Алекс Болдин
Лалето

Такава ще я помня, нисичка, бледа, с учуден, син като небето поглед, потънал в една мекота, доброта и оптимизъм. Едва ли бих срещнал подобна жена през оставащия ми кратък живот, момичето от моето детство, което всички наричахме с красивото и пленително име Лалето.

Помня я от шестгодишен, още когато мама, хванала ме за ръка, ме водеше за първия ми учебен час. Държах неуверено малкото букетче цветя. Беше за новата ми учителка — другарката Павлова. Пристъпях плахо и неуверено. Бях като скован от напрежение и очакване. Тогава я видях. Открояваше се сред всичките деца. Имаше вързана голяма бяла панделка на главата.

Лалето никой не я водеше. Вървеше си сама, гушнала голям букет от червени и жълти лалета. Беше пълничка, с големи румени бузки. Пристъпяше смело и някак целеустремено, както и след това през целия си съзнателен живот.

Другарката Павлова я съзря, взе букета от лалета, вдъхна аромата му, после се наведе, прегърна я и я целуна. Всички я гледахме някак завистливо.

Няколко месеца след това, на голямо тържество в пионерския дом, ни вързаха сините връзки. Станахме чавдарчета. Някакъв фотограф ни снима за спомен. На старата избеляла снимка, която често вадя от албума, там на третия ред е пак тя. Усмихната, с румени бузки, държи отново голям букет с лалета. Другарката Павлова е сложила ръка на рамото й. Беше й любимка.

Лалето се учеше много добре. Имаше забележителна памет, рисуваше прекрасно. Беше най-жизненото и палаво дете в класа. Биеше всички момчета. А когато в час по физкултура й подадяха топката, тя се завърташе пъргаво и я хвърляше като снаряд, силен и неотразим.

Моя милост беше едно слабо, хилаво и заядливо дете. Поради това си патеше често, включително и от нея. Пилето, това ми беше училищният прякор. Напълно си го заслужавах.

Петдесетина години по-късно, когато се видяхме с Лалето в една родопска хижа над Пещера, първата й дума на възклицание бе: „Я-а-а! Кой виждам? Пилето!“. Моето възклицание беше от подобен род. Познахме се, макар и да не бяхме се виждали пет десетилетия. Оказа се, че сме участници, без да го знаем, в една и съща, организирана от профсъюзите туристическа група. Така че през незабравимото лято на 89-та, почти две седмици вървяхме заедно по красивите маршрути на величествената Родопа планина.

Лалето беше превъзходна готвачка. Двайсет дипломи трябваше да й дадат за готварство. Беше сготвила една превъзходна гъбена чорба от сърнели. Бяхме седнали край грубо скованите хижарски маси, а тя усмихната разнасяше димящите чинии с чорбата. След туй седна до мен и двамата си спомнихме цялото детство от игла до конец.

През гладната и безработна 96-та се видях в чудо. Мотаех се насам-натам без пари и самочувствие по улици и западащи фирми. Ходех да търся работа и в София. Къде ти! Работа нямаше никъде. Опрях и до Лалето. Тя бе завършила инженерство и работеше в някакъв научен институт. Имаше прекалено много проектантска работа. Живееше в някакъв бордей на квартира зад големите софийски мелници. Често минавах до нея. Замръквах в столицата, защото изпусках последния влак за провинцията. Трябваше да спя в чакалнята на гарата, но след кратко размишление, минавах железопътните коловози и се озовавах при Лалето. А тя щом ме видеше и мигом сбагряше някаква вкусна манджа, задължително с месо. Туряше бяла покривка на малката салонна масичка, измъкваше отнякъде преполовена бутилка с червено вино, наливаше кристалните чаши и ме поглеждаше със сините си като небе очи.

— Пиле, ха наздраве! Пък дано си намериш скоро работа! Виждаш ли как се сервира, на бяла покривка с горяща свещ по средата, а не като у вас на мушама. Трябва в целия ни живот да има европейска култура. Моите предци са германци и аз не бих си позволила да се храня на мушама. В никакъв случай! Гледай и се учи!

