Лъчезар Станчев
Слънцето и таралежът

Слънцето веднъж се поуспало,

в облак се завило, не изгряло.

И нощта със всичката си сила

над земята три дни продължила.

Птици и животни в тъмнината

спрели на върха на планината.

Петлю казал: — Ще изкукуригам,

и ще го събудя тъй завчас,

всичко живо будя сутрин аз…

Кукуригу-у-у! Тебе, Слънчо, вдигам…

 

Ала сладко слънцето си спяло,

нито чуло, нито пък изгряло.

Меца рекла гордо след това:

— Ревна ли — ще подаде глава…

Ставай, Слънчо-о-о! — Слънцето си спяло,

че е вече време, не разбрало.

Спуснал се дори по-страшен мрак.

Вой надали в ужас зверовете,

екнали горите, върховете.

Слънцето не чуло нищо пак…

 

Ежко Бежко рекъл им тогава:

— Туй не бива тъй да продължава.

От върха ме вие търколете,

да достигна на света до края,

там за Слънчо аз ще разузная

и ще ви го пратя — потърпете!

 

Бутнали го те със всички сили.

Той наежил своите бодили,

слънцето намерил вдън-гората

и го боднал силно по краката.

 

— Олеле-е-е! — и Слънчо в миг подскочил,

срещу Ежко сто лъчи насочил

и глава издигнал над Балкана…

 

Светъл ден отново там настанал…

Слънчо, ранобуден оттогава,

понаежи се и в миг изгрява…