Тад Уилямс
Към кулата на зеления ангел II (39)

34. Раздяла

Сърцето на Саймън подскочи.

— Принц Джосуа!?

— Кротко, момче. — Джосуа се приведе напред. Очите му за миг се разшириха, щом зърна сгушената върху главата на Саймън глава, но усмивката отново се появи на лицето му. — А! Да сте благословени и двамата. Накарай я да се омъжи за теб, Саймън. Всъщност едва ли ще се наложи да я убеждаваш дълго. С твоя помощ ще стане прекрасна кралица.

Саймън разтърси изумено глава.

— Но… но ти… нали… — Той млъкна и си пое дъх. — Ти си мъртъв. Или поне всички мислят така!

Джосуа приседна, навел свещта така, че тялото му закриваше пламъка.

— Би трябвало.

— Тиамак видял врата ти строшен! — прошепна Саймън. — А и никой не би могъл да се измъкне оттам след нас.

— Тиамак видя само удара — поправи го Джосуа. — Вратът ми наистина трябваше да е строшен, както и е, тъй като ужасно ме боли. Но аз вдигнах ръката си. — Той протегна лявата си ръка и разкъсаният ръкав се вдигна нагоре. Деформираната гривна от оковите на Елиас все още стягаше подпухналата му китка. — Брат ми и Приратес забравиха за подаръка, който сами ми бяха направили. Има нещо поетично в това или пък Бог искаше да изпрати знак за цената на страданието. — Ръкавът на принца скри гривната. — Почти не можех да помръдна ръката си два дни, след като дойдох на себе си, чак сега отново започвам да я усещам.

Мириамел се размърда и отвори очи. В първия момент очите й се разшириха от ужас, после тя се надигна, притиснала одеялото пред гърдите си.

— Чичо!

Усмихвайки се съзаклятнически, той вдигна пръст пред устните си. Тя усука одеялото около себе си, като остави Саймън почти гол на студения въздух, прегърна чичо си и се разрида. Джосуа също почти заплака. След малко Мириамел се дръпна, огледа голите си рамене и се изчерви. Светкавично се стовари върху постелята и дръпна одеялото до брадичката си. Саймън се възползва с благодарност от своята половина от одеялото.

— Как е възможно да си жив? — възкликна тя, като се смееше и попиваше очи с крайчеца на завивката.

Джосуа отново заобяснява, показа и изкривената гривна.

— Но как успя да се измъкнеш? — Саймън нямаше търпение да чуе историята до края. — Кулата рухна!

Принцът поклати глава. Сенките по стената на шатрата се размърдаха.

— Това не мога да кажа със сигурност, но предполагам, че Камарис ме е понесъл и ме е свалил долу още в първите моменти. Приближих се до доста огньове миналата нощ и чух всевъзможни неща. Изглежда, объркването, пушеците и огънят са били толкова силни, че той може би е слязъл по стълбите преди вас. Ние проникнахме в кулата от долу, през тунелите. Предполагам, че се е върнал по същия път. Онова, което знам със сигурност, е, че се събудих под звездите, сам на брега до Кинслах. А кой освен Камарис би имал силата да ме пренесе толкова надалеч?

— Ако е слязъл надолу преди нас, Кадрах би трябвало да види.

Мириамел замълча замислена.

— Истинско чудо — въздъхна Саймън. — А защо не си казал на никого? И какво искаше да кажеш, като спомена, че Мириамел ще е кралица? А ти?

— Ти не разбираш — отвърна спокойно принцът. В гласа му се долови някаква весела закачливост. — Аз съм мъртъв. И предпочитам да си остана така.

— Какво?

— Това, което казах. Саймън, Мириамел, никога не съм имал намерение да управлявам. За мен беше огромно мъчение, но не виждах никаква друга възможност, освен да се опитам да сваля Елиас от трона. Сега Бог отвори една врата за мен — врата, която мислех завинаги затръшната. Единствените ми шансове бяха да умра или да сложа короната. Сега имам още един.

Саймън го гледаше вцепенен, без да каже нито дума. Мириамел също не се обаждаше. Джосуа ги наблюдаваше развеселено.

— Знам, че сте изумени. — Принцът се обърна към племенницата си. — Но ти ще си много по-добър владетел, отколкото бих могъл да бъда аз — както и Саймън.

— Но ти си единственият истински наследник на Джон — възрази Саймън. — Повече и от Мириамел! А аз съм само един кухненски хлапак, който ти посвети в рицарство! Казват, че съм наследник на свети Ейлстан, но това не означава нищо за мен. Това не ме прави способен да управлявам Еркинланд или каквото и да било.

— Чух тази история, Саймън. Исгримнур и останалите не могат да пазят тайна, ако изобщо са имали намерение да опазят в тайна твоето наследство. — Джосуа се разсмя тихичко. — А и аз изобщо не се изненадах, че в теб тече кръвта на Ейлстан Фискерн. А колкото до това дали то те прави повече или по-малко способен от мен, Саймън, ти просто не знаеш всичко. Аз съм толкова наследник на Джон, колкото и ти.

— Какво искаш да кажеш?

Саймън помръдна и Мириамел се облегна по-удобно върху гърдите му. Сега тя не наблюдаваше Джосуа, а беше вдигнала очи към Саймън и в погледа й се четеше тревога и недоумение.

— Точно каквото казах — отвърна принцът. — Аз не съм син на Джон. Моят баща е Камарис.

Саймън се задави.

— Камарис?!

Сега Мириамел отново се вторачи в принца, не по-малко изумена от Саймън.

— Какви ги говориш?

— Джон вече бил стар, когато се оженил за майка ми Ефиат от Хернисадарк — продължи Джосуа. — Доказателство за разликата в годините им е фактът, че изобщо не се поколебал да й даде ново име — Ебека, — сякаш била дете. — Той се намръщи. — Случилото се след това не е кой знае колко необичайно. Това е една от най-често срещаните и стари истории на този свят, макар да не се съмнявам, че тя е обичала краля и той също я е обичал. Но Камарис бил специалният й попечител, млад мъж, не по-малко велик и прославен герой от Джон. Зародилото се като дълбоко уважение и възхищение чувство между двамата прераснало в нещо повече.

— Елиас беше дете на Джон, но аз не съм — продължи той. — Когато майка ми умряла по време на раждането, Камарис полудял. Какво друго би могъл да си помисли, освен че неговият грях е осъдил неговата любима, която при това била съпруга на най-близкия му приятел, на смърт? — Принцът тръсна глава. — Мъките му били такива, че раздал всичко, което притежавал — като човек, който знае, че ще умре, както вероятно се е чувствал, тъй като всеки негов миг, всяко дихание били изпълнени с болка и ужасяващ срам. Най-накрая взел рога Ти-туно и тръгнал да търси ситите, вероятно за да изкупи греха си, че е участвал в преследванията на Джон срещу тях, или — като Елиас — се е надявал мъдрите безсмъртни да му помогнат да открие любимата си отвъд смъртта. Каквато и да била целта на скиталчествата му, Амерасу го отвела в Джао е-Тинукай’и поради някаква своя причина. Не можах да разбера всичко: баща ми беше така смутен, когато ми го разказа, че не успях да схвана смисъла на всичко случило се. Така или иначе, Амерасу се срещнала с него и взела рога, вероятно защото принадлежал на изгубените й синове. Точно какво се е случило между тях, е все още тайна за мен, но очевидно, каквото и да му е казала, не му донесло облекчение. Баща ми напуснал горските дълбини все така неутешим. Скоро след това, когато отчаянието му станало по-непоносимо дори от ужаса от греха на самоубийството, той се хвърлил от кораба в залива Фиранос. Успял да оцелее — той е невероятно силен, както знаете, което качество явно не съм наследил от него — но разумът му бил помътен. Скитал из земите на юг като просяк, живял из пустошта, препитавайки се от милостиня, докато най-после не стигнал до онзи хан в Кванитупул. Предполагам, че вече бил успял да намери покой, независимо от трудния живот и помътения си разсъдък. И тогава, след около четиридесет години, го откри Исгримнур и спокойствието отново му беше отнето. Щом дошъл на себе си, старият ужас бил все така разтърсващ в съзнанието му, а към него се прибавил и ужасът от опита му за самоубийство.

— Майко на милосърдието! — промълви състрадателно Мириамел. — Горкият човек!

На Саймън му беше непосилно да обхване огромното страдание на стария рицар.

— Къде е той сега?

Джосуа поклати глава.

— Не знам. Вероятно пак е тръгнал да скиталчества. Само се моля да не се опита пак да се удави. Бедният ми баща! Надявам се, че демоните, които са го подгонили, сега ще са по-слаби, макар да се съмнявам в това. Ще го намеря и ще се опитам да помогна да намери покой.

— Значи това смяташ да правиш? — попита Саймън. — Да търсиш Камарис?

Мириамел погледна укорително принца.

— А Воршева?

Джосуа кимна и се усмихна.

— Ще потърся баща си, но едва след като се убедя, че съпругата ми и децата ми са в безопасност. Много неща трябва да се направят, а това ще е почти невъзможно тук в Еркинланд, където ме познават всички. — Той се разсмя тихо. — Както виждате, искам да заприличам на херцог Исгримнур, затова си пускам брада като неговата. — Принцът разтърка брадата си. — Така че тази нощ потеглям на юг. Скоро старият граф Стреаве ще има среднощен посетител. Той ми дължи една услуга… за която ще му напомня. Ако някой е в състояние да отвлече Воршева и двете деца от набанския двор, това е нечестният владетел на Пердруин. Това приключение ще му достави по-голямо удоволствие, отколкото всякакво заплащане, което бих могъл да му осигуря. Той обича мистериите.

— Съпругата и децата на мъртвия принц отвлечени. — Сега Саймън не се стърпя да не се усмихне. — Това ще даде хляб на не една песен и измислица!

— С положителност. Сигурен съм, че ще стигнат до ушите ми, за да се посмея. — Джосуа се пресегна и стисна ръката на Саймън, след това се наведе и прегърна Мириамел, която дълго не го пусна. — Време е да тръгвам. Вятокрък ме чака. Скоро ще се зазори.

На Саймън изведнъж му се прииска да задържи Джосуа.

— Но ако намериш Камарис и след като се съберете с Воршева, тогава какво?

Принцът не отговори веднага.

— Южните земи ще имат нужда поне от още един Носител на свитъка освен Тиамак, надявам се. Ако Лигата ме приеме. А не мога да измисля нищо по-добро, с което бих искал да се занимавам, от това да забравя грижите за всички сражения и преценки и да се отдам на четене и размисъл. Може би Стреаве ще може да ми помогне да закупя „Бокала на Пелипа“ и аз ще стана собственик на спокойна странноприемница в Кванитупул. В която приятелите винаги ще са добре дошли.

— Значи наистина тръгваш? — попита Мириамел.

— Наистина. Награден съм с подаръка на свободата, който никога не съм се надявал да получа. Ще бъда истински неблагодарен, ако му обърна гръб. — Той се изправи. — Беше много странно да изслушам собствените си погребални слова в Хейхолт вчера. Всеки би трябвало да има този шанс, докато е жив. Това дава повод за много размисъл. — Той се усмихна. — Позволете ми да се отдалеча поне на няколко часа оттук и след това кажете на Исгримнур и на всеки друг, който заслужава доверие, че съм жив. Така или иначе, изчезването на Вятокрък ще ги озадачи. Но първо кажете на Исгримнур. Истински ми е мъчно, че моят стар приятел скърби за мен: смъртта на сина му е достатъчно голяма загуба. Надявам се да разбере защо го правя.

Джосуа се приближи към изхода.

— Колкото до вас двамата, мисля, че приключенията ви тепърва започват. И се надявам да са по-щастливи. — Той духна свещта и шатрата отново потъна в мрак. — Както аз ще съм истински глупак, ако не се възползвам от подаръка си, Саймън, и ти ще си глупак, ако не се ожениш за моята племенница, а ти, Мириамел, ще си глупачка, ако не го вземеш. Двамата имате да свършите много работа и много неща да поправите, но вие сте млади и силни, а и имахте шанса да натрупате опит, какъвто никой на този свят не е получавал. Бог да ви благослови и късмет. Ще мисля за вас. И двамата ще сте в молитвите ми.

Той повдигна покривалото на шатрата и звездите заблещукаха над рамото му, след което се възцари мрак.

Саймън се отпусна назад със замаяна глава. Джосуа жив! Камарис баща на принца! А той, Саймън, с легнала до него принцеса. Светът беше наистина невероятен.

— Е? — попита неочаквано Мириамел.

— Какво?

Той задържа дъх, обезпокоен от тона й.

— Нали чу чичо ми — отвърна тя. — Ще се ожениш ли за мен? И какво е това за кръвта на Ейлстан? Криел ли си през цялото време нещо от мен, за да ми върнеш за това, че се бях престорила на кухненска прислужница?

Той издиша.

— Самият аз го разбрах едва вчера.

След дълго мълчание тя добави:

— Не отговори на другия ми въпрос. — Хвана лицето му и го притегли към своето, докосваше с пръсти чувствителния ръб на белега му. — Ти каза, че никога няма да ме оставиш, Саймън. А ще направиш ли това, което ти каза да направиш Джосуа?

Вместо да отговори, той се засмя безпомощно и я целуна. Ръцете й обвиха врата му.

 

Бяха се събрали на затревения склон под вратата Нарулах. Огромната порта лежеше в развалини, над камъните прелитаха птички и спореха шумно за нещо. Оттатък камъните залязващото слънце хвърляше отблясъци върху влажните покриви на Хейхолт. Звездата-завоевател беше бледочервено петънце в най-северния край на навъсените небеса.

Саймън и Мириамел се държаха за ръце, заобиколени от приятели и съратници. Ситите бяха дошли да се сбогуват.

— Джирики. — Саймън се освободи нежно от Мириамел и пристъпи напред. — Наистина имах предвид онова, което казах, макар че го изтърсих като разсърдено дете. Твоята стрела вече я няма, изгоря с изчезването на Краля на бурите. Вече не си дължим нищо един на друг. Достатъчно пъти си ми спасявал живота.

Ситът се усмихна.

— Значи започваме на чисто.

— Бих искал да не се налага да тръгваш.

— Майка ми и останалите ще се възстановят по-бързо в собствените си домове. — Джирики огледа знамената на своя народ, строен по продължението на хълма в ярките си одежди. — Погледни ги добре. Надявам се да запомниш тази гледка. Децата на зората може никога повече да не се съберат на едно място.

Мириамел се загледа към очакващите сити и безстрашните им, нетърпеливи коне.

— Красиво е — промълви тя. — Наистина е красиво.

Джирики й се усмихна и се обърна отново към Саймън.

— Вече е време за моя народ да се завърне в Джао е-Тинукай’и, но ние двамата с теб ще се видим не след дълго. Помниш ли, че ти казах веднъж, че не е нужна никаква магьосническа мъдрост, за да позная, че пак ще се срещнем? Пак ще го повторя, Сеоман Снежен кичур. Не е дошъл краят на историята.

— И все пак ще ми липсваш. Ще ни липсваш.

— Може би след време нашите два народа ще започнат да се разбират по-добре, Сеоман. Но няма да стане бързо. Ние сме древен народ и трудно се променяме, а и повечето простосмъртни все още се боят от нас, при това не безпричинно след всичко, което им сториха Хикеда’я. И все пак ми се иска да се надявам, че нещо наистина се промени безвъзвратно. Нашето време, на Децата на зората, отминава, но може би сега няма да изчезнем безследно. Може би след нас ще остане нещо повече от нашите руини и няколко древни легенди.

Той стисна ръката на Саймън, привлече го към себе си и двамата се прегърнаха.

Адиту се доближи зад брат си, леконога и усмихната.

— Разбира се, че ще дойдете да ни видите, Сеоман. А и ние ще дойдем при вас. Ние двамата с теб имаме да изиграем още много игри на шент. Със страх очаквам да разбера какви нови стратегии си научил.

Саймън се разсмя.

— Сигурен съм, че се боиш от играта ми на шент, колкото се боиш от снега и високите стени — никак.

Тя го целуна, след което се приближи до Мириамел и целуна и нея.

— Бъдете внимателни и търпеливи един към друг — каза ситката с блеснали очи. — Дните ви ще продължат дълго заедно. Запомнете завинаги тези моменти, но не пренебрегвайте и тъжните времена. Паметта е най-големият дар.

Наоколо се беше струпало голямо множество. Някои щяха да останат, за да помогнат при възстановяването на Ерчестър и Хейхолт, други — да присъстват на коронацията, трети щяха скоро да се завърнат в своите родни градове. Опечалени и ласкави, ситите се сбогуваха с всички.

Херцог Исгримнур се отдели от заобиколилата безсмъртните тълпа.

— Аз ще поостана още малко, Саймън и Мириамел, дори след като пристигне корабът с Гутрун от Набан. Но ще трябва да тръгнем за Елвритшала преди началото на лятото. — Той поклати глава. — Чака ме безбожно много работа там. Народът ми пострада много.

— Не бихме могли да започнем тук без теб — каза Мириамел. — Остани, колкото можеш по-дълго, а ние ще те изпратим с всичко, което би могло да ти помогне.

Херцогът я прегърна с огромните си ръце и я повдигна.

— Толкова съм щастлив за теб, сладката ми Мириамел! Чувствах се като някакъв проклет предател.

Тя запляска ръката му, докато той най-после не я пусна.

— Опитвал си се да направиш онова, което е най-добро за всеки — или поне ти си мислел, че е най-добро. Но при всички положения трябваше да дойдеш при мен, глупав дебелако. Аз с радост щях да се оттегля заради Саймън или заради теб, или даже заради Куантака. — Тя се завъртя в кръг и роклята й се развя. — Но сега съм щастлива. Сега наистина мога да работя. Ще поставим всичко на мястото му.

Исгримнур кимна със скрита в гъстата му брада меланхолична усмивка.

— Знам го, благословена да си — прошепна той.

Чу се пронизващ писък на тръби и тълпата се развика. Ситите се качваха на конете. Саймън се обърна и размаха ръка. Мириамел се пъхна под ръката му и се притисна до него. Застанал най-отпред, Джирики се изправи на стремената и вдигна ръка, след което тръбите отново изсвириха и ситите препуснаха, озарени от помръкващите лъчи на залязващото слънце. Увеличиха темпо невероятно бързо и само след броени мигове се превърнаха в блед облак, отдалечаващ се покрай хълма на изток. Вятърът довяваше отделни фрази от песента им. Саймън усети сърцето му да прескача в гърдите, преляло едновременно от радост и тъга, и знаеше, че ще запомни тази гледка завинаги.

След продължително почтително безмълвие тълпата започна да се разпръсва. Саймън и спътниците му се спуснаха към Ерчестър. На Площада на битките беше запален огромен огън; най-после улиците, запустели от толкова дълго време, преливаха от народ. Мириамел изостана, за да придружи Исгримнур. Саймън усети докосване по ръката и наведе очи. Беше Бинабик, Куантака пристъпваше до него като сива сянка.

— Чудех се къде си — каза Саймън.

— Аз се сбогувах със ситите тази сутрин, така че с Куантака се разхождахме покрай Кинсуд. Някои катерички, които живееха там, се поминаха, но Куантака се чувства много доволна. — Тролът се усмихна. — О, приятелю Саймън, мислех си за стария доктор Моргенес и за гордите чувства, които щеше да изпита, ако видеше какво се случва тук.

— Той ни спаси всички, нали?

— Безспорно е, че неговото планиране ни предостави единствената възможност, която имахме. Бяхме подведени от Приратес и Краля на бурите, но ако не бяхме подготвени, причинените от Елиас разрушения щяха да са още по-тежки. А и мечовете щяха да са намерили други приносители в кулата и нямаше да има никаква съпротива. Да, Моргенес не би могъл да знае всичко, но направи това, което друг не би могъл да направи.

— Той се опита да ми каже. Опита се да предупреди всички за фалшивите пратеници. — Саймън огледа забързаните надолу по Главния път силуети и потрепващите огньове. — Помниш ли съня, който имах в къщата на Гелое? Знам, че беше той. Че той… наблюдава.

— Не знам какво се случва, след като умираме — отвърна Бинабик. — Но мисля, че си прав. По някакъв начин Моргенес те наблюдаваше. Ти беше като семейство за него, дори повече от неговата Лига на свитъка.

— Винаги ще ми липсва.

Продължиха да вървят, без да разговарят. Три деца изтичаха покрай тях — едното влачеше ивица шарен плат, а другите се опитваха да я хванат.

— Аз също трябва да тръгвам скоро — обади се Бинабик. — Моите хора в Ийканук ме чакат и сигурно се чудят какво е станало тук. И най-важното от всичко, Сискинанамук е там и също чака. Като теб и твоята Мириамел, ние с нея имаме много дълга история. Време е да се оженим пред Пастира и Ловджийката и целия народ на Минтахок. — Той се засмя. — Въпреки всичко мисля, че родителите й малко ще се натъжат, когато видят, че съм оцелял.

— Скоро? Тръгваш си скоро?

Тролът кимна.

— Трябва. Но както ти е казал и Джирики, ние с теб ще имаме още много срещи.

Куантака ги изгледа и затича напред, като душеше земята. Саймън продължи да оглежда огньовете пред тях, сякаш никога не беше виждал подобно нещо.

— Не искам да те загубя, Бинабик. Ти си най-добрият ми приятел на този свят.

Тролът се протегна и хвана ръката му.

— Още една причина да не се разделяме за дълго. Ще дойдеш в Ийканук, когато можеш — със сигурност е крайно време за първата утку мисия при тролите! — а ние със Сиски ще дойдем да ви видим. — Той кимна сериозно. — Ти също си най-скъпият ми приятел, Саймън. Двамата винаги ще останем в сърцата си.

Продължиха да крачат към огньовете, хванати ръка за ръка.

 

Рейчъл Драконката скиташе из Ерчестър с мръсна коса и изпоцапани и парцаливи дрехи. Навсякъде около нея хората по улиците се смееха, пееха, радваха се, играеха на забавни игри, сякаш градът не беше превърнат в развалини. Рейчъл не можеше да го проумее.

Беше продължила да се крие в убежището си още няколко дни, след като ужасяващите разтърсвания и потрепвания престанаха. Беше абсолютно убедена, че над главата й е дошъл краят на света, и не изпитваше никакво желание да напусне добре обзаведената си килия, за да завари демони и таласъми да празнуват сред развалините на любимия й Хейхолт. Най-накрая любопитството и известна решителност надделяха — Рейчъл беше от онези жени, които не биха се примирили дори с края на света без съпротива. Нека я подложат на пъклените си изтезания. Благословената Риап също беше страдала, нали? Как можеше да си позволи някаква си Рейчъл да не последва примера на светците?

Щом се измъкна като къртица от дупката си, гледката на двореца потвърди най-лошите й страхове. Докато си проправяше път през залите и през развалините на това, което някога беше неин дом и гордост, сърцето й се сви. Тя прокле хората или създанията, които бяха направили всичко това, с такива яростни проклятия, че отец Дреосан би пребледнял. Разтърси я гняв като унищожителен пожар.

А когато излезе сред почти опустошения Вътрешен двор, изумлението й нямаше граници. Кулата на Зеления ангел беше превърната в камара рухнали камъни и всичко наоколо беше покрито с овъглени отломъци от скорошно сражение, но скитащите из останките непознати твърдяха, че Елиас е мъртъв и всичко отново ще си дойде на мястото.

На устата на всички тях, както и на тези, които срещаше по пътя си надолу към Ерчестър, бяха имената на кралската дъщеря Мириамел и някой си Снежен кичур. Именно те двамата — за него казваха, че е велик герой от сраженията на изток, който унищожил дракон — свалили Върховния крал. Скоро щели да се женят. Скоро всичко щяло да си дойде на мястото. Всеки повтаряше едно и също: скоро всичко ще си дойде на мястото.

Рейчъл сумтеше под носа си — само хора, които никога не бяха носили нейните отговорности, можеха да си мислят, че възстановяването на всичко наоколо би могло да отнеме по-малко от години, — но въпреки това изпитваше странно любопитство и мъждукаща слаба надежда. Може би все пак наистина се задаваха по-добри дни. Всички повтаряха, че е умрял и Приратес, овъглен сред пламъците, погълнали огромната кула. Значи справедливостта най-после беше възтържествувала. Мъчителните загуби на Рейчъл най-накрая бяха отмъстени, макар и с огромно закъснение.

А може би, мина и през ума, Гутулф също беше спасен и изведен от мрака. Заслужаваше по-добра съдба, отколкото да се скита без посока, докато светът над земята се връщаше към нещо като нормалния си порядък.

Любезни хора в Ерчестър споделиха с нея собствените си нищожни запаси и й дадоха подслон да преспи. Цяла вечер беше слушала истории за принцеса Мириамел и героя Снежен кичур — воина-княз с драконов белег. Може би, съобрази тя, след като нещата се поуспокоят, би могла да предложи услугите си на новите владетели. Ако беше отгледана и възпитана, както подобава, млада жена като Мириамел положително би разбрала нуждата от порядък и чистота. Рейчъл се съмняваше, че отново би могла да е така всецяло всеотдайна в работата си, както преди, но все още можеше да предложи това-онова. Беше стара вече, но все още можеше да е полезна.

 

Рейчъл Драконката вдигна очи. Докато мислите й се щураха без посока, краката я бяха отвели до Площада на битките, където беше запален огромен огън. Колкото и оскъдни да бяха запасите, някой се беше постарал да вдигне пир по средата на просторния площад. Малкото останали жители на Ерчестър се блъскаха наоколо, крещяха, пееха и танцуваха около огъня. Врявата беше оглушителна. Рейчъл взе един сушен плод, подаден й от някаква млада жена, и се отдалечи до един притулен ъгъл, за да похапне. Приседна до стената на един магазин и се загледа в навалицата.

Покрай нея мина млад мъж и я погледна за момент. Беше слаб и с печално лице. Рейчъл премигна. Нещо в него й беше познато.

Изглежда, и той си помисли същото, защото се обърна и тръгна към нея.

— Рейчъл? — попита той. — Не си ли Рейчъл, управителката на камериерките?

Тя го изгледа, но не й дойде наум никакво име. Главата й беше изпълнена с крясъците на хората по покривите, които викаха на приятелите си по площада.

— Аз съм — отвърна тя. — Бях.

Той пристъпи неочаквано към нея, което я постресна, и я прегърна.

— Не ме ли помниш? Аз съм Джеръмайъс! Момчето на свещаря! Помогна ми да избягам от двореца.

— Джеръмайъс — възкликна тя и го потупа лекичко по гърба. Значи беше оцелял. Това беше добре. Беше щастлива. — Разбира се.

Той отстъпи една крачка и я огледа.

— През цялото време ли си била тук? Никой не те е виждал в Ерчестър.

Тя тръсна глава с изненада. Защо пък е дотрябвала на някого да я търси?

— Имах една стая… намерих едно местенце. Под двореца. — Тя вдигна ръце, неспособна да обясни всичко случило се — Скрих се. А накрая се измъкнах.

Усмихнат, Джеръмайъс сграбчи ръката й.

— Тръгвай с мен. Има хора, които ще искат да те видят.