После ме поглеждаше съжалително и изчуруликваше:

— Горкото Пиле! Да ти дам ли да поправиш телевизора? Хей го там! Нещо не може да хваща програми.

Телевизорът разбира се си беше здрав, но тя знаеше, че никога няма да взема пари от заем и с тая покана искаше да ми запази самочувствието. Беше й жал да ме гледа как гладувам. Това никога няма да забравя. Няма да забравя и ледените януарски нощи, когато при воя на гладните квартални кучета зъзнех от студ на твърдия й диван. По някое време се смиляваше и в просъница ме подканяше. Хайде ела тук, гушни се до мен, ще ти бъде по-топло! Няма да го забравя!

Две-три години по-късно, на едно нейно идване в родния ни град се появи и Сиси. Коя е Сиси, ще питате? Една друга моя съученичка. Беше навремето гимнастичка и между другото най-красивото момиче в класа. Всички момчета се домогваха да седнат на един чин с нея. Това беше едно време, а сега един поглед към Сиси те караше да настръхнеш. Какво ли не прави времето с жените и в частност с женската красота? Сиси имаше невероятно щрокав вид. Гладуваше и мизеруваше повече от мен. Имаше вид на баба Яга седнала зад гише на обществена тоалетна. Беше винаги гладна и жадна. Беше стара приятелка на Лалето. Така че тримата много често оформяхме екип в някое хранително заведение, където по правило черпеше Лалето. Моя милост по стечение на гладни обстоятелства стана редовен член на въпросния екип. Избираното меню си беше традиционно, сиреч пържена цаца с картофки и бира.

След втората бира Лалето леко се оригваше и с тънък присмех подхвърляше: „Докога ще ви храня вас двамата? Дали някога ще дойде момента и вие да ме почерпите?“. Ние мигахме на парцали и се скомросвахме, както обичаха да казват обитателите на западналия северозапад.

Не бяхме стиснати, но обстоятелствата и безпаричието ни бяха притиснали жестоко.

После нещата тръгнаха по-оптимистично. Сиси се хвана с някаква фондация за езиково обучение. Разбира се повика и мен. Лалето нямаше шанс, защото живееше в София, а преподавателката от фондацията се подвизаваше в родния ни град. На 58 години станах отличник по английски език. Имах някакъв лек дефект в говора, но Сиси ме потупваше по гърба и ме сочеше за пример на курсистите. Обичаше да казва за мен: „Тоя дефект не му пречи, дори напротив, прави изговора му да бъде като шотландския“. Което, разбира се, не беше вярно. Важното е, че носех на майтап.

По-късно намерих и работа, при един стар приятел с фирма за електронни изделия. Вече не гладувах. Често се виждахме и с Лалето, най-вече през лятото. В един момент тя започна да ходи по екскурзии, основно до Германия и Швейцария. Попитах я защо? Тя ми отговори: „Ами няма да живея с орлите, я?“. Носеше отвсякъде снимки, събираше ни със Сиси и ни ги показваше. После съвсем случайно от Сиси разбрах, че е имала някакъв тумор, който трябва да оперира. Май не й се говореше за това. Ходеше на екскурзии, за да види свят, защото си мислеше, че ще е за последно.

Все пак ми каза за операцията. Пожелах й успех. Дълго време след това не я видях. Не знаех как се оправя съвсем сама, защото въпреки всички ценни човешки качества тя не се бе омъжила. Живееше си в оная влажна дупка на гърба на големите софийски мелници. Нямаше родители. Те бяха починали твърде отдавна. Беше сама, ако не се считат контактите й с няколкото нейни колеги от института. Държахме връзка чрез Сиси. Съученичката ни често я навестяваше и редовно ми носеше поздрави от нея.

След туй се видяхме отново. Беше през лятото. Събрахме се тримата в любимото ни заведение, украсено в стар битов стил. Лалето имаше твърде обемист вид. Пиеше някакви скъпи лекарства, за да потисне появата на нов тумор и те се отразяваха на външния й вид. Трудно се движеше. Теглото й беше много над нормата, но тя се държеше бодро, както си я знаехме.

— Ела ми някой път на гости де! Купих си апартамент в квартал Захарна фабрика. Ела да го видиш!

— Ще дойда, щом ме каниш, но как да те намеря?

— Ето ти номера ми на джиесема! Запиши го! Ще ми звъннеш и ще се разберем.

Тогава за пръв път видях новото комуникационно средство. Клетъчните телефони току-що бяха влезли в употреба и Лалето, като всяка интелигентна жена, беше в крак с модата. Разбира се отидох и видях новия й апартамент. Бе си купила малка гарсониера на 19-я етаж на висок жилищен блок. Беше го обзавела с голям вкус. На 50-на квадратни метра имаше почти всичко от което се нуждае човек. Банята й бе натъкмена по европейски образец. Тя винаги държеше да има красиво уредена баня, защото къпането при нея бе истински ритуал.

— Ела на терасата! Ела да видиш изгледа! Виж! Е-е-е, какво ще кажеш?

Беше наистина невероятен изглед. Цялата столица се виждаше като на длан. Далеч, зад млечнобяла облачна пелена се изправяше величествената Витоша. Човек добиваше чувството, че ако протегне ръка ще я достигне.

— Ела да видиш и новия ми телевизор. Ти си по тая част.

На стената, в малкия хол висеше огромен плазмен телевизор марка „Сони“.

— Пусни го де! Е, какво ще кажеш? Купих го от една премия. Не жаля парите. За какво са ми. Щом имам в повече и раздавам. Купих компютър на племенника. Сега ще му взема и кола на старо. Нека ме помни. Нямам деца, няма за кого да събирам. Сама съм. След някоя и друга година ще се пенсионирам и всичко това не зная на кого ще оставя.

Гледах купищата листа с инженерни изчисления разхвърляни на кухненската маса, калкулатора, очилата, мащабната линийка и си мислех, че всичко това е спечелила с къртовски труд.

— Да! — отгатна мислите ми тя. — Много работя. Дори ми се налага и нощем. Търсят ме, търсят услугите ми. В института ми плащат много ниска заплата — просто символична и трябва да работя допълнително. Ти, Пиле, как мислиш? Имаш ли си на представа как се вадят парите? Комунизмът свърши и трябва вече да се работи. Вие със Сиси само леки работи търсите, а като не ви понесат — пъшкате. Гледай мен! Търси си работа за пари, а не за присъствие!

Нямаше какво да й отговоря. Беше права както винаги. Не обичаше комунистите, плюеше ги често. Имаше основание. Родителите й бяха малтретирани от тях преди време и тя носеше още спомена за това. Мен ме плюеше за убежденията. Не можеше да се примири, че има приятел с национални убеждения. Трябваше като нея да бъда политически „син“. Или „син“, или никакъв. Често пъти, висейки над чинията с цаца и халбата с бира тя измъмряше недоволно: „Какво ли правя на една маса с бивша комсомолска секретарка и с неуравновесен фашист?“. Така ни класифицираше със Сиси. Ние обаче не се обиждахме, защото знаехме, че не го казва със злоба. Такава си беше нашата съученичка Лалето и никога нямаше да се промени.

Минаха още няколко години. Чух, че Лалето е претърпяла втора сериозна операция. Тоя път туморът се бил появил на друго място. Уплаших се за нея. Не знаех какво е положението, а и не смеех да ида да я видя. Не знаех как ще я заваря. Новината чух от мъжа на сестра й, при едно пътуване във влака. Зет й каза, че всичко е минало добре, че сестра й била при нея и че се оправяла. Зарекох се да ида при първа възможност. Но тая възможност все не се появяваше.

Започнах да оправям зъби в София. Работех в железниците и пътуването ми бе безплатно. При всяко пътуване си мислех за нея. Канех се, а не се решавах да я посетя. Подобни операции са сериозна работа. Когато свърших със зъборемонтната кампания, реших да й звънна.

Позвъних веднъж, два пъти — никой не отговаряше. „Край!“ — казах си. — „Загубихме Лалето!“ На третото позвъняване ми отговори. Едва се чувахме, защото някаква силна музика гърмеше край нея.

— Кой си?! Говори по-силно, че не чувам!

— Аз съм! Не ме ли помниш?!

— А-а-а, Пилето!

— Намали малко тоя звук, за да се разберем.

— Не мога! Трябва да съм тук и не мога да мръдна.

— Защо? Какво правиш?

— Ох! Нищо не разбирам! Ако си свободен, ела тук. Лесно ще ме откриеш, по данданията. Чува се надалеч. Ако не успееш — то ела у нас. Нали помниш къде живея?

— Да! Идвам!

София беше цялата разкопана за строежа на новите клонове на метрото. Маршрутите на превозните средства бяха сменени. Едва се оправих да стигна до нейния квартал. Наближавайки до жилищния й блок наистина чух звуците на силна уредба. В малка градинка беше издигната импровизирана естрада. Няколко деца пееха и танцуваха под силните звуци на мощна акустична уредба. Имаше доста зрители, предимно млади. На масички бяха сервирани напитки и сладолед. М-тел правеше промоционално рекламно шоу на новия си софтуерен продукт, скоростен интернет. В една бяла палатка бяха инсталирани няколко лаптопа и хората влизаха, сядаха и пробваха скоростта на новата услуга. Целта на фирмата бе да привлече нови клиенти от квартала.

Огледах се за Лалето. Нямаше я. Позвъних й отново.

— В апартамента съм. Чакай там! Веднага слизам.

Не знаех, че се бе качила, за да ми приготви вкусен полуфабрикат — банички от листово тесто. Загледах се в естрадата и в пеещите деца. След малко някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Беше Лалето. Имаше някак смален вид. Бе остригала главата си по мъжки. Вече не ползваше грим и боя за коса. Бе обула един развлечен анцуг и наметнала широка дреха с качулка. Не държеше много на външния си вид. Ходеше трудно, едва тътреше крака. Беше бледа на хартия, доста отслабнала, но с все още жив, син поглед. Зарадвах се като я видях. Очаквах, че ще я заваря на легло. Тя обаче ходеше и оживено даваше някакви инструкции на млади, добре облечени служители на компанията.

— Какво става тук бе, душа? Каква е тая какофония? Можеш ли да издържаш децибелите?

— Не виждаш ли? Правя организация за реклама на новия продукт на М-тел!

— Ти?!

— Аз, ами кой друг? Ако не съм аз тоя квартал ще загине бе, Пиле! Това дето го виждаш, е мое дело. Повиках ги и те дойдоха.

— И каква ти е ползата от тая дейност?

— Шест месеца безплатен и бърз интернет!

— Та ти едва работиш на компютър, а сега и интернет. Преди години казваше, че интернетът е новата глупост на цивилизацията, а сега…

— Промених си мнението! Хайде, ела да го пробваш. Аз не мога да работя, но ти можеш. Сядай тук край тоя лаптоп и натискай клавишите. Е, как е? Бърз ли е? Кажи де? Бърз ли е?

— Много е бърз, но…

— Никакво но! От другата седмица ми подават интернет директно към моя стар лаптоп. Подари ми го племенника. Как иначе ще се чуя с моите роднини в Америка.

Бях просълзен от радост, че Лалето е жива, весела и щастлива. Тя не мислеше за коварната си болест, а гледаше в бъдещето. Нямаше място за униние и песимистични мисли. Главата горе и погледа само напред! Не се сдържах и я погалих по остриганата глава. Стана й приятно.

— Да идем за малко до теб да се видим, че след час ми е влака.

— Хей сега! Момент да се чуя с комисията и ще се качим горе. Я пийни едно сокче! Пий бе! Аванта е! М-тел плаща! — Взехме си по един натурален сок, и Лалето се увлече в технически разговор с член от комисията.

