Тад Уилямс
Към кулата на зеления ангел II (34)

29. Ръката на Севера

Ветровете бушуваха около върха на Стормспайк, но в подножието на планината цареше абсолютно спокойствие. Мрачните спяха дълбоко. Коридорите на Долна Накига бяха почти пусти.

Облечените в ръкавици пръсти на Утук’ку, издължени и крехки като крачета на щурец, хванаха облегалките на трона й. Тя отпусна древните си кости върху камъка и освободи мислите си през Дишащата арфа, последва нейните извивки и лъкатушения, докато Стормспайк не помръкна и тя не се превърна в чист разум, бродещ из черните междупространства.

Гневният Мрачен беше изоставил Арфата. Беше се преместил в мястото — ако това би могло да се нарече място, — където можеше да действа в единодушие с нея, за да осъществят последната стъпка от своя многовековен план, но тя все още усещаше бремето на омразата и завистта му, въплътена от мрежата от бури, които вилнееха над земята.

В Набан, където някога бяха управлявали първите императори, по улиците се беше натрупала дебела снежна покривка. Високите вълни блъскаха един в друг закотвените в голямото пристанище кораби или ги тласкаха към брега, осеян с изпотрошените им талпи — сякаш кости на великани. Обезумелите килпа нападаха всичко, което се движеше върху водата, и дори предприемаха пълзящи нахлувания в крайбрежните градове. А дълбоко в сърцевината на Санселан Ейдонитис камбаната на Клавес висеше безмълвна и вкочанена от леда, както беше вцепенена от страх Майката Църква на простосмъртните.

Въпреки че вътрешността на Вран беше защитена от най-яростните бури, той също беше сграбчен в лапите на студа. Въпреки че безброй гханти бяха измрели от лошото време, пълчищата им продължаваха да извират нескончаемо от блатата и да опустошават крайбрежните селища. Малцината в Кванитупул, осмелили се да излязат сред мразовитите хали на открито, се придвижваха само в групи, въоръжени с железни оръжия и ветроустойчиви факли срещу гхантите, които като че ли гъмжаха във всяко сенчесто кътче. Децата си стояха вкъщи, а вратите и прозорците бяха залостени дори през кратките часове, когато бурята стихваше.

Дори гората Алдхеорте сякаш спеше под белия саван, но дори да страдаха под смразяващата ръка на Севера, вековните й дървета оставаха безмълвни. Сърцевината на гората Джао е-Тинукай’и беше пуста и забулена от смразяващи мъгли.

Всички земи на простосмъртните се гърчеха в ръката на Стормспайк. Бурите бяха превърнали Римърсгард и Фростмарч — Замръзналото блато — в ледена пустиня, а Хернистир страдаше не по-малко. Още преди да успеят да възстановят домовете си, от които ги беше прогонил Скали от Калдскрайк, хернистирците бяха принудени пак да се скрият в пещерите на Грианспог. Духът на уважаваните от ситите хора, запламтял високо за кратко, сега мъждукаше като помръкнало пламъче.

Бурята бе връхлетяла и Еркинланд. Черните ветрове превиваха и кършеха дърветата и затрупваха къщите с дълбоки преспи. Гръмотевици тътнеха като освирепели зверове по цялата земя. Злокобното сърце на бурята мяташе снежни вихрушки и раздиращи светкавици над Ерчестър и Хейхолт.

Утук’ку изпитваше хладно задоволство от всичко това, но нямаше време да се наслаждава на изпадналите в ужас и безнадеждност омразни простосмъртни. Тя имаше да върши нещо, което беше очаквала, откакто бяха поставили пред нея бледото студено тяло на сина й Друки. Утук’ку беше стара и коварна. Не беше забравила, че собственият й праправнук беше станал причина най-после да си отмъсти и че самият той беше потомък на рода, разрушил щастието й. Усмихна се едва-едва.

Мислите й препускаха сред шептящите нишки на битието, достигаха най-отдалечените селения, сред които тя единствена от всички живи създания можеше да проникне. Доловила присъствието на онова, което търсеше, тя се пресегна, умолявайки стародавните сили на Вениха До’сае то да й даде това, от което се нуждаеше, за да постигне окончателната си, отдавна бленувана цел.

Прониза я ликуващ пламък. Силата беше там, предостатъчна за целите й. Оставаше единствено да я овладее и да я направи своя. Часът настъпваше и Утук’ку нямаше защо да отлага повече.

 

— С това око не виждам хубаво и при най-добро време — оплака се Странгиард. — А в такъв ден без слънце и с изобилен снеговалеж не виждам абсолютно нищо! Сангфугол, кажи ми какво става, моля те!

— Все още не се вижда нищо.

Бяха на склона на един от хълмовете на Свертклиф над Ерчестър и Хейхолт. Дървото, под което се бяха сгушили, и ниската стена от струпани камъни почти не ги предпазваха от вятъра. Въпреки дебелото си наметало и двете одеяла, в които се беше омотал, арфистът се тресеше от студ.

— Нашата армия е пред стените и вестителите надуха тръбите. Исгримнур или някой друг вероятно чете в момента Нотата с исканията. Все още не виждам нито един кралски воин… не, сред зъберите се движат няколко силуета. Почвах да се чудя дали там въобще има някой…

— Кой? Кой е на зъберите?

— Милостиви Ейдон, Странгиард, не знам. Само силуети, нищо повече.

— Трябваше да сме по-близо — каза с раздразнение свещеникът. — Този хълм е прекалено отдалечен — особено в такова време.

Арфистът го погледна за момент.

— Да не си полудял? Аз съм музикант, а ти си библиотекар. Дори в момента сме прекалено близо — трябваше да си останем в Набан. Но сме тук и тук ще си останем. Ха, по-близо! Само това оставаше!

Той задуха в измръзналите си длани.

Сред воя на вятъра се дочуха рогове.

— Какво става? — попита Странгиард. — Какво правят?

— Прочетоха Нотата и предполагам, че не са получили никакъв отговор. Това е все едно Джосуа да предложи на Елиас да се предаде с достойнство, след като предварително знае, че никога няма да го направи.

— Принцът е… твърдо решен да предприеме необходимото — отвърна Странгиард. — Надявам се, че нищо не му се е случило. Направо настръхвам, като си представя, че двамата с Камарис са се изгубили сред тези пещери.

— Ето го онзи набанец — възкликна развълнувано Сангфугол. — Наистина много прилича на Джосуа — поне оттук. — Той се обърна рязко към свещеника. — Ти наистина ли предложи аз да се направя на принца?

— Много приличаш на него.

Сангфугол го изгледа с раздразнение и неприязън.

— В името на божията майка, Странгиард, моля те повече да не ми правиш никакви услуги. — Той се уви по-плътно в одеялата. — Представяш ли си ме да яздя под стените и да размахвам меч? Изкупителят да ни е на помощ!

— Но ние всички трябва да направим, каквото можем.

— Да! И това, което аз мога да правя, е да свиря на арфата си или на лютнята си, или да пея. Ако победим, гарантирам ти, че ще го направя. А ако не — е, пак може би ще го правя, ако оцелея, но няма да е тук. Но това, което не мога да правя, е да яздя кон, да се бия и да се правя пред хората на Джосуа.

Останаха безмълвни известно време, заслушани във воя на вятъра.

— Ако загубим, боя се, че няма да има къде да избягаме, Сангфугол.

— Вероятно. — Дълго време арфистът не каза нищо повече, но накрая се обади: — Най-после!

— Какво? Нещо става ли?

— Доближават стенобойната машина — майчице, това е наистина нещо страшно. Има огромна желязна глава, която е като истински коч с извити рога и всичко останало. Но е толкова огромна! Колкото и много войници да я тикат, истинско чудо е, че въобще могат да я помръднат. — Той ахна. — Кралските войници стрелят от стените! Ето, някой падна. И още неколцина… Но стеноломът продължава напред.

— Господ да ги пази — промълви тихо Странгиард. — Тук е ужасно студено, Сангфугол.

— Как е възможно да се стреля с лък в този вятър, камо ли да улучиш? А! Един падна от стената. Един от техните свърши. — Арфистът почти крещеше от възбуда. — Трудно се разбира какво става, но нашите войници са съвсем близо до стената. Ето, някой вдига стълба. По нея се изкачват наши воини.

В следващия миг той възкликна с изумление и ужас.

— Какво стана?

Странгиард присви око, но не виждаше нищо през плътния снеговалеж.

— Нещо се стовари отгоре им. — Арфистът беше поразен. — Огромна канара, струва ми се. Сигурен съм, че всички са мъртви.

— Дано Изкупителят да ни опази — промълви ужасен Странгиард. — Започна се. Сега ни остава да дочакаме края. Какъвто и да е той.

 

Исгримнур бе вдигнал ръка пред лицето си, за да се предпази от брулещия вятър. Изпитваше невероятни трудности да следи какво точно се случва, въпреки че стените на Хейхолт бяха на по-малко от петстотин лакътя. Стотици бронирани мъже газеха през преспите пред стените — щъкаха като насекоми. Стотици други, които виждаше още по-неясно, се движеха по стените на Хейхолт. Херцогът изруга. Всичко му се струваше толкова надалеч!

Фреозел се качи на дървената платформа, която сапьорите бяха издигнали между подножието на хълма и опустелия, скрит от бурята Ерчестър. Фолшайърецът явно полагаше усилия, за да преодолее вятъра.

— Стеноломът е почти до вратата. Вятърът май е на наша страна днес — връхлита право срещу стрелците им.

— Но и ние не можем да стреляме по-добре — изръмжа херцогът. — Те могат да действат необезпокоявани върху стената и да изблъскват съвсем лесно стълбите ни. — Той удари с пестник по облечената си в ръкавица длан. — Слънцето изгря преди няколко часа, а всичко, което сме направили досега, е да утъпчем снега.

Фолшайърецът го изгледа критично.

— Извини ме, херцоже, но ти като че ли очакваш да бутнем стените до залез-слънце.

— Не, не. Господ знае, че Хейхолт е изграден много яко. Но не знам с колко време разполагаме. — Той погледна надвисналото небе. — Тази проклета звезда, за която говорят всички, е точно над главите ни. Почти усещам блясъка й. Принца и Камарис ги няма. Мириамел също. — Той отново погледна към Хейхолт. — А воините ще се вкочанят, ако ги държим навън прекалено дълго. Би ми се искало наистина да срутим стената до залез-слънце — но не тая особена надежда.

 

Изорн посочи и струпаните около него воини погледнаха нагоре.

— Там. На стената.

До покритите с шлемове глави, които надничаха между зъберите, имаше и няколко други — с призрачни лица и развявани от вятъра бели коси.

— Бели лисици! — възкликна Слудиг.

И направи знака на Дървото.

— Наистина. И то зад стените на Хейхолт. Проклети твари! — Изорн вдигна боядисания си в черно меч и го размаха предизвикателно, но далечните силуети върху стената, изглежда, не го забелязаха. — Проклет да е и Елиас заради мерзката сделка, която е сключил с тях.

— Никога не съм ги виждал — извика над врявата Слудиг. — Милостиви Ейдон, та те приличат на демони!

— Те са демони. А Хейхолт се е превърнал в тяхно леговище.

— Но те не правят нищо.

— Толкова по-добре — отвърна Изорн. — Може би защото са прекалено малко. Но са много опасни стрелци. Чудя се защо никой от тях не държи лък.

Слудиг тръсна озадачено глава. Не можеше да откъсне очи от бледите лица.

— Бог да ни пази — промълви прегракнало той.

 

Барон Серидан се изкачи тромаво по стъпалата на платформата, затруднен от тежката си броня.

— Какво ново? — попита Исгримнур.

Серидан свали ръкавиците и приближи ръце до мангала с въглените.

— Струва ми се, че всичко се развива добре. Стрелците на Елиас обстрелват стенолома и това забавя придвижването по склона, но нашите скоро ще го изтикат срещу вратата. Някои от обсадните кули също скоро ще заемат местата си и по всяка вероятност тогава те ще насочат стрелбата към тях. Имаме късмет, че вятърът е толкова силен — това много пречи на кралските стрелци да се целят добре.

Това го повтарят всички — измърмори херцогът. — Но аз тука много скоро ще полудея. Проклет да е Джосуа, че ме изостави по този начин. — Той се намръщи и направи знака на Дървото. — Да ме прощаваш. Не исках да го кажа.

Серидан кимна.

— Знам. Ужасно е, че не знаем къде е.

— Не само това ме притеснява. Останаха прекалено много въпроси без отговори.

— Какво имаш предвид?

