Лъчезар Станчев
Ученик съм — всичко зная

С много шум и много вик

Панчо стана ученик.

Бързо буквите сполучи

Горе-долу да изучи.

В къщи книжки си чете

и се пее туй дете:

„Ученик съм, всичко зная

от началото до края.

Като кака си Боряна

скоро пръв в класа ще стана!“.

Книжка шарена отвори,

на сестра си заговори:

— Слушай, како, всичко мога.

Сбъркам ли, не бивай строга.

Всички книги по света

мога вече да чета.

— Значи всичко можеш ти?

Я ей тука прочети!

 

Панчо четене обича,

бързо, весело засрича:

— Ба-ба ви-ка вряк-вряк,

И-мам ху-бав ба-бу-няк…

— Не е „баба“, а е „жаба“

и си има „жабуняк“.

Още да се учиш трябва!

Прочети ми тука пак!

Тук! — посочи му Боряна.

 

Панчо весел пак подхвана:

— Зи-ма дой-де от-да-ле-че

и пър-жол-ки и-ма ве-че…

— Не „пържолки“, а „пързалки“!

— И пържолки, и пързалки

има за децата малки!

Ти ми пречиш — замълчи,

даже затвори очи!

Чуй ме хубаво сега:

Гар-ван гра-ка ча-ча-ча!

— Не, не искам да мълча!

Гарван грака „га-га-га“,

а не знае „ча-ча-ча“!

Няма да те слушам вече,

недоучено човече!

За да можеш да сполучиш,

трябва повече да учиш!

Пръв си ти, но по лудуване!

— Стига си ме укорявала,

стига си ме поучавала!

Пръв съм аз и по рисуване!

Писаха ми шест за срока,

дай боичките и блока!

Дай го! — Той й настоява,

ала блока тя не дава.

Панчо с нея се сборичка,

грабна блока и боичка.

— Ти рисуваш слон завчас,

виж, не мога ли и аз!

Ето слона!

— Рисувач! —

сопна му се тя през плач.

— Твойто слонче не е слон,

а е някакъв балон!

Панчо весело се смее

и започва пак да пее:

„Ученик съм, всичко зная

от началото до края!

Като кака си Боряна

скоро пръв в класа ще стана!“.

Гледай къща как се прави

с четири чертички прави!

Тя под стряхата се крие,

над комина дим се вие…

И прозорец със цветя!

Вече е готова тя! —

Гордо той носленце вири,

свойта песничка си свири:

„Фю-фю, фю-фю, фю-фю, фю-фю,

фю-фю, фю-фю, фю-фю, фю-фю!“.

Над главата му застана

и усмихна се Боряна:

— Верно, Панчо, свириш сладко

с тая свирчица в уста,

ала къщата си, братко,

си оставил без врата?

Що рисуваш ти сега?

А-а-а, прасенце със рога…

А какви са тия птички?

Що рисуваш с две боички?

А-а-а, това са две петлета,

всяко с четири крачета…

Стига, стига, знам те, знам,

рисувач си ти голям.

По-добре за да сполучиш,

трябва много да се учиш.

Дай ми блока и боичките!

Вън иди да видиш птичките,

че са всички с две крачета…

Дръпна тя от него блока.

— Да, добър ти е съвета!

Стига вика, стига хока!

 

Тича Панчо вън на двора

и си мисли: „Лоши хора!“.

А кокошките, петлите

го подгониха сърдити:

— Ко-ко, кър-кър, куткудяк!

Дръжте рисувача-враг,

прави ни четирикраки,

да го клъвнем с човки яки!

Кър-кър, ко-ко, кут-кудяк,

дръжте рисувача-враг!

Хукна Панчо презглава

и едва се отърва:

Спря се чак при обущаря,

с него ще се разговаря…

— Майстор обущар си ти

вадиш гвоздеи с клещи,

чукаш клечки трас-прас!

Дай, не мога ли и аз!

Обущарят го препаса.

— Сядай тук пред тая маса!

Ето ти обувка, дръж,

чукай силно, щом си мъж!

 

Над обувката тогава

Панчо весело застава,

чук и шило получава.

Чукна клечката, но тя

надалече отлетя.

Чукна пак, но, без да иска,

пръст удари, та изписка.

— Лоша клечка! Тежък чук!

Дай ми, ако имаш друг!

 

Бързо пръста си засмука.

Взе си обущарят чука:

— Малък си ми, но при мен

идвай, Панчо, всеки ден.

За да можеш да сполучиш,

трябва дълго да се учиш,

че това не е игралка!

— Сбогом, чичко, при децата

първенец съм в махалата!

Ще отида на пързалка!

 

Панчо вънка пак изтича,

да се хвали той обича:

— Ученик съм, всичко зная

от началото до края…

 

Кънки първи път поставя,

но хвалбите не забравя:

А до локва замразена

в тая утрина студена

го очакват Слав и Зорка:

— Панчо, знаеш ли „осморка“?

— Ученик съм, всичко знам,

дайте кънките насам!

 

— Хей, другари, погледнете,

кой е Панчо разберете!

И осморка като вас

мога да направя аз!

 

Весело ръце разпери,

ала нещо стана тука,

тупна той — ледът пропука,

Панчо в локва се намери.

Слав и Зорка с буен смях

го заведоха у тях.

 

— Който иска да сполучи,

трябва, Панчо, да се учи!

Сбогом, при Боряна стой

и от нищо се не бой!

 

Те навънка пак отиват,

а Боряна мълчалива,

иска да не го обижда,

прави се, че го не вижда

как намусен с яд в гърди

край огнището седи.

Топло огънят го грее,

котка мърка и се смее.

Панчо почва пак да пее:

„Ученик съм, всичко зная

от началото до края!

Като кака си Боряна

скоро пръв в класа ще стана!“.