Тад Уилямс
Към кулата на зеления ангел II (13)

8. Една изповед

— До нея той пристъпи бавно — пееше Мейгуин, —

младежът в черен

плащ с къдрици златни на главата

и сребърна качулка.

 

— Красавице, какво желаеш? —

усмихна се младежът. —

С какво сега да те даря,

невяста да ми станеш?

 

Девицата глава извърна.

— С подарък рядък и богат

не можеш ти да ме дариш

за туй, което притежавам.

 

Младежът тръсна рус перчем,

засмя се и отвърна: — О, ти, девойко сладка,

ти можеш днес да ме отпратиш,

но скоро ще се върна пак,

защото Смърт зова се —

все някога ще бъдеш моя…

Не помагаше. Над думите на песента тя продължаваше да чува странния вой, предвещаващ безкрайно нещастие.

Песента свърши и Мейгуин се втренчи в пламъците на лагерния огън. Напуканите й от студа устни я боляха от пеенето. Ушите я щипеха и главата я стягаше. Нищо не беше, както трябва, нищо не беше, както бе очаквала.

Отначало й се струваше, че нещата се развиват, както трябва. Беше покорна дъщеря на боговете: не беше никаква изненада след смъртта си да бъде вдигната да живее сред тях — не като равна, разбира се, но като уважавана поданичка и любима помощничка. И по своя си странен начин боговете се бяха оказали точно толкова удивителни, колкото си бе представяла, с техните нечовешки блестящи очи и пъстроцветни като дъги брони и одежди. Дори земята на боговете беше почти такава, каквато си я беше представяла — като нейния любим Хернистир, но по-красива, по-чиста, по-светла. Небосводът в Божията земя беше по-висок и по-син, снегът по-бял, а тревата толкова зелена, че почти я заболяваха очите. Дори граф Еолаир, който също беше починал и се беше преселил в тази прекрасна вечност, изглеждаше по-открит, по-отзивчив и тя можеше да му каже без страх и свенливост, че винаги го е обичала. Еолаир, освободен като нея от бремето на тленността, я беше изслушал с любезно внимание — сякаш сам той беше божество!

Но след това нещата бяха започнали да се объркват.

Мейгуин си беше мислила, че когато тя и останалите живи хернистирци се бяха изправили срещу враговете си и по този начин бяха докарали боговете на този свят, са постигнали някакво равновесие. Самите богове бяха във война, също като хернистирците, но войната на боговете не беше приключила. Нещо по-лошо, май предстоеше.

Така че боговете препускаха из безкрайните бели поля на Небосвода, за да открият Скадах, дупката към мрачния материален свят. И я бяха открили. Беше студена и черна, оградена с камъни, извадени от най-мрачните недра на вечността, както я бяха учили нейните учители, и пълна с най-ужасните врагове на боговете.

Никога не беше вярвала, че е възможно да съществуват подобни неща, същества от абсолютно зло, сияйни вместилища на пустотата и отчаянието. Но тя беше видяла един от тях върху вековечната стена на Скадах, беше го чула да пророкува с мъртвешки глас едновременно гибелта на боговете и простосмъртните. Цялото това зло се беше спотаило зад стената… и сега боговете се опитваха да я срутят.

Мейгуин предполагаше, че средствата на боговете ще са тайнствени. Онова, което не бе предполагала, беше колко странни могат да са.

Тя отново запя с надеждата да превъзмогне тревожния шум, но след малко се отказа. Самите богове пееха и техните гласове бяха много по-мощни от нейния.

„Защо не престанат? — помисли си отчаяно тя. — Защо не изоставят всичко?“

Но беше безсмислено да се пита. Боговете си имаха свои причини. Както винаги.

 

Еолаир отдавна се беше отказал да проумее ситите. Знаеше, че не са богове, каквото и да се привиждаше на окаяното трескаво съзнание на Мейгуин, но пък и не бяха много по-разбираеми от Господарите на Небесата.

Допреди малко Мейгуин си пееше, но сега беше млъкнала. Имаше приятен глас, но на фона на песента на Миролюбивите той беше слаб и неугледен. Вината не беше в нея. Ничий глас на простосмъртен не би звучал другояче в сравнение с… това.

Графът на Над Мулах потръпна. Хорът от ситски гласове отново се извиси. Беше невъзможно да превъзмогнеш въздействието на музиката им, както беше невъзможно да отклониш поглед от котешките им очи, когато се втренчеха в теб. Ритмичната песен се извиси и сякаш запулсира…

Ситите пееха вече цели три дни, струпани пред тъмните стени на Наглимунд под сипещия се сняг. Норните в замъка на няколко пъти се бяха появявали на стените и бяха изстрелвали залпове стрели. Няколко сити бяха загинали при тези обстрели — но и Зида’я имаха добри стрелци и всеки път норните бяха отблъсквани и ситските гласове отново подемаха мелодията.

— Не знам дали още дълго ще издържа всичко това, Еолаир. — Изорн изникна от стелещата се мъгла, брадата му беше поръсена със скреж. — Отидох на лов, само и само да се махна, но това ме преследваше, колкото и да се отдалечавах.

Той пусна един заек до огъня — снегът почервеня от процеждащата се от раната кръв — и се обърна към Мейгуин.

— Добър ден, мадам.

Тя беше спряла да пее, но не вдигна поглед към него. Сякаш не беше в състояние да види нищо освен потрепващия огън.

Еолаир помръдна рамене и каза:

— Е, не е чак толкова непоносимо.

Римърсгардецът сбърчи чело.

— Виж, Еолаир, пеенето им даже е великолепно по някакъв начин. Но това е прекалено за мен, прекалено силно, прекалено странно. Направо ме поболява.

