Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Алекс Болдин
Заглавие: Моят приятел от Бронкс
Издание: второ (първо електронно)
Издател: БГ книга
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: сборник разкази
Националност: българска
Редактор: Алекс Болдин
Художник: Алекс Болдин
ISBN: 978-954-8628-34-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2372
История
- —Добавяне
Оставаха пет минути до тръгване на мотрисата за Мездра. Пред отворената врата се суетяха двама възрастни. Бабата питаше дали това е влакът, за който чака, а възрастния господин й отговаряше гръмогласно, че е той, но защо ли бил гариран на друг коловоз?
Обърнаха се към мен за потвърждение. Кимнах им с глава, че това е същият влак и двамата, успокоени се качиха и заеха места в почти празния вагон.
— Може ли да седна до вас? — ме попита господина. — Тъкмо ще си приказваме до Мездра.
— Може! Защо не? — отговорих и се сместих, за да му направя място.
Тези стари руски мотриси пътуваха вече 35 години по нашите железопътни линии. Те са така износени и разнебитени, че едва ли биха изкарали още една петилетка в движение. Насрещните седалки бяха съвсем близо една до друга и побираха числом и словом четири човека. Така че с възрастния господин се оказахме съвсем лице срещу лице.
Беше облечен спортно, в зелен анцуг и хубаво новичко лятно яке. На главата му се мъдреше ново елегантно лятно бомбе. Този човек ми привлече вниманието, когато започна да прехвърля от един плик в друг цяла купчина от кутии с лекарства. Те бяха толкова много и така различни, че на човек гледайки ги, мигом се явява мисълта за болници и за аптеки.
— За Вас ли е всичко това? Много лекарства пиете?
— За мен и за жена ми. Много са наистина, но няма начин. Вижте! — и той разгърна горните ревери на ризата си. — Преди година ме оперираха от сърце. Имал съм „блок на сърцето“. Смениха ми едната клапа. Сложиха животинска и сега съм добре.
— Късмет сте имали. Тези операции са много тежки и рисковани.
— В клиниката на Чирков ме оперираха. Не самият Чирков, а един от неговите екипи. Попаднах на лекар — бивш борец. Като чу, че и аз съм ветеран в тоя спорт, ме успокои. „Ще живееш!“ — каза — „И по-добре ще бъдеш! Само че трябва да се пазиш, да не се преуморяваш, да позабравиш мотиката“. — Къде ти! Като минаха пет месеца и аз пак си започнах моята. Лея бетон, зидам, бутам колички. На село е така, работа и само работа!
— Пазете се, че много сте претеглили, а и виждам, че не сте в първа младост.
— На седемдесет и седем съм! Като ме гледаш дали ще ми ги дадеш, а? — заговори ми добродушно на „ти“ човека. Трябваше и аз да сменя обръщението.
Гледах го удивен. Имаше вид на човек почти на моята възраст, а се оказа, че е седемнайсет години по-стар.
— Това е от спорта. Двайсет и една години бях активен спортист. Положил съм основите на врачанския отбор по борба. Беше през петдесет и шеста, когато започнахме, тъкмо излязох от казармата. Познаваш ли Пиронков? Не? С него бяхме двамата. За нас се говореше в цяла България. Трудно ни побеждаваха. След това учих ВИФ и заминах за Горубсо. И там създадох отбор по борба. Когато се запознахме и оженихме с жена ми, нямаше къде да живеем. Ние сме от Кунино, след Роман, нали го знаеш? Бяха трудни години. Не се намираха лесно квартири, а камо ли да си купиш жилище. Обикаляхме от град на град докато се устроихме най-сетне в Плевен. Така беше.
— Колко плати за операцията на сърцето?
— Нищо! Ако искаш ми вярвай! Не знам как стана, но не ми искаха никакви пари. Мина някак по едни фондове за бивши спортисти. Когато свърши ги попитах: „Колко време ми давате живот?“. „Ами петнайсет-двайсет, ако се пазиш и не се преуморяваш.“
— Можеш да изкараш и до деветдесет с твоята физика.
— Колкото е рекъл господ. Не злоупотребявам с алкохол и с цигари, само дето обичам да си хапвам. Това ми е останало от спортния живот. Той кара човек на ядене. Когато ме оперираха имаше още двама като мен. Те умряха. Единият имаше диабет, а другия просто така, не си издържа човека. Аз на третия ден станах и започнах да нося на болните вода и ядене. Чудеха ми се.
— Да! Наистина е за чудене…
— Имам и гастрит и колит. Когато ме подготвяха за операция се пооплаках от стомаха, а те веднага се стъписаха. „Какво, сега стомах ли ще режем, или от сърце?“ Но издържах.
— Ама как си ги събрал толкова болести бе, човек?
— Това, болестта на стомаха и колита ми е от лакомия. Като се бориш и огладняваш. А пък на двайсет и пет години се яде на поразия. По петдесет и две кебапчета съм изяждал, знаеш ли какво е това? Коремът ми се подуе, та ще се спука. Натискам го, а то ме кара да повърна. И мляко с ориз. Много го обичах пустото. По двайсет и шест купички мляко с ориз наръсено с канела изяждах наведнъж.
— Е, тогава няма да се оплакваш от стомах. Ял си неразумно…
— Така беше. А окото…
Той свали тъмните си очила и видях, че зеницата на дясното му око е побеляло от перде.
— За това око ми дадоха втора група за инвалидност и сега пътувам безплатно по железниците.
— Защо не го оперираш и него?
— Няма да бъде както със сърцето. Искат ми седемстотин лева за операцията. От къде ще ги взема, с тая малка пенсия… Едва си покривам разходите за лекарствата за сърце. Над сто лева давам за тях. Глаукомата не се лекува. Ще го оперирам и пак ще се яви. Гадна е тая болест. Пък и за кога. Колко ли още ще живея?
— Е, ще е по-добре да виждаш и с двете очи.
— Няма смисъл. И така ще си мина.
— Един старец от наше село живя до 106 години. Още го помня. Питах го веднъж: „Как живееш, та нямаш никакви болести?“. „Живял съм по пещерите. Синът и снахата се настаниха в апартамента във Враца. На село къщичката ми рухна, а аз като няма къде, се заселих в една пещера над горната махала. Ядях само къпини, гъби, дренки, каквото падне. Нямаше месо, само мляко от двете козички и това е.“
— Та така. Сега сме свикнали всеки ден да ядем месо. Ако спра лекарствата ще умра. Има едно от тях за разреждане на кръвта. Казаха ми да го пия цял живот, иначе ме чака инфаркт. Пих го известно време пък като видях, че не стигат пари за ядене го спрях. И както виждаш още съм жив. Важен е духа, момче. Нямаш ли дух, няма и живот за тебе. Духът на човека прави всичко. Той го крепи, той му дава ищаха за живот и му помага да решава проблемите.
— Като стана въпрос за Кунино, искам да те питам, познаваш ли оня големия поет, който навремето живееше във Враца. Много го хвалеха. Стиховете му се печатаха по всички вестници и списания преди трийсетина години.
— Че как да не го познавам? Приятели сме. От време на време си идва на село. Почина детето му и се измести да живее в София. Нещо е закъсал с коленете, операции, операции, но е жив. Жена му обаче се помина, миналата година. Има три дъщери, но си живее сам. Не му е леко.
— Поздрави го от мен. Навремето живеехме във Враца на квартира врата до врата.
— Разбира се, че ще го поздравя. Как ти е името?
— Боян се казвам, Боян Димитров. Не зная дали ме помни, защото тогава бях дете, момчурляк на десетина години.
— Помни те. Той много помни. Добре, ще го поздравя. А кой набор си? Аха! Че ти си ми син бе, момче! Цяло едно поколение ни дели. Ех, как бързо отлетяха годините. Като стана въпрос за оня поет, да се похваля, че и аз пиша стихове. Не са много добри и литературно издържани, но пиша. Писането ми помага да мисля трезво, развива ми ума. Ето виж! Тези две тетрадки са пълни с мои стихове. На едната съм си лепнал фотография от младостта. Виж ме какъв съм бил на трийсет години.
Погледнах фотографията и се удивих на левента, който беше на нея. Красив, млад мъж гледаше бойко и ведро към обектива на фотоапарата. Отдолу под снимката пишеше с красиви ръкописни букви „Иван Бояджиев“.
— Иван ли ти е името, Бояджиев?…
— Да! Иван, бачо Иван Бореца. Иван — борчето, така ме наричаха приятелите. А това е жена ми…
— Красавица е! Добре си я подбирал.
— Да, ама животът си отмина… Да са живи и здрави синовете ми…
Влакът наближаваше Мездра. Трябваше да слизаме. На моя спътник му предстоеше чакане на другия, за Червен бряг.
— Има цял час до пристигането на твоя влак, бай Иване. Виж, времето се разваля. Май ще вали. След Преображение природата се обръща към есента.
— Нека вали! Има нужда от влага тая земя. След тия горещини всичко изпосъхна. Трябва да напои доматите, лозите, иначе какво ще ядем и пием зимата? А за влака… какво ми е работа, ще чакам. Не бързам за никъде. Ще се разходя до пазара, ще купя малко домати, че моите не са още добре узрели, ще пийна една боза и влака ще дойде.
— Жив и здрав бъди, бай Иване! Не се преуморявай и ще доживееш годините на оня столетник от твоето село.
— Чул те господ, момче! Живо-здраво и на теб, както казвате вие, врачаните.
Дадох му път от уважение, за да слезе пръв. Сега изправен, той изглеждаше много по-едър и висок. Тялото му все още излъчваше гъвкавост и сила. Имаше елегантната, горда стойка на човек, който си знае цената. Модерните му италиански слънчеви очила внушаваха стил и ведрост. Светлозеленият анцуг с трикольорна лента на кантовете беше почти нов, сякаш току-що купен от луксозен спортен магазин. Човекът очевидно държеше на външния си вид. Стъпи на последното стъпало на вагона и с подскок се приземи на перона.
Беше един твърд и жизнерадостен български спортист от близкото минало, който животът, въпреки болестите, още не бе успял да пречупи.