Алекс Болдин
Водка, водка

Тая песен не бях я слушал. За нея ме светна Киро и по-точно неговия внук Кирчо. Ще ме питате кой е Кирчо? Ами и аз не зная, защото не го бях виждал никога, а само бях чул от дядо му Киро, че харесвал тая песен. И понеже пустият му Киро все не може да обяснява добре, двамата с него дълго време спорехме — същата ли песен е била, или не. За да уточним прецизно нещата изпробвах най-съвременния и сигурен начин.

Седнах край служебния му компютър и му дръпнах в интернет един Гугъл. Ако не ви е ясно що за животно е тоя Гугъл ще ви поясня, че това е една майсторски направена програмка, която те хвърля там, където поискаш. Та дръпнах аз Гугъла и той ме хвърли към Ютуб. Това пък е един чудесен сайт пълен с най-силни емоции за познавачи. Пълно е с филми и със свирки. Щипеш си от нея чалгата, щракаш си пръсти и се подрусваш. Кеф!

Пощипвам аз парче след парче, а Киро слуша компетентно и казва:

— Не е тая!… Май мязаше на нея… Абе не съм сигурен…

Най-после при една песен се усмихна като печена тиква пред Архангеловден и викна:

— Те тая е!

Беше хитът от световното първенство по футбол в Южна Африка. Аз нали не съм го гледал това световно, щото когато го даваха по телевизията все се въртях около доматите в парника да ги поливам, за да не увехнат. Доматите узряха, обаче момчето изпусна най-важното — откриването му и песента на Шакира. Куцо и кьораво изгледа това откриване и си свиркаше тая песен, само аз не.

Пуснах аз клипа с Шакира, врътнах копчето на колонките докрай, а Киро само това чака. Олези се, защрака с пръсти, заохка, цъфнаха му всичките железни коронки в устата и заромони като силно вино от дъбова бъчва:

— Те тая песен ми иска внука! Точно тая песен!…

— Сигурен ли си? — питам го.

— Напълно! На пет годинки е, ама като я чуе спира му дъха, ококорва се и вика: „Деде, намери ми я цялата и чиста, че записа не е добър!“. Та това ми е задачата, да му намеря тая песен. Как й е името?

— Тук пише: Вака Вака! — разчитам с труд латинския надпис. — Я ела да видиш!

— Абе ти да не си глух! Каква Вака-Вака! Мацката пее Водка-Водка, сякаш знае какво обичам най-много. Ех, мааму стара!

Вторачваме се с Киро в монитора, а пейзажа в него е супер. Някакви изпотени момчета бухат гол след гол във вратата, тъкмо за заплеси като нас. От време на време се появява тя, Шакира — облечена с африканска поличка от трева. Фръцка дупе, плези езиче, вдига ръце и щрака с пръсти. Бреех!!!

Ще кажете, какво последва? Ами започнаха моите истински мъки. Тая песен по принцип трябваше да бъде слушана на касетофона в личния му автомобил. Той пък бил стар и не можел да свири емпетройки. Значи песента трябвало да се презаписва с някаква програмка, която да ги прави да се слушат. А кой ли ще ги намери тези програмки — естествено моя милост, която в очите на Киро е истинския спец по тия неща.

Да не ви разправям, че това трябваше да стане в работно време и то така, че никой да не разбере.

Нямаше начин! Разбра се! Разбра го Мони, моят колега по стая. Седя си аз край старата машинка, която по незнайно какви причини някои наричат не бракма, а компютър, и конвертирам файлове. Тъкмо почна един и Уиндоуса забие. Песента секва, а Мони, който си уплътняваше работното време с кръстословици, трепва, вдига поглед от вестника и напрегнато заочаква продължението.

Работата я свърших перфектно. Всичко стана като по ноти. Записах песента на един диск и тъкмо да свършим с цялата процедура и пустата ми уста се изпусна та каза, че могло да се запише и видео, а не само аудио. Нали съм си фуклив и предварително не бях преценил какъв таралеж си слагам в гащите. И се започна. Направих един файл, записах го на диск, връчих диска на Киро. Вечерта ми звъни по служебния телефон и цъка. „Не става наборе! Файло не тръгва на дивидито!“

Връща ми диска, а аз правя втори файл. Пиша го на диска и пак му го давам. „Не става наборе! Не тръгва!“ И тоя фокус се повтори поне 5–6 пъти.

Мони, който слушаше мелодията от тонколонките на компютъра по едно време взе да си я подсвирва. Спра аз мелодията, а той продължава нататък, сякаш е неин композитор, мааму стара. На третия ден аз самият започнах да си я подсвирвам. Звъни ми Киро и се накашля:

— Абе наборе, едно дете ще направи тоя файл, а ти не можеш.

Какво да му кажа? Трябваше да го лъжа с най-добре подбрани технически термини.

— Стандартите във видеофайловете, Кире, са милион. Аз знам ли кой стандарт ще лепне на твоето дивиди?

