Лъчезар Станчев
Първият урок

Сняг се сипе от небето.

Спря се Заю сред полето:

— Ей! Земята побелява,

всичко се разхубавява!

 

Ала нейде зад баира

куче джавка, куче лае.

Че в опасност се намира,

Заю Баю вече знае.

По снега дълбок, по меко,

той побягна надалеко.

Бързо в къщи се прибра

и пред майка Зайка спря:

— Как да тичам из полята?

Вижда ми се вред следата!

 

— Тъй е зиме, сине мой

но от нищо се не бой.

Малък си ми, тазгодишен,

та урок не е излишен.

Тръгвай с мене из гората,

трябва хитрост и в краката!

 

И през пряспата дълбока

тя поведе го напред.

Заю рипна двеста скока,

после вляво — петдесет,

а и вдясно не забрави

двайсет скока да направи.

По следите си се върна,

презглава се преобърна

и през малък храсталак

падна под елха висока.

— Сбогом, мамо, знам урока!

 

Тръгна нашият юнак

сам из своя роден край.

До баира щом дойде,

пак дочу далечен лай.

Да се скрие, но къде?

Заю — умен ученик,

спомни си урока в миг:

двеста скока все напред,

после вляво — петдесет,

а и вдясно не забрави

двайсет скока да направи,

по следите си се върна,

презглава се преобърна.

— Вий, крачета, ни издавате,

ала вий ни и спасявате!

 

Шаро души по следите,

обикаля по баира

и на зайчето ушите

търси, но не ги намира.

Вляво, вдясно — где се дяна?

По следи лисичи хвана

и след Лиса

опашата

той отби се

из гората.

 

А през малък храсталак

Заю в къщи стигна пак:

— Мамо, аз от тоя миг

съм отличен ученик!