Графът се намръщи.

— Знам. Всичките ни хора са неспокойни. Дори нещо повече — уплашени са.

— Но защо го правят? Те рискуват живота си — вчера бяха убити още двама! Ако това е някакъв магически ритуал, който трябва да извършат, не могат ли да пеят извън обсега на стрелите?

Еолаир поклати безпомощно глава.

— Не знам. Багба да ме ухапе, не знам нищо, Изорн.

Неспирни като шума на океан, гласовете на ситите заливаха целия лагер.

 

Джирики дойде преди зазоряване. Тлеещите въглени осветиха острите му черти в пурпурни отблясъци.

— Утре — каза той и приклекна, втренчен във въглените. — Преди обяд.

Еолаир разтърка очи, за да се разсъни. Беше спал на пресекулки, но все пак беше поспал.

— Утре? Какво искаш да кажеш?

— Утре ще започне битката. — Джирики го погледна с израз, който върху човешко лице би могъл да означава съжаление. — Ще е ужасно.

— Откъде знаеш, че ще започне точно утре?

— Защото ще е утре. Не можем да предприемем обсада — прекалено сме малко. Тези, които наричате норни, са по-малко от нас, но са зад огромна каменна черупка, а ние не разполагаме с машините, които простосмъртните използват в такива битки, нито с време, за да ги построим. Затова ще действаме по нашия си начин.

— Това има ли нещо общо с пеенето?

Джирики кимна по странния си птичи начин.

— Да. Приготви хората си. И им кажи така: какво и да си помислят и каквото и да видят, те се сражават с живи същества. Хикеда’я са като вас и като нас — тече им кръв и те умират. — Той изгледа Еолаир с безизразния си златист поглед. — Нали ще им кажеш?

— Ще им кажа. — Еолаир потръпна, приведе се по-близко до огъня и протегна ръце към тлеещите въглени. — Значи утре?

Джирики кимна и се надигна.

Най-добър шанс ще имаме, когато слънцето е високо. Ако имаме късмет, всичко ще свърши преди смрачаване.

Еолаир не можеше да си представи непреклонният Наглимунд да бъде превзет за толкова кратко време.

— А ако не свърши? Тогава какво?

— Нещата ще се… усложнят.

Джирики се обърна и потъна в мъглата.

Еолаир остана още известно време пред въглените, стиснал зъби, за да не тракат. Когато реши, че вече се е успокоил, отиде да събуди Изорн.

 

Блъскана от яростния вятър, сиво-червената шатра на върха на хълма приличаше на кораб, който пори вълните. Още няколко палатки бяха опънати върху билото, а много други бяха пръснати по склона и струпани в долината. По-нататък се беше проснало езерото Клоду, огромно синьо-зелено огледало, което кротуваше като преял звяр.

Тиамак стоеше отвън въпреки мразовития вятър. Толкова много народ, толкова много суматоха, толкова много живот! Изпитваше някакво тревожно усещане, докато оглеждаше огромното море от хора, стреснат от съзнанието, че се намира толкова близо до воденичните камъни на Историята, но все пак му беше някак си непосилно да се обърне. Собствената му незначителна история беше абсолютно погълната от мащабните истории, които се разиграваха в Остен Ард напоследък. Понякога изглеждаше така, сякаш се е изсипал някакъв чувал с най-невероятните сънища и кошмари и че сякаш е най-добре собствените дребни деяния, страхове и желания на Тиамак да бъдат пренебрегнати. Е, не по-малка беше вероятността да бъдат прегазени.

Той потрепери и най-накрая повдигна покривалото и влезе.

 

Не беше военен съвет, както се беше опасявал, когато Джеръмайъс му съобщи, че принцът го вика. Съветите го караха да се чувства напълно безполезен. Очакваха го само няколко души — Джосуа, сър Камарис, херцог Исгримнур, които бяха седнали на столове, Воршева, която лежеше подпряна на възглавници в леглото си, и ситката Адиту, кръстосала крака на пода до Воршева. Единственият друг в помещението беше младият Джеръмайъс, който явно беше много зает целия следобед. В момента беше застанал пред принца, мъчеше се да изглежда голям и си поемаше задъхано въздух.

— Благодаря, Джеръмайъс — каза Джосуа. — Виждам, че си бързал. Моля те само да се върнеш и да кажеш на Странгиард да дойде, когато може. След това си свободен.

— Да, ваше височество.

Джеръмайъс се поклони и тръгна да излиза.

Тиамак, който все още стоеше на входа, се усмихна на приближаващия младеж.

— Не можах да те попитам досега, Джеръмайъс, как е Лелет? Има ли някаква промяна?

Младежът поклати глава. Опита се да отговори спокойно, но болката му беше очевидна.

— Същото. Изобщо не се събужда. Пие по малко вода, но не яде нищо. — Той избърса очите си. — Никой не може да направи нищо.

— Съжалявам — каза тихо Тиамак.

— Не е ваша вината. — Джеръмайъс запристъпва неловко от крак на крак. — Трябва да отида да занеса на отец Странгиард съобщението на Джосуа.

— Разбира се.

Джеръмайъс мина покрай него и излезе.

— Тиамак — извика принцът. — Ела при нас, ако обичаш.

И му посочи един празен стол.

След като вранът седна, Джосуа огледа всички и каза:

— Много ми е трудно. Предстои да направя нещо ужасно и предварително моля за извинение. Нищо не е в състояние да го оправдае, освен непреодолимостта на налагащите го обстоятелства. — Той се обърна към Камарис. — Приятелю, моля те да ми простиш. Ако можех да постъпя другояче, бих го направил. Адиту чувства, че би трябвало да знаем дали си ходил в ситския дом Джао е-Тинукай’и и ако си ходил, защо.

