Тад Уилямс
Към кулата на зеления ангел II (11)

6. Кръгът се стеснява

Снежната виелица поотслабна, но вятърът продължаваше да свисти яростно над Наглимунд и в зъберите на високите му стени. Граф Еолаир смуши коня си по-близо до жребеца на Мейгуин — искаше някак си да я защити не само от студа, но и от ужасната гледка на щръкналите каменни кули, в чиито прозорци сега блестеше светлина.

Ийзаши Сивото копие излезе пред редиците на ситите размаха нещо, което приличаше на сребърен жезъл. Чу се силен метален звън, сребърната пръчка в ръката му се разтвори като ветрило и образува блестящ полукръгъл щит.

— А й’ей г’ейзу! — извика той към безмълвно вторачилата се крепост. — Яс’а припурна джо-шой!

Светлините зад прозорците на Наглимунд сякаш се полюшваха като подухвани от вятъра пламъчета на свещи и сенките се въртяха като в призрачен танц. Еолаир изпита огромно желание да обърне коня и да се махне оттук. Това вече не беше място за хора, а смразяващият ужас, който изпитваше, нямаше нищо, общо с възбудата и страха преди всяко сражение между човешки същества. Обърна се към Мейгуин. Тя бе притворила очи и помръдваше безмълвно уста. Изорн изглеждаше не по-малко уплашен. Еолаир се обърна и погледна назад. Бледите лица на хернистирците със зейналите уста и ужасените погледи му заприличаха на черепи.

„Бриниох да ни пази! — помисли си отчаяно графът. — Нямаме работа тук. Ще побягнат моментално, ако объркам нещо“.

Издърпа бавно меча от ножницата си и го показа на хората си, след това го вдигна високо над главата си и го отпусна встрани. Незначителна демонстрация на смелост, но все беше нещо.

В този момент Джирики и майка му Ликимея тръгнаха напред и застанаха от двете страни на Ийзаши. След кратък разговор шепнешком Ликимея подкара коня си няколко крачки напред и неочаквано запя.

В първия момент едва доловим сред яростния вой на вятъра, гласът й постепенно се извиси. Неразбираемата ситска реч се разля нашироко и същевременно някак на тласъци като топло масло от делва. Песента се извисяваше и стихваше, пулсираше равномерно, набираше все по-голяма мощ. Въпреки че не разбираше нищо от думите, Еолаир ясно усещаше как мелодията се разлива като някаква обвиняваща и властна река. Гласът на Ликимея се издигна като зов на предупредителен меден рог, в чиито дълбини се долавяше отекването на хладен метал.

— Какво става? — прошепна Изорн.

Еолаир му махна да мълчи.

Стелещата се пред стените на Наглимунд мъгла започна да се сгъстява, сякаш с приключването на един сън започваше друг. В гласа на Ликимея нещо се промени. Мина известно време, преди Еолаир да осъзнае, че властелинката на ситите продължава да пее същата песен, но към нейния глас се е присъединил и нечий друг. Отначало вторият глас следваше плътно песента-предизвикателство. Беше силен като гласа на Ликимея, но докато нейният звучеше като метал, той отекваше като камък и лед. След известно време вторият глас започна да се извива около основната мелодия, изграждаше някаква странна композиция около отекващите камбанно напеви на Ликимея, сякаш някаква филигранна стъклена украса. Графът на Над Мулах изтръпна и после настръхна.

Вдигна очи. Сърцето му биеше бясно.

В талазите мъгла на върха на стената на замъка се появи бледа сянка, сякаш издигната плавно от невидима ръка. Имаше размерите на мъж, реши Еолаир, но мъглата деформираше очертанията му и силуетът изглеждаше ту по-едър, ту по-дребен и слаб от каквото и да било живо създание. Сянката погледна надолу към тях; беше загърната в черна мантия и бе скрила лицето си под огромната й качулка, но на Еолаир не му беше необходимо да види лицето й, за да разбере, че високите ръбести като камъни звуци идват от нея. Сянката остана дълго сред извиващите се мъгли; гласът й сякаш бродираше около мелодията на Ликимея. Най-накрая, сякаш по предварително споразумение, двамата млъкнаха едновременно.

А после Ликимея извика нещо на ситски. Черното видение отвърна: думите му прозвъннаха като парченца натрошен кристал, но Еолаир разбра, че изречените и от двамата думи са почти едни и същи, че се различават единствено по ритъма си и по насечената дрезгавост на речта на забуленото създание. Разговорът като че ли беше нескончаем.

Еолаир долови някакво раздвижване зад гърба си и трепна. Конят му се стресна и зарови снега с копита. Снежнокосата Зинджаду, Учената господарка, беше приближила коня си до тях.

— Разговарят за споразумението на Сесуад’ра. — Не откъсваше очи от Ликимея и от този, с когото разговаряше тя. — За стари скърби и траурни песни, които предстои да бъдат изпети.

— За какво са нужни толкова много приказки? — обади се Изорн. Гласът му беше прегракнал. — Това чакане е ужасно.

— Ние правим така. — Зинджаду стисна устни. Слабото й лице сякаш беше издялано от бледозлатист камък. — Въпреки че не бяхме уважени, когато Амерасу беше посечена.

Не каза нищо повече. На Еолаир не му оставаше друго, освен да изчака, обладан от неловък страх, а впоследствие и от нещо като потискаща досада, докато ситите си разменяха предизвикателства и отговори.

Накрая нещото върху стената отклони за момент вниманието си от Ликимея и спря поглед върху графа и петдесетината му хернистирци. С широк жест като на пътуващ артист то отметна назад качулката си и се видя белезникаво лице с рядка, също така безцветна коса, развявана от вятъра като морски водорасли.

— Шу’до-ткзайха! — каза норнът с тон на задоволство. — Смъртни! Те ще бъдат причина за рухването на твоя род, Ликимея Луннооката! — Той, ако съществото беше „той“, говореше западняшки с подчертаната педантичност на пазач на Дивеч, имитиращ предсмъртен писък на заек. — Толкова ли сте слаби, че сте помъкнали на помощ тази тълпа? Това май не е великата армия на Синах!

— Превзел си замък на смъртните — отвърна хладно Ликимея. До нея Джирики продължаваше да седи като вцепенен на коня си, изпитото му лице не изразяваше никаква емоция. Еолаир отново се запита как човек изобщо би могъл да си въобрази, че познава ситите. — А твоите господари са се намесили в споровете между тях. Нямаш особени причини да злорадстваш.

Норнът се разсмя — сякаш остри нокти застъргаха по каменна плоча.

— Използваме ги, да. Те са плъховете в стените на нашата къща. Можем да одерем кожите им за ръкавици, но не ги каним да вечерят на масата ни! Това е ваша слабост, каквато проявяваше и Родената на кораб Амерасу.

— Не я споменавай! — извика Джирики. — Устата ти е прекалено скверна, за да изричаш името й, Акхенаби!

Създанието на стената се усмихна и бялата му паст зейна.

— А, малкият Джирики. Чувал съм за теб и за приключенията ти — би трябвало да кажа „глупостите ти“. