Фьодор Глинка
Сънят на русина

В отечеството и димът

е сладък и приятен.

Державин

Свещта припламваше мъждиво,

камината ми догоря.

Очите лепнеха сънливо,

сърцето ми в мечти замря…

Заспах. Насън видях градини

в премяна празнична през май.

О, мили пролетни картини

на село в моя роден край!

Засвири рог, звънят в полята

цафари, тръгват след стадата

момичета, момчета. С дъх

на пролет идва топъл лъх.

Ухае целият простор.

Опива свобода душата.

От ледения си затвор

изтръгната, шурти водата.

Подвикват си цял ден до мрак

гребци брадати, голобради.

До забранените ливади

се е разляла Волга пак.

От мравки всичко почернява,

Тук палми, рози не растат:

ела до бор се извисява,

брезите пръскат аромат.

И смела тройка се понася

към хубавицата Москва,

а весело звънче приглася

на коня, тръсне ли глава.

Но тишината натъжава

коларя, който все мълчи.

За милата си той запява,

за хубавите й очи:

„Очи лазурни, наранихте

юнака млад като кинжал.

Ах, лоши хора, разделихте

сърната влюбени без жал.

Къде без нея да замина?“

И махва изведнъж с ръка…

. . . . . . . . . . . .

. . . . . . . . . . . .

Пробудих се. Видях така

пак чуждоземната картина:

германски град — красив, голям…

Въздъхнах аз с душа унила

за своята родина мила,

гнетен от мислите си, ням.