Александър Пушкин
Есен

Какво ли не минава през моя дремещ ум?

Державин

I

Октомври е дошъл — горичката отвява

от своите върхове последните листа.

Подухва остър хлад — и пътя заледява.

Зад мелницата ври вода и бърза тя.

Но езерото е сковано; отминава

съседа ми на лов в залутани места

и посеви тъжат под вятърни забави,

и буди дълъг лай заспалите дъбрави.

II

Сега е мой сезон: аз мразя пролетта,

затоплянето; смрад и кал — съвсем съм болен

и ходя с тъжен ум, и в мен шуми кръвта.

От зимния сезон съм много по-доволен.

Обичам оня сняг с луната над степта.

С приятелка в шейна летите бърз и волен,

когато във кожух, с обветрено лице,

тя тръпне и пламти във вашите ръце!

III

И с кънки да летиш до крайна изнемога

по волните реки със огледален лед!

А празниците със блестящата тревога?…

Но после сняг и сняг — шест месеца подред.

На мечката дори в уютната бърлога

омръзва. Вечно ли ще скитаме навред,

понесени в шейни с Армиди неспокойни,

край печки ще висим и край прозорци двойни?

IV

О, чудно лято! Тъй обичал бих те аз,

ако не беше с прах и пек, с мухи досадни.

Погубваш светлите способности у нас.

Измъчваш ни; горим като поля на пладне.

Затуй единствено мечтаем всеки час

за въздух и вода… С блини, с напитки хладни

от скръб по зимата, сред тоя зной проклет,

и правим помени със лед и сладолед.

V

А есенните дни ругаем неизменно.

Читателю, но аз обичам есента

и красотата й, сияеща смирено.

Така в семейството ме радва лудостта

на лошия хлапак. Ще кажа откровено:

от всички времена най-скъпа ми е тя!

Прекрасна и добра — а аз не съм тщеславен, —

плени копнежа ми, макар и своенравен.

VI

Но как да обясня? Харесва ми се тя,

тъй както нрави се на вас туберкулозна

девойка може би. Пред прага на смъртта,

горкичката, без гняв се свежда грациозна,

с един повехнал смях на своята уста,

нечуваща смеха на пропастта си грозна.

Горят страните й със хубав ален цвят.

Тя днес е още тук, след ден — на оня свят.

VII

Унило време! Но какво очарование!

Прощалният ти цвят приятен е за мен —

обичам на света изящното страдание,

лесът в трептящ кармин и злато пременен,

върхарите шумят със ласкаво дихание

а сводът е с мъгла вълниста обкръжен.

И рядък слънчев лъч, начален мраз по рова,

закани отдалеч на зимата сурова.

VIII

И всяка есен пак започвам да цъфтя!

О, този руски студ все по-полезен става,

с природния си нюх усещам любовта:

ту ме наляга сън, ту глад ме навестява,

но радостно шуми в сърцето ми кръвта,

желания кипят и чувствам се тогава

щастлив и млад — такъв е моят организъм

(простете, моля ви, за този прозаизъм).

IX

Довеждат коня ми; и сред степта открита

размахва грива той и с конника лети

и еква звънко под блестящите копита

помръзналия дол, ледът разбит трещи.

Отива си денят; в оджака пуст полита

пак огън запламтял — ту весело блести,

ту тлее; аз чета, унесен в светлината,

или пък давам път на мислите в душата.

X

Забравил за света, във сладка тишина,

аз сладко съм приспан от своето видение,

поезията в мен намира светлина:

душата ми скърби с лирическо вълнение,

звучи, като насън тя лута се и на̀:

излива се след миг в свободно проявление —

и влизат гости тук, с невидими черти,

познати стари, плод на моите мечти.

XI

И мисли се въртят във буря поривиста,

и рими прелестни насреща им летят,

и пръсти молят за перо, перо за листа,

и ето — стихове несдържано текат.

Тъй дреме кораб, спрял посред мъгла сребриста,

но виж! — матроси там се хвърлят и крещят,

пълзят по мачтите, в платната вятър тича,

грамадата скрипти и гребени разсича.

XII

Той плува. Накъде?. . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . . . . . . . . .