Тад Уилямс
Към кулата на зеления ангел II (33)

28. Изоставени пътища

Бинабик докосна ръката й.

— Мириамел, за какво мислиш?

— Опитвам се да измисля какво можем да направим. — Главата й пулсираше. Потъналата в сенки пещера сякаш ги държеше в капан. — Трябва да се измъкнем по някакъв начин. Трябва. Не искам да оставам тук. — Тя пое дълбоко дъх и погледна към Кадрах, който се беше оттеглил в дъното на пещерата. — Как е могъл да направи всичко това, Бинабик? Как е могъл да ни мами през цялото това време?

— Тогава все още не те е познавал — напомни й тролът. — Така че не е можел да знае, че мами теб.

— Но той не каза нищо след това! Нищо не ни каза! А през цялото това време бяхме заедно.

Бинабик наведе глава.

— Това вече се е случило. Сега трябва да мислим за други неща. — Той посочи дуорите, които бях насядали в кръг и пееха тихичко. — Те смятат, че норните ще влязат много скоро — така ми казаха. Защитата вече се руши. Вратата няма да издържи дълго.

— И просто така ще седят и ще чакат — отвърна горчиво Мириамел. — Не ги разбирам, както не мога да разбера и Кадрах. — Тя се изправи и мина покрай трола. — Юис-фидри! Защо си губите времето, след като норните са отвън? Не разбирате ли какво ще ни се случи?

Усети се, че почти крещи, но не се опита да се овладее.

Дуорите я погледнаха неспокойно със зейнали уста и на Мириамел й заприличаха на пълно с новоизлюпени птичета гнездо.

— Чакаме… — започна той.

— Чакате! Точно това правите — чакате. — Тя се разтресе от гняв. Всички те чакаха белезникавите като рибешки кореми твари да влязат и да ги хванат. А да хванат също така нея и трола. — Тогава хайде да им отворим вратата сами. Защо да отлагаме повече? Двамата с Бинабик ще се опитаме да се измъкнем и вероятно ще ни убият, а ще ни убият, защото вие ни докарахте в този капан въпреки волята ни. А сега си седите и чакате да ви заколят. В такъв случай няма никакъв смисъл да чакаме повече.

Юис-фидри я погледна опулено.

— Но… те може да си тръгнат…

— И сам не го вярваш! Хайде, отворете вратата! — Страхът й се извиси като размятана от ураган вълна. Тя се приведе, стисна тънката китка на дуора и го дръпна. Той не помръдна, тежеше като камък. — Ставай, проклет да си! — разкрещя се тя и задърпа с всичка сила.

Паникьосаните дуори забърбориха. Очите на Юис-фидри се разшириха от ужас, той размята силната си ръка и се изтръгна от хватката на Мириамел. Тя залитна назад и падна.

— Мириамел! — Бинабик бързо дойде при нея. — Удари ли се?

Тя хвана ръката на трола и се надигна. После каза триумфиращо:

— Видя ли! Юис-фидри, ти не ми каза истината.

Дуорът я изгледа така, сякаш от устата й беше бликнала пяна, и сви пръсти в самозащита пред гърдите си.

— Излъга — продължи тя и се изправи. — Блъсна ме, за да се противопоставиш на насилието над волята ти. Тогава защо не се противопоставиш и на норните? Да не би да искаш да умреш? Защото норните без съмнение ще убият теб, ще убият мен и всички нас. Или пък отново ще ви превърнат в слуги — на това ли се надявате? Защо се съпротивляваш на мен, но не и на тях?

Юис-фидри се извърна към съпругата си; тя отвърна на погледа му безмълвно и съсредоточено.

— Но ние не можем да направим нищо.

Дуорите сякаш умоляваха Мириамел да ги разбере.

— Винаги може да се направи нещо — отсече тя. — Може нищо да не се промени, но поне ще сте направили опит. Вие сте силни, Юис-фидри, вие дуорите сте много силни и можете да направите много неща. Видях как съпругата ти вае камъка. Може би досега винаги сте се спасявали с бягство, но сега няма къде да се скриете. Застанете до нас, по дяволите!

Юис-хадра изпя на дуорски нещо, което предизвика мърморещия коментар на останалите. Юис-фидри застана в центъра на кръга и дуорите заспориха; гласовете им напомняха блъскащи по камъни струи вода.

Най-накрая Юис-хадра се изправи и заяви:

— Аз ще застана до вас. Ти казваш справедливо. Не е останало къде да бягаме, а ние последни оцелели дуори. Ако ние умрем, няма остане никой, който да грижи се и отглежда камъка и да открива красота под земята. Това ще е срам.

Тя се обърна към съпруга си и отново зачурулика припряно. След малко Юис-фидри вдигна огромните си очи.

— Аз ще постъпя като своята съпруга — обяви той с очевидна неохота. — Но ние не говорим от името на всички Тинукеда’я.

— Ами тогава поговори на тях — настоя Мириамел. — Нямаме никакво време!

Юис-фидри се поколеба, но все пак кимна. Останалите дуори се озъртаха страхливо.

 

Мириамел клечеше в мрака; сърцето й тупкаше силно. Принцесата не виждаше почти нищо, но излъчваното от кристалните жезли сияние очевидно беше достатъчно на дуорите: Мириамел ги чуваше да крачат из пещерата точно така уверено, както тя би се придвижвала из ярко осветена зала.

Протегна ръка и докосна дребния, но вдъхващ увереност Бинабик, който бе притихнал до нея.

— Страх ме е.

— Всички ни е страх.

Той я потупа по ръката.

Мириамел понечи да каже нещо, но в този момент долови леко раздвижване на камъка зад себе си. В първия момент й се стори, че е разтърсване като онова, което преди беше паникьосало Юис-хадра и останалите дуори, но забеляза слаб синкав пламък на скалата, където се намираше вратата. Не приличаше на светлините, които беше виждала, тъй като не освети нищо друго. Беше просто увиснала сред мрака небесносиня ивица.

— Идват — каза тя със свито гърло.

Сърцето й заблъска още по-силно. Всичките й дръзки думи сега й изглеждаха глупост. От другата страна на Бинабик долови свистящото дишане на Кадрах да се усилва. Помисли си, че той всеки момент ще се разкрещи, за да предупреди норните. Не му беше повярвала, че е забравил всичките си умения, които биха могли да им помогнат срещу норните, и че е съвсем безсилен.

Синкавата линия се удължи. Лъхна топъл вятър, осезаем като плесница върху изострените й сетива. За стотен път, откакто дуорите бяха затъмнили пещерата, тя подръпна ремъците на торбата си и изтри потта от дръжката на кинжала си. Беше стиснала и Бялата стрела на Саймън. Ако норните посегнеха да я хванат, щеше да ги прониже и с двете си ръце. Потрепери. Норните. Белите лисици. Всеки миг щяха да влязат…

Юис-фидри каза нещо тихо, но настоятелно. Юис-хадра отвърна със същия тон от другия край на пещерата. Дуорите престанаха да се движат. Залата стихна като гробница.

Синкавото сияние се изви в груб овал и двата му края се срещнаха. За момент топлината се усили и сиянието помръкна. Нещо изскърца и падна тежко. В залата проникна студен въздух, но дори вратата да се беше отворила, не проникна никаква светлина.

„Проклети да са! — Обзе я отчаяние. — Достатъчно умни са, за да не носят факли“.

Стисна кинжала още по-силно, но се разтресе така неудържимо, че се уплаши да не го изтърве.

Разнесе се внезапен тътен и писък, който не можеше да се изтръгне от човешко гърло. Сърцето на Мириамел подскочи. Огромните канари, които дуорите бяха разхлабили над вратата на пещерата, рухнаха. Тя чуваше пискливия разярен вой на норните. Трясъкът беше последван от някакъв стържещ шум, след което се понесоха виковете на множество гласове — но нито един не беше на човешки език. На Мириамел й залютя на очите. Пое си дъх и усети парещата болка да прониква до гърдите й.

— Ставай! — викна Бинабик. — Това е отровен пушек!

Мириамел се изправи, объркана от мрака. Имаше чувството, че вътрешностите й горят. Нечия мощна ръка я сграбчи и я поведе през тъмното. Отвсякъде се чуваха странни дрезгави викове, писъци и тътен на рухващи камъни.

Връхлетя я сляпо умопомрачение. Издърпаха я някъде и след малко тя отново можеше да диша, но все още не виждаше нищо. Ръката, която я беше сграбчила, я пусна, тя се препъна в нещо и се стовари на земята.

— Бинабик! — изкрещя Мириамел.

Опита се да се изправи, но нещо я държеше като в примка.

— Къде си!?

Някой отново я сграбчи, но този път я вдигна във въздуха и я понесе през изпълнения с оглушителни шумове мрак. Върху нея се стовари зашеметяващ удар. Този, който я носеше, спря и я пусна на земята. До слуха й достигнаха непонятни звуци — някои напомняха пъшкане или болезнени стонове. След малко отново я грабнаха.

Най-накрая отново я пуснаха на твърдите камъни. Мракът беше непрогледен.

— Бинабик? — извика тя.

Наблизо проблесна искра, след това лумна блясък. За миг тя зърна изправения до стената на пещерата трол — в шепите му се разгоря пламък. В следващия момент той подхвърли онова, което държеше, във въздуха и то се пръсна в порой съскащи искри. Тя зърна неподвижните — сякаш изтъкани върху гоблен — силуети на Бинабик, няколко дуори и десетина потънали в сумрака фигури, пръснати из продълговатата пещера.

Един от бледоликите силуети се втурна към нея, вдигнал високо дълъг нож. Мириамел също вдигна ножа си, но глезените й, изглежда, бяха завързани и тя не можа да се изправи. Острието полетя към лицето й, но внезапно спря на педя от очите й.

Дуорът, сграбчил ръката на създанието, замахна нагоре. Чу се някакъв пукот и миг по-късно норнът полетя с главата напред през пещерата.

— Насам — каза задъхано Юис-фидри и посочи една тъмна дупка в стената.

На слабата потрепваща светлина изглеждаше още по-невероятно от противника, когото беше ликвидирал: едната му ръка висеше безпомощно, а от рамото му стърчеше счупена стрела. Дуорът потрепна, щом друга стрела се строши в каменната стена до него.

Мириамел посегна и освободи краката си от онова, което ги стягаше — норнски лък. Собственикът му лежеше на няколко крачки — малко по-навътре от входа на убежището на дуорите. От строшения му гръден кош стърчеше огромен скален отломък.

— По-бързо, по-бързо — подкани я Юис-фидри. — Изненадахме ги, но може да пристигнат още.

Припреният му тон не беше в състояние да скрие обладалия го ужас — опулените му, големи като палачинки очи сякаш щяха да изскочат. Един от дуорите запрати камък по норна, изстрелял стрелата. Движението му беше наглед непохватно, но камъкът излетя с такава скорост, че белоликият падна и се сгърчи още преди дуорът да е завършил движението си.

— Бягай! — извика Бинабик. — Сигурно ще дойдат стрелци!

Мириамел се втурна след него през отвора на тунела, стиснала лъка в ръка. Докато тичаше, успя да вдигне от земята няколко разпилени норнски стрели. Напъха стрелата на Саймън в колана си, за да не я изгуби, след което нагласи една от черните стрели на тетивата и погледна назад. Юис-фидри и останалите дуори отстъпваха заднишком зад нея, без да откъсват ужасени погледи от норните, който ги следваха на достатъчно разстояние извън обсега им, но очевидно бяха решени да не им дадат възможност да се измъкнат: напредваха спокойно и непоколебимо като дебнещи насекоми.

Мириамел се обърна и ускори крачка. Бинабик беше успял да запали факла и тя следваше светлинката по неравния тунел.

— Продължават да ни преследват! — каза задъхано тя.

— Тичай, докато не намерим по-удобно място за водене на битка — извика тролът. — Къде е монахът?

— Не знам — отвърна Мириамел.

„А може би ще е по-добре за всички, ако е умрял там някъде. — Мисълта й се стори жестока, но справедлива. — Би било най-добре за всички“.

Затича след подскачащата факла.

 

— Джосуа го няма? — Изорн гледаше втрещен. — Но как е могъл да рискува живота си, дори заради Камарис?

Исгримнур не знаеше какво да отговори — само подръпна яростно брадата си и отвърна:

— И все пак го е направил. — И огледа тревожните лица на присъстващите в шатрата. — Войниците претърсваха пещерите часове наред без никакъв успех. Ситите се подготвят да тръгнат след двамата, а Тиамак ще ги придружи. Не можем да направим нищо повече. — Той изпухтя и мустаците му се люшнаха. — Да, по дяволите, Джосуа ни постави в тежко положение, но сега повече от всякога трябва да направим всичко възможно, за да отвлечем вниманието на Елиас. Нямаме време за вайкания.

Слудиг надникна навън и каза:

— Вече се зазорява, херцог Исгримнур. И пак заваля сняг. Войниците знаят, че се е случило нещо особено, и са неспокойни. Трябва да вземем решение какво ще правим, милорд.

Херцогът кимна и изруга наум, че съдбата стоварва отговорността върху неговите плещи.

— Ще постъпим, както сме планирали. Единствената промяна след вчерашния съвет е изчезването на Джосуа. Затова ще са ни нужни не един, а двама двойници.

— Готов съм — отвърна Изорн. — Наметалото на Камарис е у мен. И гледайте — той измъкна меча си от ножницата: острието и дръжката бяха лъскави и черни, — малко боя и става истински Трън. — Забеляза смущението на Исгримнур. — Татко, ти вече даде съгласието си, а нищо не се е променило. От всички, на които можем да се доверим, аз единствен съм висок почти колкото Камарис.

Херцогът се навъси.

— Така е. Но ако ще се правиш на Камарис, да не си повярваш, че наистина си Камарис: трябва да останеш жив на коня си, за да те виждат всички. Не предприемай необмислени действия.

Изорн го изгледа с нескрито раздразнение, че дори след всичко преживяно се отнасят с него като с дете, и Исгримнур почти съжали за бащинската си тревога — почти, но не много.

— Разбрахме се. Кой ще замества Джосуа?

— Има ли някой, който може да размахва меча с лявата си ръка? — попита Слудиг.

— Да — съгласи се Фреозел. — Никой няма да повярва на деснорък Джосуа.

Исгримнур се обърка още повече. Това беше истинска лудост — все едно избираха придворни за празничното карнавално шествие в чест на Тунат.

— Трябва само да го виждат, а не да се сражава — изръмжа Исгримнур.

— Но той трябва да взема някакво участие в битката — настоя Слудиг, — инак никой няма да го види.

— Аз ще се заема — обади се Хотвиг, вдигна ръце и гривните му издрънчаха. — Мога да се бия и с двете ръце.

— Но… но той не прилича на Джосуа — намеси се притеснено Странгиард. — Не е ли така? — Беше поизтрезнял, но все още изглеждаше леко замаян. — Хотвиг, ти си… ти си много широк в раменете. И косата ти е прекалено светла.

— Ще си сложи шлем — предложи Слудиг.

— Арфистът Сангфугол прилича много повече на принца — не отстъпваше Странгиард. — Поне е строен и тъмнокос.

— Ха. — Исгримнур избухна в смях. — Не бих изпратил музикант насред такова кръвопролитие. Дори да не се наложи да се бие, ще се наложи да остане върху коня си насред ожесточеното сражение. — Той тръсна глава. — Но и от теб не мога да се лиша, Хотвиг. Твоите тритинги са ни нужни — вие сте най-бързите ездачи и трябва да сме готови, в случай че кралските рицари препуснат през вратата. Кой друг? — Той се обърна към Серидан. Набанските капитани не казваха нито дума, втрещени от изчезването на Джосуа. — Някакви идеи, бароне?

Преди Серидан да успее да отговори, брат му Бриндалис се изправи и каза:

— Аз съм горе-долу колкото принца. И мога да яздя.

— Не, това е глупост — възпротиви се Серидан, но Бриндалис го спря с ръка.

— Аз не съм боец като теб, братко, но с това мога да се справя. Принц Джосуа и хората му рискуваха много за нас. Дотам, че да бъдат хвърлени в тъмница или осъдени на смърт, за да ни отворят очите. А след това ни помогнаха да свалим Бенигарис от трона. — Той огледа навъсено присъстващите. — Но каква ще е ползата от всичко това, ако не оцелеем, за да му се радваме, и ако децата ни бъдат оставени без покрив над главите от Елиас и неговите съюзници? Аз съм все така объркан от всички тези приказки за мечове и странни магии, но ако тази хитрост е наистина решаваща, това е най-малкото, което бих направил.

Исгримнур се убеди в хладната му непоколебимост и кимна.

— Разбрахме се значи. Благодаря ти, Бриндалис, и дано Ейдон те дари с късмет. Изорн, дай му дрехи на Джосуа, които ще са му по мярка, а след това вземете от принадлежностите на Камарис, които ви трябват. Според онова, което ми каза Джеръмайъс, не вярвам да е взел шлема със себе си. Фреозел?

— Да, херцог Исгримнур?

— Кажи на сапьорите да са готови. Дано Бог е милостив към всички ни.

— Да — добави припряно Странгиард. — Да, разбира се — дано Бог е милостив към всички нас.

 

„О, Ти, който винаги стъпваш на пясък — молеше се безмълвно Тиамак, — след малко ще се спусна в едно много мрачно място. Далеч от нашите блата, по-далеч от когато и да било. Моля те, грижи се за мен!“

Слънцето не се виждаше, но гъстият нощен мрак започваше да избледнява. Тиамак вдигна поглед над брега на Кинслах към едва доловимите сенки, където би трябвало да са тунелите на Хейхолт. Струваха му се на огромно разстояние, далечни и заплашителни.

„Изведи ме жив от тях и аз ще… и… — Не можеше да се сети за никакво обещание, което би изкусило бога закрилник. — Ще те почитам. Ще върша само, което е праведно. Изведи ме отново жив, моля те!“

Снегът се мяташе, вятърът фучеше и превръщаше черния Кинслах в котел от разпенени вълни.

— Тръгваме, Тиамак — обади се Адиту зад гърба му.

Беше толкова наблизо, че той подскочи, изненадан от гласа й.

Брат й потъна в тъмния отвор на пещерата. Тиамак го последва. Воят на вятъра зад гърба му започна да стихва.

 

Тиамак се изненада, когато видя малобройната група на ситите, но още повече го изненада присъствието на Ликимея.

— Но майка ти не е ли прекалено важна, за да изостави народа си и да се спуска тук с нас? — прошепна той на Адиту.

Препъна се в някакъв камък, но успя да задържи сияйната сфера, която му бе дал Джирики. Забеляза, че Ликимея се обърна и го изгледа с нескрито презрение. Това го смути и той се ядоса на себе си, че е подценил острия слух на ситката.

Адиту вървеше до него, пъргава като сърна.

— Ако някой трябва да говори от името на рода на Годишния танц, вуйчо Кендхараджа’аро е там. Но всеки сам взема своето решение според конкретната ситуация, а всички заедно ще постъпят така, както е необходимо да се постъпи. — Тя спря, вдигна нещо от пода и го огледа съсредоточено: беше твърде малко и Тиамак не видя какво е. — Така или иначе, нещата, които трябва да се направят тук, са поне еднакво важни, затова тръгнаха всички, които биха могли да се справят с тях.

Двамата с Адиту пристъпваха на опашката на малката групичка, предвождана от Джирики и Ликимея, след които крачеха Кира’ату, дребна кротка ситка, още една ситка на име Чия, която се струваше на Тиамак доста по-различна от останалите, и висок чернокос сит, на име Куройи. Всички се придвижваха с неописуемата грациозност, с която Адиту още в началото беше впечатлила Тиамак, и като се изключеха двамата с брат й Джирики, никой не обръщаше на врана повече внимание, отколкото биха обръщали на влачещо се зад гърбовете им псе.

— Намерих пясък — подвикна Адиту на останалите.

Цяла сутрин тя упорито разговаряше на западняшки дори със сънародниците си, за което Тиамак й беше искрено благодарен.

— Пясък ли? — Тиамак присви очи срещу невидимата прашинка, която тя държеше между палеца и показалеца си. — И?

— Доста се отдалечихме от крайбрежната ивица — обясни тя, — но песъчинката е овална, загладена от прибоя. Което означава, че се движим по следите на Джосуа.

Тиамак предполагаше, че ситите следват принца благодарение на някаква магия на безсмъртните. Не знаеше как да реагира на подобно откритие.

— Не можете ли… нима просто не… знаете къде са принцът и Камарис?

Развеселената й усмивка беше твърде човешка.

— Не. Има неща, които понякога сме в състояние да направим, за да улесним издирването на някой или нещо — но не и тук.

— Не и тук? И защо?

Усмивката й се стопи.

— Защото тук нещата се променят. Не го ли усещаш? За мен е толкова силно, колкото беше вятърът навън.

Тиамак поклати глава.

— Ако нещо опасно се спусне насреща ни, надявам се, че ще ми кажеш. Това не е моето мочурище и нямам представа къде са смъртоносните подвижни пясъци.

— Мястото, където отиваме, някога беше наше — отвърна със сериозен тон Адиту. — Но нищо повече.

— Познавате ли пътя?

Тиамак огледа спускащия се тунел, безбройните пукнатини и почти напълно еднакво редуващите се разклонения, потънали в плътен мрак отвъд осветеното от сферите пространство. Мисълта да се изгуби тук беше влудяваща.

— Майка ми знае или много скоро ще знае. Чия също е живяла тук.

— Майка ти е живяла тук?

— В Асу’а ли? Живяла е тук хиляда години.

Тиамак потръпна.

Групата не се движеше по някаква логически ясна за него пътека, но той отдавна се доверяваше безпрекословно на ситите, въпреки че твърде много неща в тях го плашеха. Срещата му с Адиту на Сесуад’ра беше достатъчно странна, но там тя беше сама, особнячка, какъвто особняк вероятно и самият той изглеждаше на сухоземците. Присъствието им заедно на едно място — било в големи маси върху хълма източно от Хейхолт или тук в малка група, чиито членове, освен че вземаха всяко решение без обсъждане, но и бяха в някакво ненарушимо съгласие — му даваше възможност за първи път да усети истински колко са особени. Някога бяха управлявали цял Остен Ард. Историята твърдеше, че са били добронамерени владетели, но Тиамак не можеше да спре да се пита дали наистина са били такива, или просто не бяха обръщали внимание на подвластните си простосмъртни. А ако действително бе така, бяха жестоко наказани за своята непредпазливост.

Куройи спря — останалите спряха заедно с него — и изрече нещо на плавната ситска реч.

— Има някой — обясни тихо Адиту на Тиамак.

— Джосуа? Камарис?

Въобще не искаше да си мисли, че е някаква опасност.

— Ще разберем.

Куройи зави в едно разклонение и направи няколко крачки навътре. Миг по-късно отскочи пъргаво назад и изсъска нещо. Адиту профуча край Тиамак и изтича до Куройи.

— Не бягай! — извика тя към тъмнината. — Аз съм Адиту!

След няколко мига се появи силует с насочен напред меч.

— Принц Джосуа! — Тиамак почувства огромно облекчение. — Значи не сте пострадали.

Принцът ги гледаше и примигваше от светлината на кристалните глобуси.

— Милостиви Ейдон, наистина сте вие. — Той се отпусна тежко на пода на тунела. — Факлата ми изгоря. От доста време съм в абсолютен мрак. Стори ми се, че чувам стъпки, но се движите толкова тихо, че не бях съвсем сигурен…

— Намерихте ли Камарис? — попита Тиамак.

Принцът поклати притеснено глава. Изражението му стана безнадеждно.

— Не. Загубих го от поглед много скоро, след като тръгнах след него. Не искаше да спре, колкото и да му виках. Няма го! Няма го! — Опита се да се овладее. — Оставих воините си без предводител, изоставих хората си! Ще ме върнете ли при тях?

Той огледа умоляващо обкръжилите го сити.

— Херцог Исгримнур се справя отлично на твое място — отвърна Ликимея. — Никой от нас не разполага с време, за да те върне, а сам не можеш да намериш обратния път.

Джосуа наведе глава засрамено.

— Направих голяма глупост и провалих тези, които ми имаха доверие. Исках да настигна Камарис… но той изчезна. А взе и Трън.

— Не се притеснявай за вече случилото се, принц Джосуа. — Адиту говореше с изненадваща деликатност. — Колкото до Камарис, не се бой. Ще го намерим.

— Как?

Ликимея се загледа за момент в Джосуа, след което насочи очи към прохода пред тях.

— Ако мечът е привлечен от Печал и другия меч, както по всяка вероятност е според казаното ни от теб, ние знаем накъде се е запътил. — Тя погледна Чия, която кимна утвърдително. — Ще стигнем там по най-прекия път или приблизително най-прекия. Или ще го открием, или ще стигнем на горното ниво преди него и ще го изчакаме.

— Но той може да броди тук долу завинаги! — възрази тревожно Джосуа и Тиамак си спомни какво си беше помислил преди малко.

— Не мисля — отвърна Ликимея. — Ако някаква сила привлича мечовете един към друг — което е най-голямата ни надежда, тъй като би привлякла и Блестящ гвоздей, — той ще намери пътя, дори да е с помътено съзнание, както твърдиш. Ще се придвижва като слепец към топлината в студена зала. Ще намери пътя.

Джирики протегна ръка към принца.

— Ела, принц Джосуа. Имам храна и вода. Подкрепи се, а след това ще го намерим.

Щом двамата се спогледаха, тревогата на Джосуа като че ли поспадна.

— Благодаря ти. Благодарен съм ви, че ме открихте. — Той хвана ръката на Джирики и се изправи, след което се разсмя, сякаш се присмиваше сам на себе си. — Стори ми се… стори ми се, че чувам гласове.

— Сигурен съм, че си чул — отвърна Джирики. — А ще чуеш и още.