— Ако се стремят единствено да ни задържат и ако тази пламтяща звезда наистина предрича, че ще се случи нещо, което ще помогне на Елиас, то защо поне не се опитваха да преговарят? Човек би очаквал, че кралят ще иска да зърне брат си, най-малко, за да му изкрещи в лицето, че е предател.

— Елиас може да знае, че Джосуа не е тук.

Исгримнур трепна.

— Как би могъл да знае? Джосуа изчезна едва снощи!

— Ти разбираш по-добре от мен тези неща, херцог Исгримнур. Сражавал си се с краля и вещерските му съюзници много пъти.

Исгримнур се приближи до ръба на платформата и заоглежда смътните стени на Хейхолт.

— А може и наистина да знаят. Може да са подмамили Камарис някак си. Само че, по дяволите, това не би могло да означава, че Джосуа ще хукне след него. Не биха могли да го планират.

— Нищо не мога да предположа — отвърна баронът. — Дойдох само да ти кажа, че искам да взема няколко от хората си и да се приближим до западната стена. Мисля, че е време да ги притесним от още едно място.

— Върви. Но това е другото, което ме тормози: Елиас изобщо не изглежда разтревожен. След като стеноломът се доближи толкова много, очаквах поне една атака, с която да се опита да ни попречи да го дотикаме до мястото му.

— Не мога да ти отговоря. — Серидан го тупна по рамото. — Но ако това е всичко, което му е останало на Върховния крал, ще успеем да бутнем вратата най-много след ден-два.

— Може и да не разполагаме с толкова — отвърна навъсено Исгримнур.

— Но поне правим, каквото можем. — Серидан слезе тромаво по стъпалата и тръгна към коня си. — Кураж, херцог Исгримнур — викна той пътьом. — Нещата се развиват добре.

Исгримнур се огледа.

— Джеръмайъс!

Момчето се измъкна от групичката мъже в брони в задния край на платформата.

— Да, сър.

— Виж да ми намериш малко вино, момче. Червата ми са поизмръзнали и от пръстите ми.

Адютантът му се втурна към шатрите, а Исгримнур пак се обърна към бруленото от вятъра и забулено от снежни вихрушки полесражение и замърмори сърдито.

 

— Бог да ни пази! — Слудиг зяпна от изумление. — Какво правят?

— Пеят — отвърна Изорн. — Виждал съм го пред стените на Наглимунд. Продължи сума време.

Той се загледа в двайсетината сити, които бяха излезли най-отпред и сега стояха на разстояние един изстрел с лък от стената, нагазили до колене в снега.

— Какво искаш да кажеш — „пеят“?

— Така се сражават — поне така се сражават със своите братовчеди норните. Ако проумявах нещо повече, щях да ви го обясня.

— И това са съюзниците, на които толкова се надявахме? — Слудиг направо беснееше. — Ние се бием да си спасим живота, а те пеят! Погледнете! Нашите мъже там гинат!

— Ситите могат да се сражават и по друг начин, Слудиг. И това им свърши работа в Наглимунд, макар да не разбрах как. Успяха да срутят стената.

Спътникът му изсумтя присмехулно.

— Предпочитам да се доверя на стенолома и обсадните кули и на мъже със силни мускули. — Той огледа небето. — Притъмня. Но не е много след пладне.

— Вероятно бурята се засилва. — Изорн дръпна юздите на коня си, който пристъпваше неспокойно. — Това там не ми харесва. Виждаш ли онзи облак над кулите?

Слудиг проследи насочения пръст на Изорн и премигна.

— Светкавица! Това ситите ли го правят?

И наистина, почти единственото, което се извисяваше на фона на виещия вятър, беше странното ритмично припяване на безсмъртните.

— Не знам, но е възможно. Наблюдавах ги да правят същото дни наред пред Наглимунд, но пак не мога да ти кажа какво точно правят. Джирики ми каза, че така блокирали някои магии на норните.

Изорн премигна при поредния оглушителен трясък, отекнал надолу по склона и из пустите улици на просналия се зад армията на принца Ерчестър. Блесна нова светкавица, сякаш вцепенила за миг всичко върху и пред стените на Хейхолт — воини, бойни машини, кръжащи снежинки и дори полетелите стрели, — след което всичко отново потъна в сумрака на бурята. Тресна нов гръм. Вятърът зафуча още по-силно.

