Фьодор Глинка
Майка-убиец

Браздят светкавици небето,

разсичат го в пламтящ зигзаг

и стене старият овраг,

разтърсва с ярост гръм полето.

Нощ. Буря. Ледена река.

Над нея — тя. Стои така

с коси, покриващи лицето,

безмълвна, в дрипи и личи,

че само трескави очи

в мъртвеца неподвижен има —

проблясва в тях живот едва.

И изведнъж, неутешима,

извиква: „То ли е това?

Река, люлей с любов детето.

Върни ми го! Насам! Насам!

Подслон надежден е сърцето…

Напролет как е сладко знам,

да бъдеш влюбен и на среща

любимият с уста гореща

да те целува в тих захлас.

Изкусно майка си успявах

да мамя с най-невинен глас.

Условен знак… Аз полетявах.

И скоро моите ръце

детенце прелестно държаха.

Бе тихо, с мило личице.

Очите му така блестяха…

Къде? В реката ли? Не знам.

Повито само в пелените,

го нося… Бягам… Мъка. Срам…

И ето, грабват го вълните.

Ела! Ела! — като че ли

ме вика… Идвам, рожбо мила!“

И от високите скали

се хвърля долу с всичка сила.