Като протестираше, без сама да знае защо — надали имаше какво друго да прави възрастна жена като нея, — Рейчъл се остави да я помъкнат сред блъсканицата през Площада на битките. Джеръмайъс я повлече след себе си и преди да е успяла да му каже да я остави, минаха толкова близо покрай огъня, че тя усети топлината да прониква чак в замръзналите й кокали. Промъкнаха се през друга малка тълпа и се приближиха до редица облечени в ризници войници, които бяха кръстосали копия, препречвайки пътя им, но Джеръмайъс пошепна нещо в ухото на капитана и стражите ги пропуснаха. Рейчъл се учуди какво толкова му е пошепнал Джеръмайъс, но не й беше останал въздух, за да го попита.

Неочаквано спряха и Джеръмайъс тръгна пред нея и се приближи до младата жена, седналата в по-близкия от два стола с високи облегалки. Докато й говореше, жената погледна Рейчъл и й се усмихна. Управителката на камериерките я гледаше като замаяна. Това наистина беше Мириамел, кралската дъщеря, но изглеждаше много по-голяма! И много красива със спускащата се около лицето й руса коса, която сияеше от пламъците. Всичко в нея излъчваше кралско великолепие.

Рейчъл усети вълна от благодарност. Може би все пак в този живот имаше някаква справедливост, поне незначителна. Но какво толкова се беше загрижила Мириамел, това блестящо и възвишено като ангел създание, за някаква одъртяла прислужничка?

Мириамел се обърна и промълви нещо на мъжа, който седеше в сянката върху другия стол. Рейчъл забеляза, че той се сепна и се изправи.

„Милостива Риап — помисли си тя. — Толкова е висок! Сигурно е този Снежен кичур, за когото говорят всички. Някой каза и другото му име, как беше…?“

— Сеоман… — изрече високо тя, вторачена в лицето му.

Брадата, белегът, белият кичур над челото — за момент видя пред себе си просто един млад мъж. И го позна.

— Рейчъл! — С няколко огромни крачки той застана пред нея. Огледа я за момент с потрепващи устни и върху лицето му грейна широка усмивка. — Рейчъл! — повтори той.

— Саймън! — промълви тя. Светът престана да има какъвто и да било смисъл. — Ти си… жив?

Той се наведе и я сграбчи с все сила в прегръдката си. Вдигна я високо във въздуха и тя размята крака над земята.

— Да! — разсмя се той. — Жив съм! Бог знае как, но съм жив! О, Рейчъл, никога не би могла да си представиш всичко, което се случи — никога, никога, никога!

Той я пусна, но веднага сграбчи ръцете й. Тя искаше да се освободи, защото по бузите й потекоха сълзи. Нима беше възможно? Или наистина най-после беше полудяла? Но това беше самият той, червенокос, идиотски ухилен, огромен като живота — дори по-огромен!

— Ти ли си… Снежния кичур?

— Аз съм, надявам се! — Той отново се разсмя. — Аз съм. — Пусна я за момент и я прегърна с ръка. — Толкова много имам да ти разказвам, но сега вече имаме много време, безкрайно много време. — Той вдигна глава и извика: — Бързо! Това е Рейчъл! Донесете й вино, донесете й хляб, донесете й стол!

— Но какво е станало? — Тя вирна глава, за да го огледа, невероятно висок, невероятно жив, но въпреки всичко Саймън! — Как е възможно?

— Сядай — каза й той. — Ще ти разкажа всичко. А после ни чака огромна работа.

Тя тръсна замаяно глава.

— Огромна работа?

— Ти беше управителка на камериерките… но винаги си била много повече. За мен беше майка, но бях прекалено малък и глупав, за да го разбера. Сега ще получиш уважението, което заслужаваш, Рейчъл. И ако пожелаеш, ще бъдеш управителка на целия Хейхолт. Само небесата знаят колко си ни нужна. Ще ти помага цяла армия прислужници, цяла войска строители, цели легиони градинари. — Той се разсмя с гръмогласен мъжки смях. — Ще обявим война на разрухата, която причинихме, и ще построим двореца отново. Ще превърнем нашия дом в прекрасно място! — Той я стисна през рамо и я поведе към Мириамел и Джеръмайъс, които ги очакваха усмихнати. — Ще бъдеш Рейчъл Драконката, генералът на Хейхолт!

По бузите й потекоха сълзи.

— Идиот! — промълви тя.