Камарис погледна Джосуа с уморените си очи.

— Един мъж няма ли право на никакви тайни? — попита мрачно той. — Кълна се, принц Джосуа, че това няма нищо общо с битката срещу Краля на бурите. В рицарската си чест.

— Но някой, който не познава цялата история на нашия народ — а някога Инелуки беше един от нас, — не може да познава всички кръвни и легендарни връзки. — В гласа на Адиту отсъстваше притеснението на Джосуа, тя говореше ясно и категорично. — Всички тук знаят, че си достоен мъж, Камарис, но ти не можеш да прецениш дали онова, което си видял и научил, е полезно.

— Искаш ли да кажеш само на мен, Камарис? — попита Джосуа. — Знаеш, че високо ценя достойнството ти. Разбира се, че не е нужно да споделяш тайните си пред толкова много хора, ако това те безпокои, независимо че са твои приятели и съюзници.

Камарис го погледна за момент. Изразът му като че ли беше поомекнал и той явно се опитваше да преодолее някакъв вътрешен импулс, но след миг на нерешителност тръсна гневно глава.

— Не! Хиляди извинения, принц Джосуа, но за мой срам не мога. Има неща, които дори Каноните на рицарството не могат да ме принудят да направя.

Исгримнур стискаше огромните си ръце с все сила, изпълнен със съчувствие към Камарис. Тиамак никога не беше виждал римърсгардеца толкова притеснен.

— А аз, Камарис? — попита херцогът. — Познавам те по-отдавна от всички тук. Заедно служехме на стария крал. Ако е нещо, свързано с Престър Джон, можеш да го споделиш с мен.

Камарис смръщи лице, сякаш за да превъзмогне нещо, което го ядеше отвътре.

— Не мога, Исгримнур. Това ще натовари с прекалено голямо бреме приятелството ни. Моля те, не ме питай.

— Защо не го оставите на мира? — обади се раздразнено Воршева и отпусна ръце върху издутия си корем, сякаш за да защити детето от тези отблъскващи и достойни за съжаление преживявания.

„Защо съм тук? — запита се Тиамак. — Защото пътувах с него, когато беше останал без разум ли? Или защото съм Носител на свитъка? След смъртта на Гелое и заминаването на Бинабик Лигата в момента е в жалко състояние. А къде е Странгиард?“

Хрумна му неочаквана мисъл.

— Принц Джосуа?

Принцът го погледна.

— Кажи, Тиамак?

— Простете ми. Не ми е тук мястото и не познавам всички обичаи… — той се поколеба, — но вие ейдонитите спазвате традицията на изповедта, нали?

Джосуа кимна.

— Да.

„О, ти, който винаги стъпваш на пясък — помоли се безмълвно Тиамак, — помогни ми да тръгна по правилния път!“

После се обърна към Камарис. Въпреки самообладанието си старият рицар го гледаше като преследвано животно.

— Не можеш ли да разкажеш историята си на свещеник — попита го Тиамак, — може би на отец Странгиард, ако той е подходящ свещенослужител? По този начин, ако правилно разбирам, това споделяне ще си остане между вас и Бог. А освен това Странгиард знае толкова много за Великите мечове и нашите битки, колкото никой друг жив човек. Най-малкото той би могъл да ни каже дали трябва да търсим отговори другаде.

Джосуа се плесна по коляното.

— Ти наистина си Носител на свитъка, Тиамак! Наистина си много умен!

Тиамак пропусна комплимента — остави го за по-късна преценка. Не откъсваше очи от стария рицар.

Камарис гледаше безизразно пред себе си.

— Не знам — отвърна бавно той, после пое дълбоко дъх. — Не съм споделял тази история дори в изповедалнята. Това е част от моя срам — но не голямата.

— Всеки таи някакъв срам, всеки е извършвал нещо лошо. — Исгримнур очевидно губеше търпение. — Не искаме да те принуждаваме насила, Камарис. Просто искаме да разберем дали отношенията ти със ситите могат да дадат отговор на въпросите ни, по дяволите!

Устните на Камарис се извиха в крива усмивка.

— Винаги си бил възхитително прям, Исгримнур. — Усмивката отстъпи място на ужасяваща, безизходна безизразност. — Добре. Доведете свещеника.

— Благодаря ти, Камарис. — Джосуа се изправи. — Благодаря ти. Той се моли до леглото на Лелет. Ей сега ще го доведа.

 

Камарис и Странгиард бяха слезли надолу по склона. Тиамак стоеше пред палатката на Джосуа и ги гледаше: питаше се — въпреки похвалата за съобразителността му — дали е постъпил правилно. Може би нещо от онова, което беше чул да споменава Мириамел, беше вярно: може би не бяха направили никаква услуга на Камарис, възвръщайки разсъдъка му. А упражняването на принуда да измъкнат от него такива явно мъчителни спомени изобщо не беше приятно.

Двамата — високият рицар и свещеникът — останаха дълго върху бруления от вятъра склон, достатъчно дълго, за да се изнижат над главите им струпаните купища облаци и най-накрая да се покаже бледото следобедно слънце. Странгиард най-после се обърна и закрачи нагоре. Камарис остана на мястото си, вторачен над долината към сивата огледална повърхност на езерото Клоду. Приличаше на каменна статуя, която с годините щеше да се превърне в безформен стълб, но и след столетия щеше да си е на същото място.

Тиамак надникна в палатката.

— Отец Странгиард се връща.

