Александър Пушкин
Село

Привет, привет на теб, мой мил пустинен кът,

приют на тишина, на труд и вдъхновение,

където дните ми в незрим поток текат

                във лоното на радост и забвение.

Аз твой съм: аз смених Цирцеиния двор,

заблуди, балове и пиршества охолни

за мирните гори, за полския простор,

за леността — сестра на размислите волни.

 

                Аз твой съм: в твоя лес красив

                обичам лятната прохлада,

копите дъхави в зелената ливада,

шума сред храстите на ручея игрив.

Сменяват се пред мен картините омайни:

на двете езера просторите безкрайни

с белеещ платноход над сините вълни,

оттатък — хълмите, а между тях — нивята,

                къщурките в далечината

и бродещи стада в крайречни низини,

по-долу — плевници, на мелници крилата —

                следи на труд и на честити дни…

 

С душа, от суета докрай освободена,

се уча с правдата блажен да бъда аз

и да боготворя законите у нас,

и — глух към ропота на сган непросветена —

да бъда милостив към плахата молба,

                и да презирам щедрата съдба,

даряваща злодей с величие без право.

 

Оракули вековни, тук ви питам аз!

                И в самотата величава

                ехти отрадният ви глас.

                Той леността унищожава

                и буди страст за труд у мен,

                и размисълът ваш узрява,

                в душевната ми глъб стаен.

 

Но страшна мисъл тук душата ми раздира;

                защото в степния простор

навред приятелят на хората съзира,

че всички тънат в зло невежество, в позор.

                Сляп за плача и глух за стона,

за зло на хората избран от участта,

помешчикът-дивак, забравил за закона,

без жал е присвоил докрай собствеността,

труда и времето на селския стопанин.

Покорен пред бича, над плуга чужд склонен,

по чуждите бразди се влачи изнурен

                роб недоспал и недохранен.

Тук всички тежкия ярем до гроб влекат,

не смеейки дори надежда да лелеят,

                тук младите моми цъфтят,

да утолява с тях порока си злодеят.

Опора в старостта на своите бащи,

добрите синове, превили в труд плещи,

напускат роден дом и вливат се в тълпата

от роби грохнали, и бич по тях плющи.

О, ако моят глас тревожеше сърцата!

Защо в гърдите ми пламти безплоден жар?

Защо витийството не ми е божи дар?

Кога ще видя аз страната ни спасена

по даден царски знак от робския хомот,

и ще изгрее ли зората въжделена

над просветения неугнетен народ?