— Не можеш си и това си е! Признай си!

Като каза това, а мене ме нещо преряза хей тука, под лъжичката.

— Аз ли — викам му — не мога? Моята ловджийска хрътка Кина ушите на мечка няма да може да изяде, но аз файла ще направя!

И така нататък и така нататък, докато не дойде от шефовете на фирмата заповед за нова щатна схема. По принцип подобен род измислица я прави единствено Киро. Поради тая причина той три дни и три нощи не мръдна от стола. Компютърът му запуши от служебна работа, а съзнанието му временно се отклони от болната за мен тема. Именно тогава успях да си поема дълбоко въздух. Още не бях издишал и ми звъни служебния телефон в стаята.

— Ела — казва — за една минута да видиш нещо! — Поканата беше от Киро.

Отидох аз при него, ама гледам пред вратата му снове нервно някаква мадама, захапала цигара. Крачи насам-натам тя и от време на време дръпва от цигарата, сякаш жаден пияница пробва неотлежал самоток. Минах край нея и влязох. С влизането погледът ми фиксира едно дребно хлапе с широко учудено лице. Мадамата била неговата мама. Погледът му бе ококорен, а очите изпъкнали като копчета. Втренчи се в мен и не смее да се мръдне, сякаш вижда ламя в свирепа фаза на глад.

— Това е Кирчо! Прилича ли на мен? Внукът ми бе! Я дай деде ръчица на тоя спец по файловете!

Чак сега загрях интригата на моя набор. Беше довел внука си, по-точно дъщеря му го бе довела, за да ми покаже за какъв фен на Шакира става реч. Моя милост естествено демонстрира пълна симпатия. Стиснах меката ръчица на детето и го попитах дали имат на село магарета. Каза, че нямат, и че това е голяма отживелица, но пък имат интернет клуб. Казах „Браво!“ и „Натам отива света!“. После седнах зад клавиатурата на Кировия компютър и сложих диска с видеоприказките в сидито. Кирчо го бе донесъл, за да видя, аджеба, какъв е тоя пусти файлов стандарт, който свири на дивидито без грешка, а аз не мога да му се сетя.

— Сетих се! — викнах с голям ентусиазъм. — Та това си е оня прост стандарт с който почна цялата видеогалимация преди 15-на години.

— Е-е-й ученио! Е-е, сега няма ли да догодиш файло?

— Ще стане! — обещах, пъхнах в джоба си диска със записите на Шакира и се оттеглих с видеодостойнство.

Разбира се, след половин час файлът беше готов и то на пустия му дивиди стандарт, ама така и не можахме да го чуем, защото от фирмата позвъниха на Киро да прави нова щатна схема. Това продължи още три дни и три нощи. Аз се смилих към моя набор и три дни и три нощи му носих сандвичи с шунка и пържени картофки от близкия магазин нонстоп.

Ще питате какво стана по-нататък. Ами съвсем нормалното. Аз, Мони и Киро станахме фенове на Шакира. Понеже в нашата стая винаги свири чрез интернет радио Ен Джой, то в момента, когато свирне песента Вака Вака, а тя свиреше поне по десетина пъти на ден, от прозореца на нашата стая и от стаята на Киро гръмваше мъжки хор от дрезгави гласове — Водка-Водка! Хей, Водка-Водка!

Тия дни Мони, жичкаджията на фирмата го викнаха за един ремонт в Зверино. Отишъл той, оправил на поделението токовете, а на връщане го возили за по-пряко през Бов. Така го возили, та чак настинал и му се схванал врата. Влиза през вратата, опитва да се обърне към мен, ама заедно с главата му се обръща цялото тяло.

— Какво е станали с теб бе, Мони? — питам загрижено.

А той изхълцва и ми казва:

— Не ме питай, ами бръкни в долния шкаф, там където са бушоните и теловете. Зад велпапето има половин бутилка водка. Извади я и ми разтрий врата.

Извадих аз бутилката, отпих един гълток, ливнах на длани и започнах. Разтривам, а после барабаня с пръсти. Така правеше баба ми навремето, бог да я прости. Това занятие продължи до оня момент, докато по радио Ен Джой не започна оная нашата песен. А ние, горките, само това чакахме. Подавахме си бутилката един на друг, отпивахме по гълток, а после с едни дебели гърла заизвивахме: Водка-Водка, Водка-Водка.

Не бяхме и усетили, че външната била хлопнала. Видяхме само как се отваря вратата на стаята и главата на шефа надниква вътре. Той ни погледна недоумяващо, поусмихна се невинно, после зададе съвсем резонния си въпрос:

— Какво става бе, момчета?

Мони хлъцна изненадано, опита да скрие бутилката зад гърба си, а сетне с храбър изтънял гласец заяви:

— Не е това, което си мислиш, шефе!

Моя милост, за да затвърди неговата сентенция, уверено и тържествено го подкрепи:

— Разбира се, шефе! Не е това, за което си мислиш!