Пьотр Вяземски
Виелица

Денят е светъл. Изведнъж

нахлува вятър с ярост дива,

със мокър сняг света покрива,

разшетва се нашир и длъж.

 

Небето ниско-ниско слиза,

изчезват въздух и земя

и облачните повесма

денят обличат в нощна риза.

 

В тъмата бие леден прах.

По пътя, в преспите навети,

застива всичко — и конете,

и файтонджиите край тях.

 

Тук нейде дух неръкотворен

политне с призрачни криле

или през снежното поле

премине пешеходец морен.

 

Там нейде тайнствено звънче

прозвънне, после по вратите

почука някой в мрачините,

та кучи лай си навлече.

 

Където и да тръгнеш — вредом

те срещне снежна самота.

Безлюден сякаш е света,

неузнаваем и неведом.

 

И само някой хищен враг

с очи широки, гладни свети

и дави в полунощ конете

край заледения овраг.

 

Простира се нощта безкрайно,

потъва в нея всеки звук.

Вълкът единствен идва тайно

сега — да види кой е тук…