Музикалната част бе вече свършила. Децата получаваха някакви фирмени награди за участие, а техниците събираха кабелите на уредбата. Накрая се качихме в жилището й. Тук някак всичко бе променено. Входната врата на блока и асансьора се отваряше и пускаше с малка джаджа, която тя нарече „чип“. Всичко бе автоматизирано така, че да се изключи външен достъп на крадец. На моя въпрос Лалето отговори, че всичко е нейна инициатива. Коридорите бяха боядисани в свеж лимонов цвят. Всичко наоколо бе чистичко и спретнато. Не бях виждал жилищен блок в подобно перфектно състояние.

— Това е мое дело. Тук съм нещо като домоуправител и всички ме слушат. Виждаш ли? Така трябва да се живее — по европейски, стига да го желаеш и да не те мързи да работиш.

Бях очарован от гледката. Качихме се в жилището й. Лалето ходеше бавно и трудно. Помогнах й. Навсякъде я спираха хора, разговаряха с нея, питаха я нещо, а тя отговаряше без да се замисли.

Влязохме в малката кухничка. Миришеше вкусно на току-що опечен сладкиш. Беше го приготвила за мен, като чула, че й идвам на гости. Масата беше отрупана по стара традиция от листа, изписани с формули и чертежи.

— Сядай де! И аз ще седна, че нещо не ме държат краката. Тия хапчета ми убиха апетита. Ето, имам в хладилника малко сокче, пийни! Една съседка ми донесе сутринта това жито и сладки. Починал е мъжа й. Даде го за „Бог да прости“, вземи си.

— И какво ядеш? Не може така без никакво ядене.

— Нищо! Нищо не ям. Нямам апетит. Но така ми е добре. Виж колко съм отслабнала, а бях на плондер. Кръвната захар ми бе доста висока, но сега си дойде в нормата. Кръвното също е в граници и вече не пия лекарства за него. Добре съм! Само нямам сили. Все ме кара да седя, а не трябва. Движението е живот, нали! Говорили сме за това.

— Разбира се. Но не можеш без храна, ще отпаднеш много.

— Няма! Така е по-добре! Я се виж ти! Като прасе си! Вече трябва да ти казвам Прасето, а не Пилето! Но не ме слушай сега… Шегувам се… Тия банички са за теб. Хапни! Вземи си още. Знам, че обичаш баница.

Отминах с половин ухо забележката за теглото. Знаех, че съм над нормата с килограмите. Бях се позарязал. Говорихме много. Не се бяхме виждали повече от година и имаше много теми за обсъждане. Накрая тя ме погледна някак тъжно и каза:

— Нали ме видя? Видя, че не съм умряла. Можеш да разказваш на всички тоя факт. И няма да е скоро! Да знаеш! Чудя се обаче кога да повторя операцията. Тая гад расте отново. Пустият Чернобил! Майката ни разката!

При тия думи някаква буца заседна на гърлото ми. Много държах на тая жена и не можех да си представя, че нещо би я отнело от тоя свят. Тя беше символът и скъпият спомен от моето детство и моята младост. По някакъв необясним начин бе отгатнала мислите ми. Бе ги прочела по лицето и поведението ми.

— Няма да умреш разбира се, поне няма да бързаш. Има време и за нас. Щом на теб разчита М-тел… и съкварталците ти… — Опитах да придам бодрост на гласа си, но някак не ми се отдаваше. Беше време да тръгвам. Усмихнах се на Лалето с новите си току-що поставени протези и получих в отговор най-очарователната усмивка на света. Покрай всичко друго тя умееше и да се усмихва пленително. С тая своя ведра усмивка омайваше и привличаше хората.

Изпрати ме до входа на блока, а когато трябваше да се разделим се спря и някак тъжно каза:

— Пък обаждай се! Не пести стотинките за телефон. Ако ги свършиш аз ще ти дам. Пари имам, не бой се, имам за всички около мен. Раздавам когато и колкото мога. На мен за какво са ми?

Не издържах. Присегнах се, хванах я за бузите и я целунах нежно. Не го очакваше. Беше смутена. Но й хареса. Някакво дяволито огънче засия в небесносиния й поглед и тя стана пак оная, каквато я помнех от младостта и каквато я знаехме всички съученици. Беше си пак нашето леко пребледняло, но мило и храбро Лале.