От вниманието на Тиамак не убягна, че дори непроницаемите сити като че ли не се зарадваха особено на забележката на Джирики.

 

Бавно и съвсем незабележимо обстановката започна да се променя. Докато двамата с Джосуа пристъпваха по лъкатушещите коридори след безсмъртните, Тиамак най-напред забеляза, че подовете станаха по-равни, а тунелите — малко по-прави. Скоро започна да вижда явни признаци от използване на сечива за изглаждане на стените, прави ъгли, каменни сводове, които свързваха разклоненията в по-големите кръстовища, дори няколко повърхности върху каменните стени, които изглеждаха гравирани, въпреки че рисунките бяха само схематични изображения на вълни или разлюлени треви.

— Тези най-външни проходи не са завършени — обясни му Адиту. — Или са били започнати твърде късно, или са били изоставени заради по-необходими тунели.

— Изоставени? — Тиамак не можеше да си го представи. — Кой би дълбал през камъка толкова време, за да изостави всичко накрая?

— Някои от тези проходи са построени от моя народ с помощта на Тинукеда’я — дуорите, както ги наричате вие — продължи тя. — Този влюбен в камъка народ е дълбаел единствено заради себе си, без да ги е интересувало довършването или запазването, както дете може да грабне един кошница с играчки и да я захвърли, щом майка му го извика.

Мъжът от мочурищата поклати глава.

Загрижени за своите простосмъртни спътници, ситите най-после спряха за почивка в обширна пещера, от чийто таван висяха източени сталактити. На мекото сияние на глобусите гледката се стори на Тиамак абсолютно магическа и за момент той изпита задоволство, че е тръгнал със ситите. Очевидно подземният свят бе пълен не само с ужаси, но и с чудеса.

Докато похапваше парче хляб и някакъв вкусен, но непознат плод, вранът се запита какво ли разстояние са изминали. Изглежда, вървяха вече почти цял ден, но цялото разстояние на повърхността между точката, от която бяха тръгнали, и стените на Хейхолт не би им отнело и четвъртината от това време. Дори по обиколния маршрут през тунелите би трябвало да са стигнали до нещо, но те продължаваха да прекосяват само еднообразни пещери.

„Също като призрачната колиба на Буайег от приказките — помисли си той. — Малка отвън, огромна отвътре“.

Обърна се да попита Джосуа дали тази особеност му е направила впечатление. Принцът гледаше втренчено своето парче хляб, сякаш беше прекалено изтощен или объркан, за да го изяде. Пещерата внезапно се разтърси — или поне така се стори Тиамак: изпита някакво усещане за движение, някакво приплъзване, но нито Джосуа, нито ситите реагираха. Сякаш всичко в пещерата се беше плъзнало на една страна заедно с хората в нея, без те да могат да му се противопоставят. Изкривяването беше стряскащо и дълго и след като премина, Тиамак имаше чувството, че обитава две пространства едновременно. По гърба му полазиха тръпки.

— Какво е това? — задъха се той.

— Това, за което ти говорех одеве — отговори Адиту. — Колкото повече приближаваме сърцевината на Асу’а, толкова по-силно става.

Ликимея се изправи и бавно се огледа; Тиамак беше сигурен, че използва не само очите си.

— Нагоре — каза тя. — Мисля, че времето е кратко.

Тиамак се надигна. Строгото изражение на Ликимея го вцепени. Изведнъж му се прииска да си беше държал устата затворена и да беше останал над земята с простосмъртните си спътници. Но вече беше прекалено късно да се върне.

 

— Къде отиваме?

Мириамел се задъхваше.

Юис-хадра, която беше сменила ранения си мъж като водач, изви глава и я изгледа втренчено.

— Отиваме? — отвърна дуорката. — Бягаме. Бягаме, за да се измъкнем.

Мириамел спря и се преви, за да си поеме въздух. Норните ги бяха нападнали още два пъти, докато тичаха през тунелите, но без стрелци не бяха в състояние да се справят с ужасените дуори. И все пак още двама от каменоделците бяха загинали при сблъсъците, а бледоликите безсмъртни нямаха никакво намерение да се отказват. След последното сражение Мириамел отново беше забелязала веднъж преследвачите им, докато навлизаха в широк прав проход, който позволяваше достатъчна видимост назад. В този миг те наистина й заприличаха на същества от най-мрачните дълбини — бледи, безмълвни и безпощадни. Норните изобщо не бързаха, сякаш преследваха Мириамел и спътниците й, убедени, че техните сънародници всеки момент ще пристигнат с лъкове и копия. Тя вече едва се крепеше да не се строполи на земята и да се предаде.

