Алекс Болдин
Няма гладна кокошка

В службата имаме един голям сладкодумец. Манолчо се казва. Роден е някъде в Монтанския край. Като започне да разказва, сякаш мед му капе от устата. Веднъж му казвам:

— Манолчо бе, батковото, да не си роднина с оня големия писател от вашия край, с Йордан Радичков бе?

— Не съм — казва. — Ние монтанчани много тегло сме теглили и много мизерия сме видели, затова ако не можем да си подсладим животеца с някоя хумореска, пиши ни заминали. Та затова. Никой в тая наша България не може да ни отдума. Каже ли една лакърдия, ние ще му извадим три и пак ще сме отгоре. Та нищо чудно тоя земляк Радичков от тегло да е прописал.

Говорим си така на един от „малките“ банкети, от тези дето се правят след „големите“, за да си дойдем бързо във форма и за да не ни мъчи продължително махмурлука. Манолчо е донесъл от онова прочуто телишко вино, дето само като го погледнеш те хваща градуса. Допълва чашите, а то бълбука и искри като заешка кръв. Току-що е свършил историята за гъските и подхваща втора. Ние вадим носните си кърпички, забърсваме сълзите от смях и чакаме с нетърпение следващата му лакърдия.

— Абе нещо напоследък май няма свестни сборове? Какво ще кажете, а? Няма пари, няма прасета, няма истинско вино. Всеки ходи по хипермаркети, купува свинщини докарани с кораб от Ирландия и сипва вино с грозде от Пернишко. Та нима не знаете, че в Перник не расте добре лозата и гроздето им е боклук. А от боклук грозде става и боклук вино. Ех, не е ли да си го отгледаш на баира над Нивянин, да си го окопаеш шест пъти и да си го обереш така узряло, че да ти лепне по пръстите… нали?

Моята булка, ако не знаете, ще ви кажа, е от Нивянин. Избирал съм си я измежду един куп моми. Да е дупеста, да е захватна, да може да майстори баници и да готви вкусни манджи. Така ами! Иначе вратът ми ще изцибрее та ще се прекърши — каза го и се поглади по закръгленото коремче. Розовите му бузи щяха да се пръснат от червенина. Малък златен зъб бляскаше в ъгъла на устата, спомен от добрите чувства на тъщата в момент на умиление. Била жертвала три турски жълтици за зетя.

— Ами-и, да не се отклонявам от темата. Думата ми беше за сборовете по врачанско. Само сбора на Сумер може да им съперничи.

Моята булка има някакъв братовчед в Сираково. Нали го знаете това село? През Борован е, та оттатък. Братовчед й гледал прасе. Пораснало прасето, станало нерез за чудо и приказ, почти двеста кила. Добре, ама това голямо и страшно животно, колкото хипопотам, трудно се коли. Наближавал сбора на Сираково. Братовчедът на булката решил да бастисва нереза. Поканил тоя-оня от село, но никой не се решил да коли подобно страшилище. Чула булката за тоя проблем и му рекла: „Само мой Манолчо ще свърши работата!“.

Зарадвал се братовчеда, потрил ръце и ми звъни по телефона: „Наборе — казва. — Ти баща, ти майка. Каня те в събота на сбора, ама трябва да дойдеш по-раншко и да помогнеш да бастисаме Пенчо“. „Кой Пенчо бе, наборе? Ти да не искаш да ме тикнеш в затвора? Аз убиец на хора не ставам!“ „Не бе наборе! Така викаме на нашето прасе. Тате го кръсти на дядо, защото кога се роди — дядо му вади краката и го три със слама.“ „А-а-а, така бива! А пък аз си помислих, че ще трепем някой, който те е псувал на майка. Добре, наборе! В събота идвам. Пиши ме в списъка. Ще го оправим Пенчо!“

В събота, рано сутринта, пристигнах аз в Сираково с раздрънкания джип дето едва има душа да диша, камо ли да върви. Наборът бе събрал цяла чета от юнаци. Като ги гледаш, нито един може да ти хване око. Какво ядат тия хора бе, че са толкова хърбави? И на всичкото отгоре тръгнали да колят прасе. Ами че то ако ги подгони, няма да могат да му избягат.

Излезе набора да ме среща, още на входната порта. Носи в едната ръка кофа, а в другата малко чукле.

— Що ти е това чукле бе, наборе? — питам го.

— Ами да ударя Пенчо по главата и да го утрепя. В Австралия така правят с овците.

— Абе ти прасе клал ли си бе, човеко? Ще го биеш с чукле! Докато го целиш Пенчо така ще те ритне, че ще те изтумби. Тук се иска по-специален чалъм. Гледай сега мен и се учи на занаят.

Пристъпих аз към оградата дето е кочината. Пенчо като ме усети и мигом забреца и заквича на умряло. Сякаш разбра каква съдба го чака. Ей, това прасетата са много умни животни. Само като те погледнат и ти отгатват мислите.

Заговорих му аз като на човек. Наближих го, леко-меко, ама животното ме гледа недоверчиво и рие със задните си крака калта. Около кочината, да ви разправям, имаше толкова много кал, че можеш да измажеш цял царски палат с нея. Май беше от ноемврийските дъждове дето не спряха цяла седмица.

