Тад Уилямс
Към кулата на зеления ангел II (14)

9. Третата къща

Саймън беше обезумял. Сами се бяха напъхали в капана, послушно и глупашки като поведени на заколение агънца.

— Можеш ли да помръднеш ръцете си? — прошепна той на Мириамел.

Собствените му китки бяха стегнати изключително здраво: двамата Огнени танцьори, които ги бяха завързали, явно имаха опит с възли.

Тя поклати глава. Виждаше я съвсем смътно във все по-гъстия мрак.

Бяха коленичили един до друг по средата на горската поляна. Ръцете им бяха завързани на гърбовете, както и глезените им. Като виждаше Мириамел така овързана и безпомощна, представата за подготвени за клане добичета отново връхлетя Саймън заедно с мрачната ярост.

„Аз съм рицар! Нищо ли не означава това? Как допуснах да ни хванат?“

Би трябвало да се досети. Но вместо това се възгордя като идиот от комплиментите на Роелстан. „Видя как владее меча този рицар — бърбореше предателят. — Той няма защо да се плаши от Огнените танцьори“.

„А аз му повярвах. Явно не ставам за рицар. Аз съм позор за Джосуа, Моргенес, Бинабик и всеки, който се е опитал да ме научи на нещо“.

Саймън предприе поредния напразен опит с примката, но въжетата го стягаха в неумолим възел.

— Нали знаеш нещо за тези Огнени танцьори? — пошепна той на Мириамел. — Как ще постъпят с нас? Какво означава това, че ще ни предадат на Краля на бурите? Ще ни изгорят ли?

Усети, че Мириамел потръпна.

— Не знам. — Гласът й беше безизразен, безжизнен. — Вероятно.

За миг ужасът и гневът на Саймън отстъпиха пред внезапно завладялото го съжаление.

— Не можах да те опазя — каза тихо той. — Голям защитник съм, няма що.

— Ти не си виновен. Измамиха ни.

— Искам да пипна за гърлото този Роелстан. Жена му се опитваше да ни намекне, че нещо не е наред, но в глупостта си изобщо не й обърнах внимание. Но той… той…!

— Той също беше уплашен. — В гласа на Мириамел се усещаше някакво високомерно безразличие, сякаш това, за което говореха, беше нещо несъществено. — Не знам дали лично аз бих рискувала живота си, за да спася някакви непознати. Защо да презирам тези двамата заради неспособността им да го направят?

— В името на окървавеното Дърво!

Саймън нямаше сили да изпитва съчувствие към измамните Роелстан и Гулейн. Трябваше да спаси по някакъв начин Мириамел, да разкъса тези въжета и да се освободи. Но нямаше ни най-малка представа какво да предприеме.

Дейностите в лагера на Огнените танцьори продължаваха. Няколко души в бели дрехи поддържаха огъня и приготвяха храна, други хранеха козите и кокошките, а останалите седяха и разговаряха. С тях имаше дори няколко деца. Като се изключеха двамата завързани пленници и вездесъщото мержелеене на белите мантии, пасторалната гледка не се различаваше по нищо от обичайна вечер в някоя ферма.

Мейфуору, водачът на Огнените танцьори, беше влязъл с трима от помощниците си в просторната постройка. На Саймън дори не му се искаше да се замисля какво биха могли да обсъждат.

Вечерта напредваше. Огнените танцьори вечеряха скромно, без да предложат нищо на своите пленници. Огънят танцуваше и потрепваше от подухването на вятъра.

 

— Изправете ги. — Мейфуору стрелна с очички Саймън и Мириамел, след което огледа синкавочерното небе. — Времето наближава.

Двама от помощниците му изправиха пленниците. Краката на Саймън бяха изтръпнали, а и както бяха вързани, му беше трудно да запази равновесие. Олюля се и щеше да се свлече на земята, ако Огненият танцьор зад него не го бе сграбчил. До него Мириамел също се олюля. Нейният надзирател уви небрежно ръка около нея, сякаш стисна дърво.

— Не я докосвай! — изръмжа Саймън.

Мириамел го изгледа изтощено.

— Това няма да помогне, Саймън. Да става, каквото ще.

Огненият танцьор се ухили и заопипва гърдите й, но яростното изсъскване на Мейфуору моментално го отрезви, той се вдърви и Мириамел се отпусна върху ръката му с безизразно лице.

— Идиот — изруга Мейфуору. — Това не са ти детски играчки. Те са за Него — за Господаря.

Надзирателят на Мириамел преглътна и кимна.

— Време е да тръгваме.

Мейфуору се обърна и закрачи към гората.

Огненият танцьор зад Саймън го сръга грубо. Саймън се катурна като отсечено дърво. Въздухът изсвистя от гърдите му и нощта се обсипа с безброй искри.

— Краката им са завързани — измърмори Огненият танцьор.

Мейфуору се извърна.

— Развържете ги де, какво чакате?

— Ами… ами ако избягат?

— Завържете ги за ръцете — отвърна водачът. — Другият край завържете около кръста си.

И тръсна глава с едва скрито презрение.

Саймън долови искрица надежда, щом Огненият танцьор измъкна нож и се наведе, за да среже въжето на глезените му. Ако Мейфуору беше единственият интелигентен между тях, както изглеждаше, може би все пак съществуваше някаква възможност.

Огнените танцьори ги сръгаха напред като впрегнати волове, побутваха ги с копията си, ако се заклатеха или забавеха. Копията имаха странна форма, възкъси, с изтънени и много остри върхове — Саймън не беше виждал такива.

Мейфуору навлезе в гъстата гора и изчезна. Саймън изпита известно облекчение. Поне ги отвеждаха някъде другаде и това може би увеличаваше шансовете им за бягство. Такава възможност би могла да възникне още по пътя. Погледна зад себе си и щом видя, че ги следва цялата компания от Огнени танцьори — белите им мантии и роби блещукаха в мрака, — се обезсърчи.

Онова, което изглеждаше да е гъста гора, се оказа добре утъпкана пътека, която лъкатушеше нагоре по хълма. На повече от няколко лакътя не се виждаше нищо: над земята се стелеше гъста мъгла, а сивкавият полумрак поглъщаше шумовете и скриваше гледката. Освен глухите крачки на двайсетината души, гората тънеше в тишина. Не се чуваше дори писък на нощна птица. Вятърът също беше стихнал.

Мозъкът на Саймън работеше трескаво, но моментално отхвърляше един подир друг всеки следващ светкавично възникнал в съзнанието му план за бягство поради неосъществимостта му. Двамата с Мириамел бяха заобиколени от многоброен противник и не познаваха местността. Дори да успееха да се измъкнат от Огнените танцьори, които държаха въжетата, щеше да им е невъзможно да използват ръцете си, за да пазят равновесие или да си проправят път, и моментално щяха да ги заловят.

Той погледна принцесата, която едва пристъпваше зад него. Изглеждаше премръзнала и отчаяна, а така също и мрачно примирена с всичко, което можеше да й се случи. Поне й бяха разрешили да задържи наметалото си. В единствения миг, в който бе демонстрирала смелост, беше успяла да убеди един от пазачите им да й разреши да й го оставят заради нощния вятър. Саймън нямаше този късмет. Бяха свалили наметалото му заедно с меча и канукския нож. Конете с багажа също бяха отведени някъде. Бяха му останали единствено дрехите на гърба му, животът и душата му.

„И животът на Мириамел — помисли си той. — Заклел съм се да я защитавам. Това все още е моя отговорност“.

В това имаше някаква утеха. Докато дишаше, имаше някаква цел.

Един провиснал клон го плесна през лицето и той изплю влажните елови иглички. Мейфуору се мяркаше като дребен призрачен силует в дрезгавината пред тях, водеше ги все по-нагоре.

„Къде отиваме? Сигурно е по-добре, ако не разберем никога“.

Препъваха се през сивкавата мъгла като прокълнати души, които се опитват да се измъкнат от Пъкъла.

 

Сякаш вече продължаваха да вървят часове. Мъглата беше поизтъняла, но тишината все така тегнеше над тях, а въздухът беше спарен и влажен. Внезапно се измъкнаха от горския гъсталак и се озоваха върху билото на хълма.

Докато се бяха придвижвали по обраслия с гора склон, небето над главите им се беше покрило с облаци, които бяха скрили луната и звездите, и сега единствените светлинки идваха от няколко факли и подскачащите пламъци на огромен огън на открито. Билото беше осеяно със странни огромни силуети — озарени от червеникавите отблясъци, те приличаха на дремещи гиганти. Може би бяха развалини от някаква огромна стена или друга постройка, сега обрасли с килим от пълзящи растения и трева.

В центъра на просторното възвишение стърчеше един каменен отломък — огромна светла скала, изострена като секира и висока около два човешки боя. Между открития огън и необраслата с растителност скала бяха застанали три неподвижни, облечени в черни мантии фигури. Изглеждаха така, сякаш чакат от много дълго — може би откакто чакаха и самите каменни отломки. Щом Огнените танцьори избутаха пленниците към центъра на хълма, тъмната тройка се обърна почти едновременно.

— Привет, Деца на облаците! — извика Мейфуору. — Поздрав на Господаря на първите избраници. Пристигаме, както пожела Той.

Силуетите в черните мантии го изгледаха безмълвно.

— Водим дори повече от обещаното — продължи Мейфуору. — Хвала на Господаря!

Той се обърна и махна с ръка на подчинените си, които забутаха припряно Саймън и Мириамел напред. Но щом доближиха огъня и безмълвните наблюдатели, Огнените танцьори се забавиха, след това спряха и погледнаха безпомощно водача си.

— Завържете ги за онова дърво. — Мейфуору посочи един крив сух бор на двайсетина крачки от огъня. — По-бързо — вече е почти полунощ.

Саймън изстена от болка, щом един от пазачите изпъна ръцете му зад гърба, за да ги завърже за дървото. Щом Огнените танцьори завързаха и Мириамел до него и се дръпнаха встрани, той се приближи към нея така, че раменете им да се докоснат, отчасти защото беше уплашен и зажаднял за частица от топлинката й, но и за да могат да си шепнат, без да привличат внимание.

— Кои са тези тримата в черно? — попита шепнешком той.

Мириамел поклати глава.

Най-близката от облечените в черни мантии фигури се обърна към Мейфуору и промълви:

— Тези ли са за Господаря?

Думите прозвучаха хладни и режещи като острие на нож и Саймън усети как краката му се подкосяват. В гласа ясно се долавяше дразнещият и същевременно мелодичен акцент, който беше чувал единствено в мигове на ужас… съскането на Стормспайк.

— Те са — отвърна Мейфуору и енергично заклати плешивата си глава. — Сънувах червенокосия преди няколко луни. Знам, че Господарят ми изпрати този сън. Той ги иска.

Облеченото в мантия същество като че ли погледна Саймън за момент.

— Може би — отвърна след малко то. — Но доведе ли и друг, в случай че Господарят има други планове за тези? Осигури ли кръв за Спойката?

— Осигурих, о, да! — В присъствието на странните създания свирепият Огнен танцьор се беше превърнал в покорен и любезен придворен. — Двама, които се опитаха да се измъкнат от великата си клетва към Господаря!

Той се обърна към струпаните Огнени танцьори, които продължаваха да чакат неспокойно по-надолу на склона. Чуха се викове, настъпи някаква суматоха, след което няколко от облечените в бели мантии фигури изтикаха двама души напред. Бяха Роелстан и Гулейн.

— Господ да те убие! — извика Роелстан и заподсмърча. — Нали обеща, че ако ти доведем тези двамата, ще ни простиш!

— Вие сте опростени — отвърна развеселен Мейфуору. — Прощавам ви глупостта. Но не можете да избегнете наказанието. Никой не може да си позволи да избяга от Господаря.

Роелстан се свлече на колене, а хората, които го влачеха, се опитаха да го вдигнат на крака. Съпругата му Гулейн вероятно беше припаднала и висеше отпусната в ръцете на пазачите си.

Сърцето на Саймън подскочи и дъхът му секна. Бяха безпомощни и нищо не беше в състояние да ги спаси този път. Щяха да си умрат тук върху този брулен от ветровете хълм или щеше да ги отмъкне Кралят на бурите, както беше казал Мейфуору, което със сигурност щеше да е много по-отвратително. Той се обърна да погледне Мириамел.

Принцесата сякаш беше задрямала — клепките й бяха притворени, устните й помръдваха. Дали се молеше?

— Мириамел! Това са норни! Слугите на Краля на бурите!

Тя не му обърна внимание, потънала в собствените си мисли.

— По дяволите, Мириамел, стегни се! Трябва да помислим как да се освободим!

— Затвори си устата, Саймън! — изсъска тя.

Той я зяпна слисано.

— Какво!?

— Опитвам се да напипам нещо. — Мириамел се притисна към изсъхналото дърво, мърдаше полека рамене и явно търсеше нещо със завързаните на гърба й ръце. — На дъното на джоба на наметалото ми е.

— Какво е? — Саймън изпъна максимално ръце и успя да докосне шаващите й под наметалото пръсти. — Нож ли?

— Не, взеха ми ножа. Твоето огледало — което ти даде Джирики. Остана у мен, след като ти отрязах косата. — Докато тя говореше, той усети дървената рамка да се измъква от джоба й и да докосва пръстите му. — Можеш ли да го хванеш?

— С какво ще ни помогне? — Той го напипа. — Не го пускай, докато не го хвана. Ето, готово.

Вече го стискаше със завързаните си ръце.

— Можеш да извикаш Джирики — прошепна тържествуващо тя. — Нали каза, че може да бъде използвано при крайна нужда.

Мигновеното въодушевление на Саймън угасна.

— Но то не действа по този начин. Той не може просто да се появи. Не е такава магия.

Мириамел замълча за момент, после въздъхна отпаднало.

— Но ти ми каза, че е довело Адиту, когато си се загубил в гората.

— Отне й няколко дни, докато ме открие. Ние не разполагаме с дни, Мири.

— Опитай все пак — отвърна настоятелно тя. — Няма да навреди. Джирики може да е наблизо. Няма да ни навреди!

— Но аз дори не мога да го видя — възрази Саймън. — Как да го задействам, без да мога дори да го погледна?

— Само опитай!

Саймън се отказа да възразява повече. Пое дълбоко дъх и се съсредоточи да си представи собственото си лице, както го беше видял последния път в огледалото на сита. Беше запомнил основните неща, но не можа да си спомни подробностите — какъв точно беше цветът на очите му? И белегът върху бузата му, белегът от изгарянето от кръвта на дракона — колко дълъг беше?

За един кратък миг, докато си припомняше пронизващата болка от черната кръв на Игджарджук, усети огледалото да се затопля между пръстите му. Но моментално отново изстина. Опита се да възстанови спомена, но безуспешно. Продължи безплодните си усилия още малко.

— Не се получава — промълви отпаднало той. — Не мога да направя нищо.

— Не се стараеш достатъчно — изсъска Мириамел.

Саймън вдигна очи. Огнените танцьори не обръщаха никакво внимание на тях двамата с Мириамел, съсредоточени върху необикновената сцена край огъня. Двамата дезертьори Роелстан и Гулейн бяха избутани на върха на огромния камък и съборени да легнат по гръб. Четиримата им мъчители също бяха застанали на върха и ги държаха за прасците, така че главите на пленниците висяха надолу, а ръцете им се мятаха безпомощно.

— Усирис Ейдон! — възкликна Саймън. — Погледни!

— Не ги гледай — отвърна Мириамел. — Справи се с огледалото.

— Казах ти, че не мога. А и няма да свърши никаква работа.

Той замълча, загледан в противно зейналата наопаки уста на Роелстан, който крещеше нечленоразделно. Тримата норни стояха пред него и го наблюдаваха като кацнала на клон странна птица.

— В името на Окървавеното дърво — изруга отново Саймън и пусна огледалото на земята.

— Саймън! — прошепна ужасена Мириамел. — Да не си полудял? Вдигни го!

Той повдигна крак и натисна огледалото с пета. Беше много здраво, но той го помръдна, за да го подпре срещу дървото и отново го натисна с всички сили. Рамката не поддаде, но кристалната повърхност се натроши с лек пукот и въздухът се изпълни с ухание на теменужки. Саймън го ритна още веднъж и то се пръсна на прозрачни парченца.

— Наистина си полудял! — промълви отчаяно принцесата.

Саймън притвори очи.

„Прости ми, Джирики — помисли си той. — Но Моргенес казваше, че всеки подарък, който не можеш да захвърлиш, не е подарък, а клопка“.

Приведе се, колкото му беше възможно, но въжето, с което беше завързан за дървото, не му позволи да достигне с пръсти натрошените парченца на огледалото.

— Можеш ли да ги достигнеш? — попита той Мириамел.

Тя го изгледа втренчено за миг, след което се плъзна, колкото й беше възможно по-ниско. И тя не успя.

— Не. Защо го направи?

— Не можеше да ни помогне — отвърна нетърпеливо Саймън. — Не и цяло, така или иначе. — Той притисна едно от по-големите парчета със стъпалото си и го примъкна по-наблизо. — Помогни ми.

Подпъхна с огромни усилия върха на ботуша си под кристалното парче и се опита да го повдигне достатъчно, за да скъси разстоянието до пръстите на Мириамел, но то се беше закрепило едва-едва, изплъзна се и отново тупна на земята. Саймън прехапа устни и опита отново.

Три пъти парченцето му се изплъзваше и започваха всичко отново. За късмет Огнените танцьори и норните в черни мантии бяха погълнати от подготовката на ритуала, каквото и да представляваше той. В един момент Саймън погледна към центъра на поляната и видя, че Мейфуору и подчинените му стоят на колене пред скалата. Роелстан беше спрял да крещи, издаваше само глухи звуци и се мяташе, и блъскаше глава в камъка. Гулейн висеше неподвижно.

Тъкмо когато нащърбеното парченце отново щеше да се изплъзне от ботуша му, Саймън го наклони на една страна и успя да го заклещи в брича на Мириамел. Притисна го с крак, за да го задържи да не падне, след което отпусна стъпалото си на земята, за да не се строполи.

— Сега какво? — запита сам себе си той.

Мириамел притисна крака си към неговия, надигна се на пръсти и приплъзна парченцето по-нагоре по крака на Саймън. То се плъзна с изненадваща леснина по грубата тъкан, проби я и дори го одраска, но Саймън не трепна — не можеше да позволи на слабата болка да осуети усилията им. Беше впечатлен от досетливостта на Мириамел.

Тя отново се отпусна на пети. Сега беше ред на Саймън. Процедурата беше мъчително бавна, а и самото кристално парче бе много по-остро от всяко нормално огледало. Когато се оказа достатъчно близо, за да може Саймън да го достигне, краката и на двамата бяха нашарени от ивици кръв.

Саймън протегна пръсти към него и установи, че все още не му достига съвсем малко. И изведнъж настръхна. Норните бяха започнали да пеят.

Мелодията се извиси като глава на усукала се около себе си змия. Саймън изпита усещането, че се унася в нещо като дрямка. Гласовете бяха хладни и страховити, но и странно омайващи. Стори му се, че дочува приглушеното ехо на бездънни пещери и шума от капките на топящ се лед. Не разбираше думите, но неостаряващата магия на мелодията беше покоряваща. Повлече го като подземен поток надолу, все по-надолу в мрака…

Саймън тръсна глава, за да се освободи от унеса. Никой от увисналите на върха на скалата пленници вече не се съпротивляваше. Норните под тях бяха застанали в триъгълник около стърчащата скала.

Саймън опъна въжето с все сила и примижа, когато то се вряза в китките му. Болката изгаряше кожата му като нажежен метал. Мириамел забеляза появилите се в очите му сълзи, приведе се към него и притисна глава в рамото му, сякаш така можеше да облекчи болката му. Саймън се напрегна, задъхваше се. Най-накрая пръстите му докоснаха хладния ръб. Усети едва доловимо боцкане, но слабата болка го накара да изпита опиянение от успеха. Той въздъхна с облекчение.

Песента на норните утихна. Мейфуору се надигна и закрачи към камъка.

— Настъпи моментът — извика той. — Сега Господарят ще се убеди в нашата преданост! Време е да призовем Неговата Трета къща!

Той се обърна и каза нещо на норните, но прекалено тихо, за да го чуе Саймън, който и без това не обръщаше особено внимание. Младежът сграбчи с пръсти кристалния отломък, без да се притеснява, че ще се пореже още малко, стига парчето да не станеше прекалено хлъзгаво от кръвта, след което се изви и започна да търси опипом завързаните китки на Мириамел.

— Не мърдай — прошепна той.

Мейфуору държеше дълъг нож, който проблясваше на потрепващата светлина като в кошмар. Пристъпи към скалата, протегна ръка и сграбчи косата на Роелстан — дръпна толкова силно, че Огнените танцьори върху камъка едва не изпуснаха глезените на жертвата. Роелстан махна с ръце, сякаш за да се възпротиви, но движенията му бяха ужасяващо забавени: вероятно беше потънал в някакви бездънни дълбини. Мейфуору плъзна острието по гръкляна му и отстъпи назад, но не можа да се предпази напълно от рукналата кръв, която плисна тъмни петна върху лицето и бялата му мантия.

Роелстан се замята. Саймън се вторачи потресено в кръвта, шурнала върху белезникавата скала. Провисналата с главата надолу до издъхващия си съпруг Гулейн закрещя. От образувалата се в основата на скалата червена локва почервеня и самата мъгла, сякаш кръвта се просмукваше в нея.

— Саймън! — сбута го Мириамел. — Побързай!

Той напипа пръстите й и налучка възела върху китките й. Нагласи оплесканото парченце кристал върху мъхестото въже и започна да реже.

Не можеха да откъснат погледи от огъня и окървавения камък. Очите на Мириамел се бяха разширили от ужас, лицето й беше пребледняло.

— Моля те, побързай!

Саймън изсумтя. Беше достатъчно непосилно дори да задържи кристалчето в изпорязаната си окървавена ръка. А онова, което се случваше пред тях, го ужасяваше все повече и повече.

Червената мъгла около огромния камък се сгъсти и почти го скри от поглед. Сега запяха Огнените танцьори — дрезгавите им гласове звучаха като отвратително ехо на отровно упойващото припяване на норните.

В мъглата възникна някакво раздвижване, очерта се някаква белезникава грамада и в първия момент Саймън си помисли, че на самия камък е вдъхнат магически живот. След това грамадата се придвижи напред, измъкна се на четири крака от червеникавия сумрак и земята се разтресе под стъпките й. Беше огромен бял бик, по-едър от всички, които Саймън беше виждал, раменете му се извисяваха много над човешки бой. Въпреки масивността си изглеждаше странно полупрозрачен, сякаш беше направен от самата мъгла. Очите му проблясваха като въглени, а рогата му с цвят на кост сякаш люшкаха небето. Върху гърба му, все едно яхнал кон рицар, седеше масивна фигура в черна мантия. Видението излъчваше ужас като нажежено слънце. Саймън усети как пръстите му, а след това и дланите му изтръпват и след малко вече не можеше да прецени дали все още държи скъпоценната отломка. Единствената му мисъл беше как да се спаси от ужасяващата празна черна качулка. Напрегна всички сили да скъса дебелите въжета, искаше да ги заръфа със зъби, да се освободи и след това да бяга, да бяга, да бяга…

Припяването на Огнените танцьори се разпокъса, викове на страхопочитание и изумление се смесиха с ритуалните думи. Мейфуору застана пред паството си и размаха мощните си ръце в ужасено ликуване.

— Венг’а Сутек! — изкрещя той. — Херцогът на черния вятър! Дойде да направи Третата къща на Господаря!

Масивната фигура върху бика го погледна, след това качулката се извърна — съществото бавно оглеждаше възвишението. Невидимите очи пронизаха Саймън като смразяващ вятър.

— О, Усирис на Д-д-дървото — простена пелтечейки Мириамел. — К-какво е това?

За миг безумието на Саймън изненадващо заглъхна, сякаш сковаващият страх беше станал толкова непосилен, че вече не можеше да се изпитва. Никога не беше виждал Мириамел толкова уплашена — и ужасеният й глас го извади от собственото му вцепенение. Осъзна, че все още стиска парчето кристал с вдървените си пръсти.

— Това е отвратително… отвратително нещо — каза задъхан той. — Един от подчинените на Краля на бурите… — Улови китката й отново започна да стърже. — О, Мири, не мърдай.

Тя дишаше на пресекулки.