Бяха имали голям късмет, че изобщо бяха успели да се измъкнат от пещерата на дуорите. Ако Белите лисици бяха очаквали някаква съпротива, вероятно бяха предполагали, че тя ще е близък бой в тесни пространства. Но отчаяното нападение на дуорите в мрака и срутващите се изневиделица върху главите им каменни лавини бяха изненадали безсмъртните и бяха позволили на Мириамел и спътниците й да се измъкнат. Принцесата обаче не хранеше никакви илюзии, че биха могли и втори път да скроят номер на коварните норни.

— Може да се окажем принудени да бягаме завинаги пред тях — каза тя на Юис-хадра. — Вие може и да ги надживеете, но ние не можем. А и нашите хора над земята се намират в опасност.

Бинабик кимна.

— Тя казва самата истина. Бягството за нас не е достатъчно. Ние трябва да се измъкнем оттук.

Дуорката не отговори, а погледна към съпруга си, който се приближаваше с накуцване зад тях, следван от последните дуори и Кадрах. Лицето на монаха беше пепеляво, сякаш беше ранен, но Мириамел не забеляза никакви рани. Тя сви устни — не искаше да му съчувства.

— На доста голямо разстояние са от нас — каза изтощеният Юис-фидри. — Изглежда, нямат нищо против да ни позволят да се отдалечим.

Седна, облегна се на стената и отпусна глава върху камъните. Юис-хадра внимателно опипа раната от стрелата на рамото му с широките си пръсти.

— Шо-венна и още трима са мъртви — проплака дуорът и промълви няколко думи на съпругата си, която нададе скръбен вопъл. — Смазани като крехки кристали. Няма ги.

— Ако не бяхме избягали, и без това щяха да ги избият — както и вас и всички нас. — Мириамел млъкна, за да овладее гнева и ужаса си от преследващите ги норни. — Прости ми, Юис-фидри. Съжалявам за твоите близки. Наистина съжалявам.

Челото на дуора беше покрито с пот, която блещукаше на светлината на жезлите.

— Никой не тъгува за Тинукеда’я — отвърна тихо той. — Превръщат ни в слуги, открадват ни Словото на сътворението, молят ни за помощ, когато им е необходима, но никога не тъгуват за нас.

Мириамел се почувства засрамена. Той със сигурност намекваше, че тя е точно толкова виновна за злочестината на дуорите — и на нискийците, помисли си Мириамел, припомняйки си саможертвата на Ган Итай, — колкото някогашните им господари ситите.

— Отведи ни до някое място, откъдето можем да излезем на горния свят — каза тя. — Това е всичко, за което те моля.

Преди дуорът да отговори, неочаквано се намеси Бинабик.

— Словото на сътворението. Всички ли Велики мечове са изковани със Словото на сътворението?

Юис-фидри го изгледа с известно подозрение и премигна от болка, докато съпругата му правеше нещо на рамото му.

— Да. Беше необходимо, за да се втвърди същността им — да се поставят в съответствие със Законите.

— Какви закони?

— Неизменните закони. Законите, които превръщат камъка в камък, а водата във вода. Те могат да бъдат… — той се замисли за точната дума — разтегляни или променяни за кратко, но това има своите последствия. И никога не могат да бъдат нарушавани.

Един от дуорите в дъното на тунела заговори неспокойно.

— Имай-ан казва, че ги усеща да се приближават — извика Юис-хадра. — Трябва да бягаме.

Отново продължиха мъчителното си напредване. Сърцето на Мириамел вече изнемогваше. Нямаше ли да има някога край това тичане?

— Помогни ни да излезем на повърхността, Юис-фидри — замоли тя. — Моля те.

— Да! Това е най-важното, особено сега.

Мириамел се обърна, сепната от тревожния тон на Бинабик. Дребосъкът изглеждаше ужасен.

— Какво има? — попита тя.

По тъмното му чело се стичаше пот.

— Трябва да помисля за това, Мириамел, но никога не съм се страхувал, както сега. За първи път съм сигурен, че виждам отвъд сянката, до която стигаха разсъжденията ни до този момент, и ми се струва — о, Кикасут! Да изрека подобни думи! — че монахът може би има право. Може би вече не сме в състояние да направим абсолютно нищо.

Внезапното му отчаяние сякаш се стовари отгоре й и я обгърна с безнадеждност.