Алекс Болдин
Когато се зажених

Ние българите много обичаме да празнуваме. Едва ли има нация с толкова много празници в годината като нас. Ако ли пък празникът е от голямо значение като Великден или Коледа, то намираме начин да го правим по два пъти, а понякога и по три пъти. Кой ли ще отрече значението на съборите, или както ги наричаме по нашия край „сборовете“. Това са забележителни дни, защото всяко село, селище или малък град тогава празнува, а на празнуването същината е най-вече ядене и пиене на корем.

Така беше и тая година. Зададе се Коледа и Нова година. Целият малък колектив от службата си организира банкет в личното заведение. То бяха наздравици, то бяха танци, то бяха разпивки. Два дена след това се разказваха истории, коя от друга по-интересни и цветисти. И понеже банкетът бе организиран твърде рано, почти седмица преди празника, то задължително трябваше да се повтори в по-скромен и умален вид.

Събра се отново колективът, надонесе мезета и домашни питиета, повдигна се настроението и както му е реда започнаха лакърдиите. Любопитното при българина е и друго, че когато празнува говори за работа и обратно. Този път правилото бе нарушено от нашия колега и сладкодумец Манолчо. Той най мразеше на банкет да говори за работа, затова подкара оня свой цветист набор от истории за минали банкети и лични празненства. Имаше какво да разказва, защото беше минал вече четиридесетака, а на тая възраст мъжете имат твърде богат житейски опит както с жени, така и с напивания.

Подхвана Манолчо лакърдиите, а навалицата жадна за смях и ведро настроение се умълча и заслуша.

— Та да ви кажа, започна той, имам много мили спомени от моя годеж с булката. Не могат да се забравят, а не са и за премълчаване.

Той вдигна чашата си с червено, телишко вино, отпи една юнашка глътка и продължи:

— Ние по Монтанско, навремето му казваха Михайловградско, си имаме специален табиет за такива случаи. Обикновено годежът го сливахме със сватбата, защото не можем да търпим, да чакаме и да губим време. Има и още една подробност. Сватбата и годежа се правеше не в дома на младоженеца, а в дома на булката. Никъде не го правеха така, но в нашите села се правеше. Преди да отидем в дома на булката, трябваше задължително да минем през някое заведение и да му ударим по три твърди питиета за отскок. Навремето в Монтана беше модерно годявката да се прави в подлеза на гарата. Там имаше една малка дискотечка, където на нас младите сякаш бе вързан пъпа.

Какво се смеете бе, подлезът не беше както е сега, осеян с пикня и лайна. Беше си чистичък и новичък. Даже Тодор Живков го бе открил. А дискотеката работеше на пълни обороти. Помня, че се свиреха все диско парчетата на Бони Ем.

Та навървихме се ние в тъмната хралупа, осветена само в мигащи, разноцветни светлини и озвучена от силна, до спукване на тъпанчето модерна музика. Помня и друго, че старите на втората минута ги хванаха нервите. Ударихме му по три гипса, изтанцувахме му по няколко модерни диско парчета. Дъртите пиха ракия, но това са подробности. Уискито нещо не им допадаше. После, подходящо подготвени, тръгнахме за селото на булката.

Колите свиреха с клаксони, ние викаме колкото ни глас държи, цветните балони се вееха на антените, абе всичко бе както си му е реда.

Пристигнахме на село, а там ни чакаха най-старите. Бабичката на булката ронеше сълзи и извиваше гласец като на умряло. Старецът пък влачеше някакво двулитрово шише с ракия. От време на време го надигаше, отпиваше як гълток, после се опитваше да свирне юнашки, ама като нямаше зъби само изшъткваше и викнеше „опааа“.

Софрата беше вече подредена, комшиите поканени, а селската духова музика правеше разгрявка с червено вино и с хората на Дико Илиев. Чакаха само нас — сватбарският екип. Седнахме на масите и…

— Абе карай на интересното, остави тези приказки дето всички си ги знаем — обади се нетърпеливо Ванко.

— Ама аз само да кажа какво вино пихме… — опита се да дообясни Манолчо.

— Знаем какво сте пили, ето от това телишкото вино дето сега си го наливаш в чашата.

— Позна! От него беше! Та да мина на интересното. Хапнахме, пийнахме, а стареца се обърна към тъщата. „Кино ма, ша знайш, че вече немаме гъски!“ „Що бе, тате?“ — попита загрижено тъщата. „Ами натръшкали са се и трите, барабар с гъсоко до реката. Лежат и не мърдат. Някаква болест май ги е натиснала. От време на време гъсоко си протегне гушата и се мъчи да изкрека, и това си е… Какво шъ ги праим ма?…“ „Шъ ги колим!“ — отсече тъщата като командир пред взвод от новобранци.