— Ще… опитам…

Норните се бяха обърнали и говореха на Мейфуору, който единствен от паството си изглеждаше способен да издържи гледката на бика и неговия ездач: останалите Огнени танцьори пълзяха из преплетените шубраци, а песента им беше отстъпила място на почти екстатично хленчене от ужас. Мейфуору се обърна и посочи към дървото, за което бяха завързани Саймън и Мириамел.

— Ид-дват за нас — заекна Саймън. В същия момент парчето разряза последните нишки от въжето на Мириамел. — Режи моето, бързо.

Мириамел се поизвърна, за да скрие с наметалото си какво правят. Той усети енергичните й движения, щом тя застърга с ръба на кристалното парченце по дебелия коноп. Норните бавно пристъпваха към тях.

— О, Ейдон, идват! — простена Саймън.

— Почти свърших! — прошепна тя. В същия миг той усети как кристалът го убоде по китката и Мириамел изруга: — Изтървах го!

Саймън се отчая. Значи нямаше никаква надежда. Усети как Мириамел припряно омотава разпокъсаното въже отново около китките си, за да изглежда така, че все още е завързана.

Норните се приближаваха; от грациозната им походка и развените мантии се създаваше впечатление, че се носят над неравната земя. Лицата им бяха безизразни, очите им бяха черни като междузвезден мрак. Един от тях сряза въжето, което стягаше пленниците, след което задърпаха препъващите се Саймън и Мириамел към извисяващия се камък и ужасяващото видение, изникнало от червената мъгла.

Сърцето на Саймън щеше да се пръсне. Норните, които го държаха, бяха заплашително непонятни и неумолимо враждебни, но страхът, който му внушаваха, изобщо не можеше да се сравни с разтърсващия ужас, който излъчваше Червената ръка на Краля на бурите.

Норните го събориха на земята. Рогата на бика, огромни като бурета, се извисяваха на няколко лакътя над него. Той не искаше да поглежда и притискаше лице в спасителната растителност, но нещо дръпна безжалостно главата му нагоре и той се вторачи в потрепващите като пламъчета светлинки в мрака на черната качулка.

— Дойдохме да издигнем Третата къща — каза нещото. Каменният му глас отекна едновременно около и вътре в Саймън, разтърси земята и костите му. — Какво е… това?

Мейфуору беше така уплашен и възбуден; че гласът му прозвуча като писък.

— Имах сън! Господарят пожела него, велики Венг’а Сутек, знам, че го пожела!

Нещо невидимо внезапно сграбчи съзнанието на Саймън като ястребови нокти, докопали заек. Мислите му се разтърсиха и се разпиляха и той се пльосна по очи и запищя от болка и ужас. Едва долови последвалите думи на нещото.

— Спомняме си тази нищожна муха, но вече не е нужен. Червената ръка има друга работа сега… и ни трябва повече кръв, преди да се приготвим. Прибави живота на този до живота на другите върху Ридаещия камък.

Саймън се търкулна на гръб и се вторачи в облачното беззвездно небе; светът около него се завъртя.

„Вече не е нужен…“

Думите се завъртяха като обезумели в главата му. Някой някъде го викаше.

„Вече не е нужен…“

— Саймън! Стани!

Той разпозна смътно гласа на Мириамел — тя пищеше ужасена. Главата му увисна. Някакъв силует се приближи до него, бледо петно пред размътения му поглед. За един вцепеняващ миг си помисли, че е огромният бик, но зрението му се избистри. Към него крачеше Мейфуору с вдигнат нож, който проблясваше от потрепващите пламъци на огъня.

— Червената ръка иска кръвта ти — каза водачът на Огнените танцьори. Погледът му беше съвсем безумен. — Ще помогнеш за издигането на Третата къща.

Саймън се надигна на колене. Мириамел захвърли срязаните въжета и се спусна срещу Мейфуору. Един от норните я сграбчи за ръката и я дръпна към покритите си с черната мантия гърди, притисна я като любовник, но за изненада на Саймън не направи нищо повече, освен да я държи безпомощна. Черните очи на норна гледаха напрегнато Мейфуору, който продължаваше да пристъпва към Саймън, без да отклони дори за миг вниманието си към девойката.

Сякаш всичко замря — като че ли и трептенето на огъня се забави. Червената ръка, норните, ужасените последователи на Мейфуору, всички застинаха, сякаш в очакване на нещо. Набитият вожд на Огнените танцьори вдигна ножа още по-високо.

Саймън напрегна всичките си сили да скъса въжето и в един момент му се стори, че мускулите му ще се откъснат от костите. Но пък нали Мириамел беше успяла да го среже донякъде.

„Само да… само да…“

Въжето се скъса и ръцете на Саймън отлетяха встрани, намотаните краища се плъзнаха по тях и тупнаха на земята. По китките и дланите му се процеждаше кръв — където го беше порязал кристалният отломък и където се бяха впивали въжетата.

— Ела де — каза задъхано той. — Ела да ме хванеш.

Мейфуору се изсмя. Челото и плешивият му череп бяха плувнали в капчици пот. Дебелите мускули на врата му подскочиха, щом измъкна още един нож изпод робата си. За момент Саймън си помисли, че ще му го подхвърли, за да направи битката честна, но Мейфуору изобщо нямаше подобни намерения. С двата ножа в ръцете той направи още една крачка към Саймън, препъна се в нещо, но направи още една.

В следващия миг Мейфуору посегна към врата си толкова светкавично, че се прониза със собствения си нож. Безумният му възторг премина в недоумение, краката му се подгънаха и той се строполи по очи в шубраците.

Преди Саймън да осъзнае какво се случва, някакъв неясен силует прелетя покрай него, връхлетя върху норна, който държеше Мириамел, и събори белокожото същество на земята. Принцесата беше свободна.

— Саймън! — извика някой. — Вземи ножа!

Замаян, Саймън се втренчи в дългото острие, което проблясваше в пестника на Мейфуору, клекна — среднощният въздух внезапно се изпълни със странни шумове, стонове и викове, както и с някакво необяснимо ръмжене — и го издърпа от мъртвата хватка на Огнения танцьор.

Норнът, който бе държал Мириамел, се търкаляше по земята с нещо сиво и ръмжащо. Принцесата беше успяла да изпълзи встрани. Щом зърна Саймън, тя скочи и се завтече към него, като се препъваше в шубраците и камъните.

— Насам! — извика някой. — Насам де!

Саймън сграбчи ръката на Мириамел и хукна към гласа. Двама Огнени танцьори скочиха да ги спрат, но Саймън прониза единия с ножа на Мейфуору и върху бялата му мантия разцъфна кърваво петно. Мириамел отблъсна другия, изподраска паникьосаното му лице с нокти. Глухият рев на съществото върху бика — то говореше нещо, осъзна Саймън, но вече не можеше да го разбере — се засили и по главата на Саймън сякаш започнаха да блъскат чукове.

— Насам! — Една мъничка фигура бе изскочила от дърветата и потрепващият огън я осветяваше в оранжево.

„Бинабик!“

— По-бързо де! — извика тролът.

Саймън не можа да не погледне назад. Край жертвения камък огромният бик пръхтеше и тъпчеше земята, издълбаваше огромни ями във влажната пръст. Слугата на Инелуки пламтеше, през черната му мантия се процеждаше червена светлина — но изобщо не тръгна след Саймън и Мириамел, сякаш нямаше желание да излезе от кръга просмукана с кръв земя. Един от норните лежеше с облян в червено прерязан врат, друг се беше проснал край него, улучен от една от стрелите на трола. Третият силует в черна мантия се бореше с онова, което беше разкъсало врата на другаря му. Но Огнените танцьори вече се бяха окопитили и се впуснаха да преследват доскорошните си пленници. Една стрела изсвистя край ухото на Саймън и изчезна сред дърветата.

— Насам — викна Бинабик; подскачаше чевръсто пред тях надолу по склона.

Махна с ръка на Саймън и Мириамел да минат пред него, след това спря и вдигна ръце пред устата си.

— Куантака! Куантака, соса!

Щом се втурнаха надолу, неясният рев зад тях позатихна. Преди да бяха направили двайсетина крачки, в мъглата пред тях изникнаха два силуета — два коня.

— Яхвайте ги и препускайте! — извика тролът.

— Ела тук, Бинабик, качи се при мен — отвърна задъхано Саймън.

— Няма нужда — отговори тролът.

Саймън се обърна и видя точно до Бинабик голяма сива сянка.

— Браво, Куантака!

Бинабик сграбчи вълчицата за козината и се метна на гърба й.

Шумотевицата от преследването се засили. Саймън заразмотава поводите и най-накрая успя да ги разплете. Мириамел вече бе яхнала другия кон. Саймън също се метна на седлото. Въпреки всички невероятни неща, които се бяха случили, той така се изуми, че отново е с кобилата си, че просто престана да мисли. Куантака ги изпревари с един скок — Бинабик се люшкаше на гърба й — и заподскача надолу. Саймън обгърна Намиращата дома за шията, заби пети в хълбоците й и препусна зад размятаната опашка на вълчицата под надвисналите клони.

 

Нощта заприлича на сън наяве, изпълнен с неясните очертания на разкривени дървета и влажен мрак. Бинабик най-после спря. Саймън нямаше представа колко време са препускали. Бяха заобиколени от толкова гъста гора, че не се виждаше дори късче небе. Тъмнината беше така плътна, че от известно време се движеха ходом, а Саймън и Мириамел се напрягаха, за да зърнат сивия силует на Куантака, макар вълчицата да беше само на няколко лакътя пред тях.

— Стигнахме — каза тихо Бинабик. — Тук има подслон.

Саймън слезе и тръгна към гласа му; водеше Намиращата дома за поводите.

— Наведи се — каза тролът.

Думите му отекнаха.

Влажната рохкава пръст се смени с по-суха и утъпкана. Миришеше на плесен.

— Сега спрете.

Бинабик млъкна; чуваше се само някакво шумолене. Саймън не помръдваше, заслушан в учестеното си дишане. Сърцето му продължаваше да препуска, целият бе плувнал в студена пот. Наистина ли се бяха спасили? А Бинабик! Откъде се бе появил? Как беше пристигнал по такъв невероятен начин тъкмо навреме?

Чу се съскане и трепна искра, след това блесна факла и огря ниска пещера — дъното й не се виждаше зад извивката на скалата.

— Тръгваме навътре — каза тролът. — Но тук не е безопасно да се движим без светлина.

— Какво е това място? — попита Мириамел.

При вида на окървавените й крака и бледото й уплашено лице сърцето на Саймън се сви от болка.

— Ами пещера. — Бинабик се усмихна и жълтите му зъби лъснаха. — Нямате ли доверие в способността на един трол да намери пещера? — Махна им да го последват. — Скоро ще можете да си починете.

Отначало конете се задърпаха, но след като ги успокоиха, тръгнаха кротко навътре. Пещерата беше суха и равна. Тук-там сред боклуците на пода проблясваха костите на дребни животинчета. След няколкостотин крачки стигнаха дъното й, където беше малко по-високо и доста по-широко. От едната страна по цялата плоска стена се стичаше вода и се събираше в малко езерце. Саймън завърза жребеца на Мириамел и Намиращата дома за един сталагмит до него.

— Тук ще пренощуваме — обяви Бинабик. — Дървата, които съм събрал, са сухи и пушекът няма да е голям. — Той посочи една цепнатина в тавана. — Снощи накладох огън. Пушекът се просмуква горе, така че може да се диша.

Саймън седна и попита:

— А норните и Огнените танцьори?

Попита, въпреки че точно в този момент нищо не беше в състояние да го притесни особено. Ако искаха, нека дойдеха и го хванеха. Цялото му тяло пулсираше болезнено.

— Съмнявам се да ни открият, но още повече се съмнявам, че ще ни търсят дълго. — Тролът започна да подрежда трески над пепелта в кръга от камъни, който беше направил предишната нощ. — Норните се бяха заели с някаква важна задача и изглежда, се нуждаеха единствено от кръвта ти. Мисля, че ще имат достатъчно кръв за целта си.

— Какво искаха, Бинабик? — Очите на Мириамел блестяха като трескави. — Какво говореха? Нещо за някаква Трета къща? И какво беше това… това нещо?

— Това отвратително нещо беше един от Червената ръка — отвърна Бинабик уж спокойно, но тревожният му израз го издаваше. — Никога не съм виждал с очите си такова нещо, въпреки че Саймън ми е разказвал разни истории. — Той поклати глава и взе факлата, за да запали дървата. — Не знам каква му беше целта, макар да ми се струва ясно, че действаше по заповед на Краля на бурите. Ще помисля повече за това. — След като запали огъня, той вдигна торбата си и затършува в нея. — Сега ще почистя раните ви.

Саймън седеше спокойно, докато тролът почистваше раните на Мириамел с влажно парче плат и ги мажеше с нещо от едно малко гърненце. Докато дойде неговият ред, вече почти заспиваше. Прозя се и попита:

— А ти как се озова тук, Бинабик? — Трепна, щом дребосъкът докосна едно болезнено място.

Тролът се разсмя.

— Скоро ще имаме достатъчно време да се наприказваме. Първо са ви нужни храна и сън. — Той огледа двамата. — Може би първо сън, а после храна? — Надигна се и изтри ръце в широките си бричове. — Донесох нещо, което ще ви е приятно да видите.

И посочи някаква тъмна купчина до конете.

— Какво? — Саймън се вгледа. — А, багажът ни!

— Да. Целият. Имах късмет, че Огнените танцьори не бяха свалили дисагите. Оставих ги тук, когато тръгнах след вас към върха на хълма. — Той се засмя. — Не ми се щеше да яздите тежко натоварени коне в тъмното.

Саймън вече проверяваше дисагите.

— Мечът ми! — възкликна доволно той. После лицето му посърна. — Трябваше да счупя огледалото на Джирики, Бинабик.

Дребосъкът кимна.

— Това го видях. Но се съмнявам, че щях да успея да ви помогна да избягате, ако не бяхте освободили ръцете си. Тъжна, но умна жертва, приятелю Саймън.

— И Бялата стрела — добави замислен Саймън. — Забравих я в Сесуад’ра. — Той подаде на Мириамел постелята й и потърси по-равно място, за да разстеле своята. — Не се грижа добре за подаръците си, нали?

Бинабик се усмихна.

— Имате твърде много други грижи. Сега поспете. Ще ви събудя, за да хапнете нещо топло.

И отново се зае с огъня. Отраженията от пламъчетата на факлата потрепваха върху кръглото му лице.

Саймън погледна Мириамел, която вече се беше сгушила и бе затворила очи. Не изглеждаше много тежко наранена, но беше не по-малко изтощена от него. Но все пак в крайна сметка бяха оцелели. Не беше нарушил обета си.

Той се надигна внезапно и каза сънено:

— Конете! Трябва да ги разседлая!

— Аз ще ги оправя — увери го Бинабик. — Вие си почивайте.

Саймън легна и се загледа в потрепващите върху тавана сенки. След няколко мига вече спеше.