Та наближих аз Пенчо и протегнах дружелюбно ръка. Излъгах го тоя пич. Помисли си, че му подавам кочан с кукуруз. Наближи, вирна муцуна, подуши ми пръстите, а аз в тоя момент — хоп и му се хвърлих отгоре.

Че като се разквича оня звяр, че като се замята. Въргаля се той, а аз заедно с него. Калта ме облепи целия от глава до пети. По едно време го приклещих здраво към един голям камък и им викам: „Хайде по-бързо! Теглете му ножа докато го държа! Хайде, че го опуснах!“.

— Наборе, трябва да го обърнеш да легне на десния хълбок. Така на Киро не му е удобно да забие ножа.

— Ех, маааму стара! Какви сте кекавци у това село!

Пуснах аз мъртвешката хватка, а Пенчо само това чакаше. Дръпна се силно, зарита, закачи ме за ръкава на ватенката и ме повлече като някаква баберка. Народът стои, гледа и не смее да шукне. Причерня ми. Абе аз Манолчо, специалиста по прасетата ли съм, или лукова глава! При тия мисли ми дойде лъвска сила. Скокнах като че подхвърлен от пружина и се проснах с цялото тяло върху Пенчо. Завъргаляхме се отново. Устата ми се напълни с кал, очите също, само дето в дупето не влезе. Обърнах Пенчо на дясната страна, тая дето е удобна за Киро. Оня само това чакаше. Като се измахна, та заби ножа чак до дръжката. Улучи го там дето трябва, мааму стара. Пенчо ритна два-три пъти с крака и притихна.

— По-нататък сте вие — казвам им. — Ще го дерете ли, ще го колите ли — ваша си работа. Мене ще ме викате само за яденето. А сега отивам да си мия лицето, че очите ми се мрежат от свинската миризлива кал.

— Браво наборе! Печен си! — вика братовчеда на булката и ми стиска ръка. — Те за тоя момент ми трябваше човек. Другото е от мене. Яденето и пиенето си е пак от мене.

Изми се моя милост. Бабата на набора ми даде един евтин парфюм да се напарфюмирам, за да не мириша на свиня. Седнах аз на двора на едно столе и зачаках. Те, юнаците му хърбави, бързо видяха сметката на Пенчо. Рязаха, деляха, кормиха, накрая събраха всичко в два големи медни котела и тръгнаха към чешмата да го мият, месото де, пък и тях си.

Бабичката запали в малкото собе стара печка „Чудо“. Наряза десетина глави лук, измеша го с мръвките и ги сложи във фурната да се пекат. Дядото наточи едно малко бяло котле с червено вино самоток и го тръсна на разклатената маса.

На село ще знаете, вино на сбор се пие не от чаши, а от паници. Така че пред всеки от нас имаше по едно малко гледжосано паниче и по един голям комат бял хляб. Извади бабето тавата с мръвките от фурната, а парата се вдига и ухае на не знам какво си, просто слюнки да ти потекат. После наряза отделно само мръвки и ги сложи за печене без лук — специално за нас монтанчани, защото ние много мразим да миришем на лук и по тая причина избягваме да го ядем. И се започна сбора…

Леле-мале… Така вкусно никога не бях ял и пил. Сираковчани, макар и по-бедни от нас, знаят как да се представят пред хора. Не са скръндзи, а и виното си го правят по мерак.

Ядохме, пихме, ядохме, пихме и накрая се предадохме. Всеки наляга където свари, кой на пода, кой на диванчето, кой на булката на братовчеда в краката. Друг щеше да легне на печката, ама бабето бързо му склати акъла.

Аз се доредих да легна на дивана. Тъкмо задрямах и по едно време усетих, че нещо нередно става в мен. Абе обърна се на една страна, а то се обърне два пъти. От жегата ли, от какво ли, почнах да оригам. Оригам, ама все на блажнотия. По едно време усетих, че няма да издържа дълго на напъна, станах и се забързах към клозета.

Навън беше навалял лек снежец. Клозетът се намираше в края на двора. Стискам аз зъби и бързам. Бързам, бързам, ама накрая опуснах. Че като се проточи една червена следа от вино и несдъвкани мръвки, от черешата та чак до вратата на клозета. За вътре не остана материал за повръщане.

Избърсах си устата с шепа сняг и тръгнах обратно. Беше ми олекнало. Легнах на диванчето и заспах като вакло агънце.

Призаран чух бабата да казва на дядо:

— Дамяне! Ей, Дамяне! Шест саато е! Нема ли да ставаш да раниш кокошките?

— Не бой са ма! Кокошките са наранени!

— Я не се занасяй бе! Как така наранени?!

— Ами Манолчо ги нарани нощес у два саато. Ако не верваш иди да провериш.

Старецът беше прав. Като се събудихме, тръгнахме един след друг към клозета. Когато дойде моят ред видях, че край пътеката се проточваше изрисувана една широка червена диря. Беше изографисана от съдържанието на моя стомах. Любопитното бе това, че по нея нямаше нито една свинска мръвка. Дори и от лука нямаше. Кокошките, тези ранобудни и огладнели душици, бяха изкълвали всичко.

Сега те ровеха щастливи ранния сняг, крякаха радостно, а петела чат-пат изкукуригваше някак дълго, дебело и силно.

За вас лъжа, за мене истина, имах чувството, че в гласа му се преплиташе гласеца на бастисания Пенчо.