Свещеникът се катереше прегърбен по склона — дали поради студа, или понесъл бремето на тайните на Камарис, Тиамак не можеше да прецени. Но изразът му, докато се приближаваше, беше на човек, научил неща, които би предпочел изобщо да не е чувал.

— Всички те чакат, отец Странгиард — каза Тиамак.

Архиварят кимна като замаян. Очите му бяха вперени в земята, сякаш не можеше да пристъпва, ако не си гледа в краката. Тиамак го последва в сравнително топлата палатка.

— Свършихте ли, Странгиард? — попита Джосуа. — Преди да започнеш, кажи ми: как е Камарис? Да изпратим ли някого при него?

Свещеникът вдигна отнесен поглед, сякаш се изненадваше, че чува човешки глас. В очите му се четеше странна уплаха.

— Аз… не знам, принц Джосуа. Не разбирам много… почти нищо не разбирам, поне в момента.

— Ще сляза при него — изломоти Исгримнур и се надигна от стола.

Отец Странгиард вдигна ръка.

— Той… иска да остане сам. — Погледът му блуждаеше; той прокара пръсти през рядката си коса. — О, милостиви Усирис. Клети души.

— Клети души?! — възкликна Джосуа. — Какво искаш да кажеш, отец. Странгиард? Можеш ли да ни обясниш нещо?

Архиварят стисна длани.

— Камарис наистина е бил в Джао я-Тинукай’и. Това е всичко… о, боже… това е всичко, което ми каза, преди да поиска да изрека клетвата за съхраняване на тайната на изповедта. Но причината за посещението му и случилото се там са заключени зад Вратата на Изкупителя. — Очите му продължаваха да кръстосват помещението, сякаш му причиняваше болка да задържи поглед в една-единствена точка. Накрая се спряха на Воршева и по някаква неизвестна причина се задържаха на нея. — Но мога да кажа поне следното: не мисля, че преживяното от него има нещо общо с настоящата ситуация, нито пък би могло да помогне да се научи нещичко за Краля на бурите или за Великите мечове, или за което и да е от нещата, които са ви нужни, за да спечелите тази война. О, милостиви Усирис! — Той отново опипа рядката си червеникава коса. — Простете ми. Понякога ми е трудно да запомня, че съм само пазачът на Изкупителя и че не аз нося товара, а сам Бог. Но точно в този момент ми е много трудно.

Тиамак не откъсваше поглед от него. Носителят на свитъка изглеждаше като посетен от отмъстителни духове.

— Това ли е всичко? — Джосуа изглеждаше разочарован. — Сигурен ли си, че нещата, които знае, не биха могли да ни помогнат?

— Не съм сигурен в нищичко освен в страданието, принц Джосуа — отвърна тихо, но с изненадваща категоричност архиварят. — Но наистина смятам, че е малко вероятно, а съм убеден, че да се изисква нещо повече от този човек, би било неимоверна жестокост, и то не само за него.

— Не само за него ли? — възкликна Исгримнур. — Това пък какво значи?

— Стига! — викна Странгиард почти гневно: нещо, което Тиамак никога не бе допускал за възможно. — Вече ви казах онова, което трябваше да узнаете. Сега искам да си вървя.

Джосуа го гледаше слисано. После каза:

— Разбира се, отец Странгиард.

Свещеникът кимна.

— Дано Бог опази всички ни.

Тиамак последва Странгиард навън и попита:

— Мога ли да направя нещо? Може би просто да повървя с теб?

След кратко колебание архиварят кимна.

— Да. Би било добре.

Камарис беше изчезнал. Тиамак се огледа, но не го откри.

Докато вървяха надолу, Странгиард заговори замислено:

— Сега разбирам… защо човек би искал да потъне в забрава. В момента подобна възможност е изкусителна и за самия мен.

Тиамак повдигна вежди, но не каза нищо.

— Вероятно пиянството и сънят са единствените предоставени ни от Бог начини да забравим — продължи Странгиард. — А понякога забравата е единственото лекарство за болката.

Тиамак се замисли и после каза:

— Всъщност Камарис сякаш е спал в продължение на почти двайсет и пет години.

— А ние го събудихме. — Странгиард се усмихна печално. — Или по-скоро би трябвало да кажа, Бог ни позволи да го събудим. Вероятно има някаква причина за всичко това. Може би все пак ще има някакъв резултат, освен скръбта.

Не изглеждаше особено убеден.

 

Гутулф спря, за да установи посоката, от която идваше течението. Искаше да разбере кой от коридорите води нагоре — тъй като песента на меча го отвеждаше тъкмо нагоре. Ноздрите му трепнаха: той се опитваше да долови и най-малката следа във влажния подземен въздух, която да му подскаже накъде да тръгне. Пръстите му опипваха трескаво каменните стени от двете страни — като безоки раци.

Отново го заля безплътна, непозната реч, думи, които по-скоро долавяше, отколкото чуваше. Тръсна глава, за да освободи съзнанието си от тях. Знаеше, че са призраци, но беше разбрал, че не могат да му направят нищо лошо, че не могат да го докоснат. Но му пречеха да чуе онова, което искаше да чуе. Не бяха реални. Но мечът беше реален и го призоваваше.

 

За първи път бе усетил притеглянето отново преди няколко дни.

Щом се събуди сред объркването си от сляпата самота, както се беше случвало много пъти, нишката на призивната мелодия го изтегли от съня му в будната чернота. Не беше просто поредният скръбен сън: усещането беше мощно, сплашващо и все пак успокоително познато — песен без думи и мелодия, която звучеше в главата му и го обгръщаше с пипалата на копнението. Дръпна го с такава сила, че той се надигна тромаво на крака, нетърпелив като млад ерген, дочул зова на любимата. Мечът! Беше отново тук, беше наблизо!