— Може би затова норните не са сред стрелците — почти извика Изорн. — Сигурно подготвят някаква хитрост, някакво заклинание, което надали ще ни хареса. О, аз видях истински ужаси в Наглимунд. Слудиг, моля се воините на Джирики да са достатъчно силни, за да ги удържат.

— Това е истинска лудост! — изкрещя Слудиг. — Не виждам почти нищо!

Изтрещя нов тътен, този път малко по-глух. Не беше гръмотевица.

— Слава на Усирис! Дотикали са стенолома пред вратата — изкрещя възбудено Изорн. — Виж, Слудиг, нанесоха първия удар!

Той вдигна черния меч и пришпори коня си няколко крачки по-напред. С шлема-дракон и с развятото от яростния вятър наметало дори на Слудиг му се стори, че това е Камарис, а не синът на неговия владетел.

— Трябва да открием ездачите на Хотвиг и да сме готови, ако разбият вратата.

Слудиг се огледа за пратеник, но наоколо се мъкнеха само пехотинци.

— Трябва да кажем и на баща ти — извика той.

— Върви тогава. Аз ще изчакам. Но побързай! Кой да се надява, че всичко ще стане толкова бързо?

Слудиг отговори нещо, но воят на бурята погълна вика му. Той обърна коня си и препусна надолу към наблюдателницата на херцог Исгримнур.

 

— Стеноломът е пред вратата — обяви възбудено Сангфугол. — Само го погледни! Голям е колкото три къщи!

— Вратата е по-голяма. — Странгиард се тресеше. — Но съм изумен, че съпротивата е толкова незначителна.

— Нали видя Ерчестър. Всички са избягали. Елиас и неговият любимец вещер са превърнали това място в пустош.

— Но по стените има достатъчно воини, за да защитят двореца. Защо не са изкопали никакви траншеи, за да забавят стенобойните машини? Защо са натрупали толкова малко камъни, за да отблъснат обсадните стълби?

— Камъните, които бяха струпали, свършиха не малко работа — отвърна Сангфугол, ядосан, че Странгиард не споделя въодушевлението му. — Воините, които се катереха по тях, не могат да са по-мъртви.

— Елисия, майко на Изкупителя! — Свещеникът беше потресен. — Сангфугол, не говори така за падналите воини! Исках само да кажа, че защитниците изглеждат доста зле подготвени за обсада, която Елиас би трябвало да очаква от седмици, а дори и от месеци.

— Кралят е полудял — отвърна арфистът. — Чу какво казаха бегълците от Еркинланд. А и много малко са останали да се сражават за него. Това е все едно да накараш мечок да излезе от леговището си. Мечокът може и да е освирепял, но си остава звяр, който човек би могъл да победи с разум.

— Разум? — Архиварят се опита да изтръска снега от одеялото си. Вятърът брулеше яростно дори през ниската преграда от камъни, които бяха натрупали. — Какво толкова разумно сме направили? През цялото време ни теглят за оглавника като волове.

Сангфугол махна пренебрежително с ръка, въпреки че и той трепереше от студ.

— Това, че Изорн и набанецът заеха местата на Камарис и Джосуа, е разумно — не можеш да го отречеш… като изключим собственото ти предложение аз да се правя на принца. А проникването през пещерите и тунелите под Хейхолт е наистина много умен ход! Кралят не би се досетил за това хиляда години.

Странгиард, който търкаше яростно длани, за да ги постопли, внезапно спря.

— Кралят може и да не се досети, но съюзниците му положително знаят за тези тунели. — Гласът му потрепна. — Норните със сигурност знаят.

— Именно затова нашите легендарни съюзници се спуснаха след принца и Камарис. Видях ги — брата и майката на Адиту, и останалите. Не се съмнявам, че ще се погрижат за себе си… дори норните да знаят за тунелите и да ги очакват, както, изглежда, предполагаш.

— Нямам това предвид. — Странгиард се изправи. Вятърът моментално издуха снега от наметалото му. — Изобщо нямам предвид това. Норните знаят всичко за тунелите.

Той прекрачи ниската ограда от камъни и събори няколко.

— Хей! Какво правиш?

— Трябва да намеря херцог Исгримнур. Дебнат ни по-големи опасности, отколкото предполагаме.

Той се обърна и закрачи през преспите надолу по хълма, приведен срещу вятъра, немощен, но решителен.

