Александър Пушкин
Когато край града вървя усамотен…

Когато край града вървя усамотен

и гробището пак изпречи се пред мен:

решетки, стълбчета и гробници-палати,

където гният в студ и бедни, и богати,

в блатата как да е стеснени най-подир,

тъй както просяци на своя жалък пир,

и мавзолеи на търговци, адютанти,

нелепи изблици на евтини таланти,

и изобилие от проза, стихове

за добродетели, за служби, чинове;

по рогоносец стар ридания амурни;

от нощните крадци отмъкнатите урни,

гробове хлъзгави, прозели се без звук,

чиито жители ще дойдат утре тук —

такива размисли пак всичко ми навява,

че зло униние след миг ме завладява.

Да плюеш — и назад…

                                        Но как обичам, как:

на село, есента, когато пада мрак,

из гробището сам да скитам дълго време,

където мъртвият в покой тържествен дреме.

Там прости гробове ще видиш, и простор,

и в тъмното крадец не дебне с мътен взор;

край древни камъни, покрити с мъх изсъхнал,

минава селянин, молитвено въздъхнал;

и вместо урни и огради от гранит,

безноси гении, харити с чар изтрит —

широк столетен дъб над гробовете скъпи

потрепва и шуми…