Едва след като се освободи от последната замаяност на съня, си спомни, че мечът не е сам.

Никога не беше сам. Принадлежеше на Елиас, някогашен приятел, а сега непримирим враг. Изпитваше мъчителна нужда да е близо до него и да се радва на мелодията му като на топлината на огън, и знаеше, че приближаването му трябва да е много внимателно. Колкото и окаян да беше животът му в момента, той го предпочиташе пред онова, което би му се случило, ако го залови Елиас — или още по-лошо, ако Елиас го остави в ръцете на онази змия Приратес.

Изобщо не му хрумваше, че ще е по-добре просто да се откаже от меча. Песента му звучеше като ромон на поток за слуха на умиращ от жажда пътник. Притегляше го и не съществуваше друга възможност, освен да я следва.

Но все пак беше запазил някаква животинска съобразителност. Докато си проправяше път през вече изучените тунели, знаеше, че не само трябва да открие Елиас и меча, но и да се приближи до тях по такъв начин, че да не допусне да бъде разкрит и заловен, както веднъж вече беше успял да проследи краля от ръба на една скала над леярната. Поради тази причина следваше властните призиви на меча, но поддържаше възможно най-голямо разстояние — като сокол, който кръжи високо над господаря си. Усилието да се съпротивлява на тези властни призиви обаче го влудяваше. През първия ден, когато тръгна след меча, съвсем забрави да отиде до мястото, където жената редовно му оставяше храна. На втория ден — което за ослепения граф на Утаниат беше времето между две заспивания — призивите на меча, които пулсираха в него като второ сърце, почти изтриха от съзнанието му, че такова място въобще съществува. Ядеше всичко пълзящо, което докопваше с опипващите си ръце, и утоляваше жаждата си от всяка процеждаща се струйка, която чуваше и напипваше. Още през първите седмици из тунелите беше научил какво се случва, ако пие вода от застояли локви.

Сега, след три изпълнени със сънища за меча преспивания, вече бродеше в абсолютно непознати проходи. Никога не беше докосвал камъните, които напипваше сега. А и самите тунели, като се изключеха постоянните призрачни гласове и също така постоянното притегляне на Великия меч, му се струваха абсолютно непознати.

Имаше някаква съвсем смътна представа от колко време преследва меча и в редките мигове на ясно съзнание се питаше какво прави кралят из тези тайни кътчета под замъка толкова време.

После му хрумна безумна, прекрасна мисъл.

„Загубил е меча. Загубил го е някъде тук долу и той сега си седи и чака някой да го намери! Чака мен! Мен!“

Изобщо не усещаше, че лигите му се стичат по сплъстената му от прах брада. Мисълта мечът да е само негов — да го докосва, да го слуша, да го обича и да го боготвори — беше така умопомрачително приятна, че той направи още няколко крачки, легна на пода и затрепери, докато мракът не обгърна остатъка от съзнанието му.

 

След като се свести, Гутулф се надигна и продължи да броди, след това отново спа. Сега отново беше буден и изправен пред разклонението на два тунела — опитваше се да отгатне кой по-вероятно ще го отведе нагоре. Усещаше по някакъв начин, че мечът е над него, също като къртицата под земята, която знае накъде да копае, за да излезе на повърхността. В предишни моменти на просветление изпитваше тревога, че е станал толкова чувствителен към песента на меча, че той го тегли нагоре към самата тронна зала, където ще го хванат и ще го посекат, че ще умре като къртица, която прокопава изхода си в кучешка колиба.

А и макар че се промъкваше неизменно нагоре, беше тръгнал от много дълбоко. Беше убеден, че не се е изкачил чак толкова нагоре, колкото се опасяваше. Беше сигурен освен това, че в обиколния си път се е придвижвал постоянно навън, встрани от сърцевината на замъка. Не, прекрасното, ужасяващо нещо, което го теглеше неудържимо, живото, пеещо острие трябваше да е някъде наоколо, под земята, зазидано сред скалите като самия него. А когато го намереше, вече нямаше да е сам. Само трябваше да реши по кой от тунелите да тръгне…

Гутулф вдигна ръка и затърка несъзнателно слепоочието си. Усети огромна слабост. Кога за последен път беше ял? Ами ако жената престанеше да му оставя храна? Беше толкова приятно да яде истинска храна…

„Но ако намеря меча, ако го притежавам единствено аз — иззлорадства той, — няма да ме е грижа за тези неща“.

Той вирна глава. Някъде съвсем наблизо долови драскащ шум, сякаш нещо беше попаднало в капан сред камъните. Вече беше чувал този шум — всъщност напоследък го чуваше все по-често, — но той нямаше нищо общо с онова, което търсеше.

Драскането спря, но той продължи да стои в мъчителна нерешителност пред разклонението на двата тунела. Дори когато оставяше камъни за пътни знаци, беше много лесно да се загуби, но сега все пак беше сигурен, че единият от тези два коридора отвежда нагоре към източника на песента — монотонната, примамлива, сърцераздирателна мелодия на Великия меч. Не искаше да тръгва в погрешна посока — щеше да му отнеме безкрайно много време, за да се върне. Беше примрял от глад и онемял от изтощение.

Може би стоеше тук вече цял час — или цял ден. Най-накрая едва доловим слаб полъх откъм десния коридор разроши косата му. Миг по-късно от тунела се понесе порой от някакви неща и профуча край него — духовете, които преброждаха мрачните пътища за никъде. Гласовете им отекнаха в черепа му, смътни и някак безнадеждни.