— Странгиард! — изкрещя Сангфугол. — По дяволите! Нямам намерение да остана тук сам. Идвам с теб, каквото и безумие да ти е щукнало. — Той също прекрачи преградата и викна: — Тръгнал си право срещу сражението! Ще те улучи някоя стрела!

— Трябва да намеря Исгримнур — извика в отговор Странгиард.

Като сипеше ругатни, арфистът се втурна след него.

 

— Изорн има право — повтори Слудиг. — Ако проникнем през вратата, трябва да предприемем мощно нападение. Войниците вече видяха норните и са уплашени. Ако се колебаем, предимството отново ще премине на страната на краля. Ами ако той предприеме атака и ни се наложи да контраатакуваме по височината?

Исгримнур за стотен път огледа извисяващите се стени на Хейхолт. Единствено на фона на подобна буря човешките творения — дори такъв колосален градеж като Хейхолт — изглеждаха незначителни. Може би наистина щяха да успеят да съборят вратата. Може би Слудиг и другите имаха право — кралството на Елиас беше прогнил плод, който всеки момент ще падне от клона.

Над върховете на кулите се разнесе нов странен трясък, последван почти веднага от мощен тътен, щом огромният стенолом се стовари върху вратата.

— Върви тогава — каза Исгримнур. Слудиг не беше слязъл от коня си, от чиито ноздри извираха гъсти облаци пара, а се беше приближил до ръба на дървената платформа. — Хотвиг и кавалеристите му все още чакат на края на Кинсуд. Не, по-добре остани тук.

Исгримнур викна при себе си един от току-що завърналите се конници, предаде му съобщение за тритингите и го отпрати.

— Ти се върни при Изорн, Слудиг. Кажи му да се държи и да пусне през вратата първо пехотинците. Никакви героични щурмове, поне докато не разбера какви са намеренията на Елиас.

Стеноломът се стовари още веднъж върху вратата Нарулах. Гредите, изглежда, поддадоха, сякаш огромните болтове се бяха разхлабили.

— Слушам.

Слудиг обърна коня си към стената.

Бойците стовариха стенолома за пореден път. Обкованата в желязо глава изхрущя върху гредите и една от тях се разцепи. През воя на бушуващата буря до слуха на Исгримнур достигнаха въодушевените крясъци на воините. Те изтеглиха стенолома и отново го люшнаха напред. Портата се разтърси и се сгромоляса навътре сред взрив от натрошени греди и метални скоби. Снежната вихрушка нахлу през зейналата празнота. Исгримнур се опули, неспособен да повярва, че вратата е рухнала. Щом снегът се разнесе, петдесетина копиеносци застанаха в открилия се отвор плътно един до друг, готови да посрещнат атаката. Отвътре не се втурна никаква многобройна армия.

Вражеските войски дълго се гледаха през снежната мъгла. Сякаш нито едните, нито другите бяха в състояние да предприемат каквото и да било, изумени от случилото се. Най-накрая един конник със златист шлем вдигна меча си и препусна напред. Двайсетина рицари на коне и няколкостотин пехотинци се втурнаха към пролома в стената на Хейхолт.

— По дяволите, Изорн! — разкрещя се херцог Исгримнур като обезумял. Беше се надвесил толкова напред, че загуби равновесие и залитна от ръба на наблюдателницата. — Назад! Къде е Слудиг!? Слудиг! Спри го! — Някой го теглеше за ръкава, за да го издърпа върху платформата, но Исгримнур не му обърна никакво внимание. — Не вижда ли, че е прекалено елементарно? Изо-о-орн!!! — Знаеше, че не може да надвика колосалната врява. — Серидан! Къде си!? Препусни към него… В името на червения млат на Дрор, къде са ми вестоносците!?

— Херцог Исгримнур!

Беше архиварят Странгиард, който продължаваше да го дърпа за ръкава.

— Махай се, да те вземат дяволите! — изрева Исгримнур. — Нямам нужда от поп, трябват ми рицари на коне. Джеръмайъс, тичай при Серидан — викна той. — Изорн се увлече. Кажи на барона да препусне след него.

Странгиард не се отказваше.

— Моля ви, херцог Исгримнур, трябва да ме чуете!