— На мен, като младоженец ми е все кофти, хей така да седя и само да ям и да пия. Исках да направя някакво добро впечатление пред новите ми роднини, да се покажа като работлив момчурляк. Изтъпаних се, провикнах се: „Мамо, тате, мога ли да помогна с нещо, а?“. „Абе я си пий пиенето бе, чедо, има време за работа“ — изфъфли стареца. „Верно бе! — рече тъщата. — Нека видим какво може момчето. Да му дадем да свърши некаква работа. Коце-е-е, я му подай оня зебления чувал, да иде да ги заколи и да ги ощипе. Нека свиква с домашната работа.“

— Взех аз чувала и тръгнах към реката. Стигнах. Гледам едни едри бели гъски се натръшкали заедно с гъсока до сами миризлива купчина с пращина. Лежат и не мърдат, сякаш бяха умрели. Подритнах аз една — не мърда, подритнах друга — и тя. Ами сега!? Никога досега не бях клал гъска и ми беше някак много притеснено. Не че ме бе страх, просто така — като видя кръв и ми се гади, а пък да си призная беше ми и жал за тях. „Карай Манолчо, минавай направо към втория етап от процедурата — щипане на перушината!“ — рекох си. Нормалните хора, преди да започнат щипането, топят птицата в гореща вода, за да й се отпуснат порите на кожата и да се вадят перата по-лесно. Понеже нямаше наблизо подобни удобства, хванах първата гъска, топнах я в реката и започнах. Беше голям зор ще знаете. Гъската си е едра птица и перушина — много. Щипах аз, щипах, изпотих се здраво. Дойде ред на гъсока. В него беше останала някаква душица, защото като го пипнах, си отвори едното око и рече: „Га-а-а“.

Взех един камък и го чукнах по главата. Опрости се завалията и аз започнах. Не остана перце по гъските да знаете, нали съм си стриктен в работата. Седнах на близкия камък да почина. Размислих се: „Ами сега? Как ще ги отнеса наведнъж и четирите птици? Тежки са, няма да мога. Я да отнеса най-напред чувала с перушината, пък после ще се върна с количка и за тях“.

Речено — сторено. Нарамих чувала и тръгнах. Сватбарите вече бяха се понапили. Викаха, дюдюкаха, музиката свиреше повече от фалшиво. Телишкото вино беше хванало и музикантите.

Видя ме бабичката и попита: „Свърши ли, чедо, работа?“. „Да, бабо, ама не можах да ги донеса, че са тежки. Донесох само перушината.“ „Нищо, чедо, дедо ти ще иде да ги прибере, а ти седни да си допиеш пиенето. Нали си ми младоженец. Ех, милото на баба…“

Седнах аз до булката, а тя ми напълни чашата до ръба. Беше горда с мен, защото пред цялата сватбарска дружина се показах работлив и отзивчив.

— После какво стана? — запита нетърпелив Киро.

— Ами какво стана… Стана така, че умрях от срам пред всички.

— Казвай де, казвай най-интересното — усмихна се Ванко.

— Отиде дядото на булката да ги прибере. Върна се някак умълчан и угрижен. Погледна ме, после изведнъж се засмя и се провикна: „Хей, шъ знаете, че гъските са си живи и здрави. Някой си е варил ракията и е изхвърлил пращината край реката. Те нали са си водни душици. Отишли да се поизкъпят и видели манджата. Нали си е гъска и не разбира, яде всичко каквото му попадне. Нагълтали се с пращина до човките. Алкохоло ги хванал и ги натръшкал. Когато отидох, бяха вече на крак. От щипането ли, от здравата ли гъша душа, се освестили. Вървят и се завалят, голи както ги е майка родила, а гъсоко грака та се не трае. Друг път не съм го чувал да грака толкова силно. Може и да го боли, не знам. Боже господи! Такова чудо не бях виждал. Да щипеш жива гъска!…“ — каза и се прекръсти.

При тия думи на дядо всички спряха играта и така се закикотиха, че щяха да умрат от смях. А моя милост, да ви не разправям какво чувстваше. Идваше ми да умра, но от срам. Булката до мен се осериози, намръщи, каквато си е и сега в повечето случаи. Смали се някак и дума не продума до края на сватбата. Такъв фал да направи нейният възлюбен и то на сватбата! Такъв срам! Това се помни бре-е-ей! С години ще се помни!

— А какво стана с гъските? — попита през сълзи Ванко.

— Ами живяха още пет-шест години, докато дядо не ги изкла, коя за задушница, коя за Коледа. Изкла ги, ама нито веднъж не ме покани да им опитам месото. Казваше, че съм извършил голям грях пред Господ.

— А поникна ли им перушина?

— Да бе! Никой не го очакваше. След месец минах към село. Видях ги да щрапат в индийска нишка към реката. Имаха нова перушина. Беше една лъскава и хубава, перушина за чудо и приказ. Ха наздраве! За идващата Коледа!