„… Езерото. Трябва да го търсим край Езерото…

Скръб. Те призоваха окончателната скръб и печал…“

След като цвърчащите неща прелетяха край него, слепият Гутулф се усмихна. Каквото и да бяха, духове на мъртвите или неясни представи на собствената му лудост, те винаги се появяваха от дълбините, от най-бездънните, най-древните кътчета на лабиринта. Носеха се отдолу… а той искаше да се изкачи.

Обърна се и се затътри по левия тунел.

 

Останките от масивната врата на Наглимунд бяха задръстени с чакъл, но тъй като тя беше по-ниска от стените, а купчините разтрошен камък бяха удобни за изкачване като стъпала, на граф Еолаир му се струваше, че тъкмо това е удобно място за предприемане на щурм. Силно се изненада, когато ситите се струпаха пред един отвесен и абсолютно здрав участък от стената.

Той остави Мейгуин и неспокойните простосмъртни воини под командването на Изорн и се качи по заснежения склон при Джирики и Ликимея сред развалините на някаква постройка на няколкостотин лакътя от външната стена на Наглимунд. Ликимея не му обърна никакво внимание, но Джирики му кимна.

— Почти настъпи моментът — каза ситът. — Извикахме м’йон раши — разрушителите.

Еолаир се загледа в ситската войска пред стената. Бяха спрели да пеят. Учуди се защо трябва да продължават да се излагат на стрелите на норните, след като пеенето им, изглежда, беше приключило, каквото и да беше неговото предназначение.

— Разрушители? Стенобойни машини ли имаш предвид?

Джирики поклати глава и се усмихна.

— Никога не сме имали такива неща, граф Еолаир. Предполагам, че бихме могли да измислим такава машина, но предпочетохме да се уповаваме на онова, което знаем. — Погледът му посърна. — Или по-скоро, което научихме от Тинукеда’я. — Той вдигна ръка. — Виж, м’йон раши пристигат.

Към стената се приближаваха четирима сити. На Еолаир му се стори, че по нищо не се различават от стотиците останали Миролюбиви, които лагеруваха в сянката на Наглимунд: бяха слаби и със златиста кожа. И също като на другите сити, цветовете на броните и на косите им, които провисваха изпод шлемовете им, бяха съвсем различни — м’йон раши проблясваха на фона на снега като попаднали не на мястото си тропически птици. Единствената разлика, която забеляза графът между тях и останалите от хората на Джирики, беше, че всеки носеше дълъг като върлина сиво-черен жезъл. Бяха от същата странна сивкавочерна материя като меча на Джирики Индрежу и на върха имаха сфера от някакъв синкав кристалоподобен камък.

Джирики извърна очи от хернистиреца и извика някакво разпореждане. Майка му се изправи и добави нещо. Няколко ситски стрелци опънаха лъковете си и замръзнаха на местата си, оглеждайки пустите стени.

Водачът на м’йон раши, жена с тревистозелена коса и броня в малко по-тъмнозелено, вдигна жезъла си и бавно го залюля към стената, сякаш го натискаше срещу течението на река. Синият скъпоценен камък лумна и всички м’йон раши извикаха кратко и мощно. Еолаир усети как костите му изтръпват, сякаш някаква огромна тежест се бе стоварила наблизо. Земята под краката му се разтресе.

— Какво правят? — задъхано попита той.

Джирики вдигна ръка в знак за тишина.

Останалите трима сити пристъпиха напред и застанаха до жената в зелено. Щом всички запяха, тримата един подир друг нанесоха удари с жезлите си в очертанията на груб триъгълник около точката, където беше нанесла удар тя. Всеки бавен удар разтърсваше земята.

Графът на Над Мулах гледаше невярващо. На около десетина лакътя над мястото, където бяха застанали м’йон раши, снегът се свлече от камъните на стената. Върховете на четирите жезъла бяха опрели стената и камъните й бяха станали по-светлосиви и сякаш бяха осеяни с мрежа от тънки пукнатини.

Ситите вдигнаха жезлите си към небето и запяха по-силно. Водачката им нанесе нов удар, този път по-отривист. Замръзналата земя затътна. Другите също удариха, без да спират да пеят. Когато удариха за трети път, от върха на високата стена започнаха да се откъртват камъни.

— Каква е тази магия? — изумено възкликна графът.

Джирики обърна към него скулестото си лице и каза съвсем спокойно:

— Трябва да отидеш при хората си. Остава съвсем малко време.

Еолаир заслиза по склона. Разперваше ръце, за да запази равновесие, всеки път, когато разтърсващата се земя заплашваше да го събори.

При четвъртия удар огромна част от стената се откърти и рухна навътре, в горната й част зейна процеп, сякаш някакво грамадно чудовище я беше отхапало. Еолаир — бързаше към Изорн и очакващите хернистирци — викна:

— Пригответе се!

Петото разтърсване беше най-силното. Еолаир политна, падна, търкулна се по склона и устата му се напълни със сняг. Очакваше да го посрещне бурният смях на воините му, но те се бяха опулили към нещо по склона зад гърба му.

Еолаир се обърна. Огромната стена на Наглимунд, дебела колкото два човешки боя, се разпадаше като залят от вълна пясъчен замък; блъскащите се един в друг камъни стържеха и громоляха. Стената се стовари върху бялата пелена на снега със зловещ глух тътен. Вдигнаха се облаци сняг и постепенно снежната мъгла изпълни въздуха, скривайки всичко.

Когато въздухът отново се проясни, четиримата м’йон раши се бяха оттеглили. Към потъналия в сумрак Наглимунд зееше широк десетина лакътя отвор. Море от тъмни силуети бавно изпълваше празното пространство. Проблясваха очи. Блещукаха върховете на копия.

Еолаир се изправи на крака и изкрещя:

— Хернистирци! След мен! Часът настъпи!

Но войската на графа не помръдна; а през процепа от вътрешността на Наглимунд започна да се излива безбройна орда, сякаш блъвнали от разрушеното си гнездо термити.

Откъм ситските редици отекна мощен звън на метални остриета върху щитове, след това изсъска облак от стрели, които повалиха много от спускащите се по хълма норни. Някои норни също държаха лъкове и се катереха по стените на замъка, за да стрелят оттам, но повечето и от двете страни явно нямаха особено желание да чакат. С нетърпението на влюбени древните родственици препускаха един срещу друг да се срещнат.

Битката пред Наглимунд много скоро се превърна в ужасяваща бъркотия. През мятащия се във въздуха сняг Еолаир успя да зърне, че от дупката в стената не са излезли само стройните норни. Имаше и великани, високи колкото двама души и покрити със сиво-бяла козина — носеха сопи, с които трошаха костите на неприятелите като изсъхнали клонки.

Още преди графът да успее да се оттегли към своите мъже, един от норните връхлетя отгоре му. Колкото и да беше невероятно, макар че по-голяма част от бледото му лице беше скрита зад шлем, а тялото му беше покрито с броня, черноокото същество не носеше обувки и дългите му стъпала препускаха по мекия сняг като по твърд камък. Беше пъргаво като рис. Докато го гледаше втрещено, Еолаир за малко не загуби главата си при първия бръснещ удар на норна.

Кой би могъл да проумее подобна лудост? Еолаир изтри от съзнанието си всички мисли освен мисълта да оцелее.

Норнът беше въоръжен само с малък боен щит и с дългия си лек меч беше доста по-бърз от графа на Над Мулах. Еолаир моментално се озова в отбранителна позиция — заотстъпва почти тичешком надолу, затруднен от тежката си броня и масивния си щит, и на няколко пъти за малко не рухна на земята от фатални препъвания. Успя да отбие няколко удара, но възбуденото гримасничене на норна му подсказваше, че е въпрос на броени секунди, преди жилавият му противник да открие незащитена пролука.

Норнът неочаквано се изпъна, лъскавите му черни очи се изцъклиха и миг след това той падна по очи. Една стрела със синьо перо потрепваше в тила му.

— Събери мъжете си на едно място, граф Еолаир! — Джирики размахваше лъка си и крещеше от върха на склона. — И запомни — тези противници имат кръв и умират!

Ситът обърна коня си и препусна към центъра на битката. След малко изчезна в снежната пелена и суматохата от сражаващи се силуети.

Еолаир се спусна надолу към хернистирците. По склона отекваше конско цвилене и виковете на хора и всевъзможни странни създания.

 

Бъркотията беше абсолютна. Еолаир и Изорн тъкмо бяха успели да съберат воините си за щурм нагоре по хълма, когато на върха на възвишението изскочиха два бели гиганта — носеха дебело дърво. Втурнаха се с хриптящ рев към мъжете на Еолаир, като ги събаряха с него. Чу се пукот на трошени кости, няколко окървавени бойци паднаха на снежната пелена. Един обезумял хернистирец успя да улучи със стрела в окото единия от гигантите и той падна, още няколко обсипаха другия със стрелите си и той се олюля. Но още двама души бяха премазани смъртоносно от вършеещия във всички посоки ствол, преди да успеят да съборят гиганта и да го доубият.

Еолаир погледна нагоре и видя, че повечето норни се сражават със ситите. Въпреки ужасяващия хаос на битката графът се закова на едно място и се загледа. Никога от зората на времената никой не беше зървал подобна гледка — безсмъртните да се бият. Тези, които успяваше да види през снежните въртопи, се придвижваха с призрачна, змийска пъргавина, нападаха, отскачаха и размахваха тъмните си мечове като върбови пръчки. Множество сблъсъци приключваха, без да бъде нанесен нито един удар, а при някои от единоборствата протяжните танцувални движения приключваха с един-единствен удар — фаталния.

От върха на хълма се понесе пронизителен писклив звук. Еолаир погледна натам и видя цяла редица тръбачи — странните им инструменти стърчаха към сивото небе. Но пискливото свирене идваше от няколко музиканти сред сенките на Наглимунд под тях и щом норните върху стената издуха бузи и духнаха, от тръбите им не се понесоха звуци, а излетя оранжев като слънчев залез облак прах.

Еолаир го проследи с тревожно възхищение. Какво можеше да е? Отрова? Или поредният непонятен ритуал на безсмъртните?

Щом оранжевата пелена се спусна върху хълма, вълните на битката сякаш се замятаха и заизвиваха — но никой не рухваше. Ако беше отрова, сигурно беше с някакво по-особено действие, отколкото тези, за които знаеше графът. В следващия момент Еолаир усети изгарящи спазми в гърлото и ноздрите си. Опита се да си поеме въздух и за момент му се стори, че ще се задави и ще умре. Миг след това отново можеше да диша. След което небосводът се спусна отгоре му, сенките започнаха да се издължават и снегът сякаш се подпали.

Облада го ужас — разтвори се като огромно черно вледенено цвете. Мъжете наоколо пищяха. Той също пищеше. А норните, които връхлитаха от срутения скелет на Наглимунд, напомняха демони, които дори свещениците не бяха сънували. Графът и воините му се обърнаха и побягнаха, но ситите зад тях, безмилостни и златооки, бяха не по-малко ужасяващи от бледите си като трупове братовчеди.

