Константин Батюшков
Към Дашков

Приятелю! Море злина

видях под небесата стари,

жестоки врагове, война,

огромни гибелни пожари.

Видях тълпи как бягат в страх —

окъсани и обругани.

И бледни майки там видях —

от родния си дом изгнани.

Видях ги аз на кръстопът,

притиснали до тъжна гръд

деца невръстни, как ридаят

и как очите им блуждаят

по призрачната синева.

Обзет от ужас, след това

в Москва — сравнена със земята —

сред съсипните бродих тих.

И с тежки сълзи в самотата

свещената й прах покрих.

И там, где кула величава

стърчеше в своите висини —

свидетелка на древна слава

и слава от по-нови дни;

и там, где в мир лежаха свети

и славни мощи на деди,

запазени през вековете

от богохулства и беди;

и там, где храмове, строени

за многолюдни тържества

от майстори с чутовен гений

блестяха златно над Москва —

днес няма камък върху камък.

А само въглени и прах

и скръбни хорица видях

след миналия адски пламък.

А искаш ти, другарю мой,

да пея за любов, за радост,

за щастие, за мил покой,

за весела, безгрижна младост!

Под този празен небосвод,

сред гибелта и сред пожара

със нежна ветрена цафара

да свикам бодър хоровод!

И да възпявам във забрава

Цирцеи разни в този кът,

където покрай мен лежат

другари, паднали във слава!

Не! Не! От своя дар лишен

да бъда и от лира знатна,

ако, Москва, родино златна,

забравя тебе някой ден!

Не! Не! Докато не пролея

кръв във полето на честта

за древния си град и с нея

за жертвите не отмъстя,

докато със мъже, които

към славата намират път,

аз трижди не възправя гръд

пред враговете си открито —

ще бъда чужд на нежността,

на музите и на венците,

на виното, на веселбите,

на песните за любовта!