Иван Вазов
1876

Брацигово падна подир славни битви.

 

Както вред борбата почена с молитви,

с надежди и песни и свърши с погром.

Батак се предаде, уви, пълзишком,

Копривщица легна при първата буря,

топът черешови не спаси Клисура

с високите урви; бледната зора

видя в кръв и в пламък Средната гора.

Панагюрци храбри след десет дни горди

откриха вратите на мръсните орди;

Каблешков-героят, таз душа вулкан,

биде фанат пленник чрез един аркан^[1]

от селяне прости и лъвът Бенковси,

туй смешенье странно от Левски и Раковски,

загина юнашки въз една река,

издаден не казвам от коя ръка,

защото срамът ми изгаря челото…

 

Борба страховита! В която числото

надви на възторга — таз плява, тоз дим!

Ударът бе тежък и неотразим.

Бунтът се удави в паника ужасна,

де всичко високо падна и угасна.

Инстинктът на роба обади се пак

със всичкий си ужас, със всичкий си мрак.

И паданья бързи, и измени нови,

стиден плод на дълго влачени окови,

фърлиха в борбата своя вечен срам.

И тази епоха на кръв и на плам

през всички епохи и през вековете

ужасна и мрачна в хаоса ще свети,

растеща всечасно в по-голем размер

и ще фърля вечно като облак чер

въз нашта исторйя една сянка тайна

от кръв и позори и слава безкрайна.

 

Бележки

[1] Примка. ↑