— Нямам никакво време сега за теб, човече! Синът ми в момента щурмува като кръгъл глупак. Сигурно си е въобразил, че е Камарис — и то след всичко, което му казах!

Той закрачи по платформата, удовлетворен, че и останалите са не по-малко обезумели от самия него. Свещеникът го следваше неотстъпно като кутре, което подскача в краката на бик. Накрая Странгиард сграбчи наметалото на Исгримнур и го дръпна с такава сила, че херцогът загуби равновесие и за малко не се стовари на пода.

— В името на всички светии, Исгримнур! — закрещя той. — Трябва да ме изслушаш!

Херцогът се втренчи в зачервеното лице на архиваря. Превръзката на Странгиард се беше смъкнала почти върху носа му.

— Какво се дърлиш? — попита Исгримнур. — Срутихме вратата! Ние сме във война, човече!

— Норните положително знаят за тунелите — възкликна Странгиард.

Исгримнур забеляза спотайващия се до платформата Сангфугол и се слиса какво търсят един свещеник и един арфист насред битката, която изобщо не беше тяхна работа.

— И какво от това?

— Те положително знаят. И ако смятаме да пратим някого под стените на двореца…

Врявата на щурмуващите рухналата врата мъже и дори тътенът на бурята и воят на вятъра неочаквано бяха заглушени от кошмарен, стържещ звук. Конете се вдигнаха на задните си крака, няколко войници върху платформата запушиха ушите си.

— О, милостиви Ейдон — промълви Исгримнур, вторачен в Хейхолт. — Не!

Последните щурмоваци на Изорн вече прекосяваха пролома. Зад гърбовете им от покритата със сняг земя сред натрошените от стенолома отломки се издигаше втора врата. Издигаше се много бързо и стържеше като гигантски зъби по кости. За броени мигове проломът отново беше запушен. Новата врата, изскочила изпод снега и калта, беше бронирана с матови железни плочи.

— О, Бог да ми е на помощ, прав бях — изстена Исгримнур. — Хванаха в капан Изорн и останалите. Всеблаги Усирис!

Той проследи прималял от ужас как бойците разлюляват стенолома и го стоварват върху новата врата. Облицованото с метал дърво дори не трепна.

— Мислят, че са хванали Камарис — промълви Странгиард. — Това е бил планът им.

Исгримнур се завъртя, сграбчи наметалото на свещеника и навря лицето си почти в неговото.

— Знаеше ли? Знаеше ли?

— За бога, Исгримнур, не знаех. Сега го разбрах.

Херцогът го пусна и закрещя заповеди като обезумял — изпращаше останалите стрелци в подкрепа на бойците със Стенолома, върху които от зъберите на Хейхолт заваляха стрели като из ведро.

— И ми намерете този проклет ситски генерал! — изрева той. — Онзи в зеленото! Легендарните трябва да ни помогнат да свалим тази нова врата!

— Все пак трябва да ме чуеш, Исгримнур — не се отказваше свещеникът. — Ако ситите познават тези тунели, значи и норните ги познават. Приживе Кралят на бурите е бил владетел на Асу’а!

— Какво значи това? Кажи го направо, да те вземат мътните! — Исгримнур беше като умопомрачен. — Синът ми е в капан с шепа воини. Трябва да разбием тази врата и да влезем вътре.

— Мисля, че трябва да погледнеш… — продължи Странгиард, но го прекъсна нов взрив от крясъци.

Този път те се понесоха зад гърба на Исгримнур.

— Нападат ни откъм Ерчестър! — изкрещя един от конниците. — Гледайте! Това са Белите лисици!

— Исках да те накарам да разбереш. Странгиард тръсна глава. — Щом ние можем да се промъкнем под стените, и те могат.

Дори в сумрака се виждаше, че войската, който се придвижва по Главния път, не е човешка. В полумрака блещукаха бели лица. Бели ръце стискаха дълги остри копия. Разбрали, че са забелязани и не се налага да се прокрадват безшумно, норните запяха триумфиращо и Исгримнур усети оглушителни болки в ушите.

— Изкупителят да ни е на помощ, сгащиха ни като зайци. — Херцогът тупна с жест на неизречена благодарност свещеника по рамото и застана в центъра на платформата. — При мен, воини на Джосуа! При мен!

И махна на Джеръмайъс да доведе коня му.

Пеейки, норните маршируваха по Главния път.