„В капан сме! — помисли си Еолаир, обхванат от непреодолима паника. — В капан! В капан! В капан!“

Нещо го сграбчи и той се замята, опитвайки се да се освободи, дереше с нокти ужасяващото създание, някакво чудовище с огромно жълтеникаво и обрасло с ластари лице и крещяща уста. Вдигна меча си да го промуши, но нещо друго го блъсна отзад и той рухна на една страна върху студената белота заедно с все още вкопчилото се в него чудовищно нещо. Беше повален по лице в замръзналия сняг и макар да се съпротивляваше, не можеше да се освободи.

„Какво става?“, помисли си той. Имаше чудовища наистина — гиганти и норни, — но никое от тях не беше толкова наблизо. „А ситите…“. Спомни си колко отвратителни му се бяха сторили, как изпита някаква увереност, че възнамеряват да го хванат в капан заедно с останалите хернистирци между тях и норните и да избият простосмъртните до крак… „Но ситите не са наши врагове!“

Тежестта върху гърба му беше намаляла. Той се измъкна изпод нея и приседна. Нямаше никакво чудовище. До него в снега клечеше Изорн, провесил глава като болно теле. Въпреки че около тях продължаваше да бушува яростна битка, а собствените му мъже се биеха в братоубийствени схватки като побеснели кучета, Еолаир усети, че се освобождава от вцепеняващия страх. Посегна да опипа премръзналото си лице, след това протегна облечената си в ръкавица ръка и заоглежда оцветения в оранжево сняг.

— Снегът я е отмил — промълви той. — Изорн! Издухаха някаква отрова върху нас! Снегът я отмива!

Изорн се оригна и кимна немощно.

— И на мен ми попремина. — Той пое въздух и се изплю. — Опитах се… да те убия.

— Бързо — каза Еолаир и с усилие се надигна. — Трябва да се опитаме да я махнем и от другите. Ела!

Той загреба сняг с шепа, доизбърса оранжевия прах от лицето си и се олюля към малка купчина пищящи, вчепкани един в друг мъже наблизо. Всички бяха окървавени, но повечето имаха само повърхностни рани от нокти и зъби: макар отровата да ги беше умопомрачила, същевременно ги беше направила тромави и небоеспособни. Еолаир започна да мие със сняг лицето на всеки, до когото успяваше да се докопа.

След като двамата с Изорн успяха да помогнат на намиращите се най-близо до тях да се опомнят и им обясниха набързо ситуацията, ги отпратиха да помогнат на останалите. Един от мъжете не се надигна. Беше загубил двете си очи, а снегът под него беше подгизнал от кръв. Еолаир метна наметалото върху обезобразеното му лице и се наведе да загребе още сняг.

Ситите, изглежда, не бяха пострадали толкова сериозно от отровния прах като Еолаир и воините му. Някои от безсмъртните, които се намираха най-близо до стената, бяха зашеметени и се придвижваха едва-едва, но никой от тях не показваше симптомите на невъздържана лудост, които демонстрираха хернистирците. Така или иначе, по склона се наблюдаваха ужасяващи гледки.

Ликимея и още няколко сити бяха обкръжени от група норнски пехотинци и въпреки че майката на Джирики и другарите й бяха на коне и имаха възможност да нанасят смъртоносни удари отгоре, гората от бели ръце, която се размахваше и олюляваше като някакво ужасяващо растение, ги смъкваше един по един.

Ийзаши Сивото копие се възправи срещу един виещ гигант, който стискаше по един труп на сит в ръцете си, и с невъзмутимо като на ястреб лице препусна напред.

Джирики и двама други бяха съборили друг от гигантите на колене и мушкаха все още живото чудовище, сякаш колеха вол. От него бликаха огромни фонтани кръв.

Отпуснатото тяло на Зинджаду — светлосинята й коса беше сплъстена от кръвта — стърчеше върху копията на група норни, които препускаха победоносно обратно към стените на Наглимунд. Чекай’со и тъмният Куройи ги настигнаха, преди да са успели да отнесат плячката си, и всеки от двамата уби по трима от бледокожите си родственици, но и двамата получиха множество рани. След като бяха посекли норните, Чекай’со Кехлибарените кичури метна трупа на Зинджаду върху седлото си. Шуртящата от него кръв се смеси с нейната, докато двамата с Куройи я отнасяха обратно към лагера на ситите.

 

Денят преваляше, изпълнен с безумие и страдания. През мъглата и снега слънцето започна да се спуска към хоризонта. Рухналата западна стена на Наглимунд се озари от светлината на навъсения следобед, а снегът почервеня още повече.

 

Мейгуин обикаляше покрайнините на полесражението като призрак — какъвто всъщност беше. Отначало се беше скрила зад дърветата, потресена от гледката на подобни ужаси, но след известно време се окопити и се измъкна навън.

„Щом съм мъртва, от какво се боя?“

Но й беше трудно да наблюдава окървавените трупове, разхвърляни върху покрития със сняг склон, без да изпитва страх от смъртта.

„Боговете не умират, а простосмъртните умират само веднъж — успокояваше се тя. — Щом всичко приключи, всички отново ще се вдигнат“.

Но щом всички щяха да се вдигнат отново, какъв беше смисълът от тази битка? А щом боговете не можеха да умират, защо изпитваха страх от демонските орди, плъпнали от Скадах? Това я объркваше.

Потънала в размисъл, Мейгуин крачеше бавно покрай убийци и жертви. Наметалото й се развяваше зад нея, а стъпалата й оставяха малки еднообразни отпечатъци в пяната от бяло и пурпурно.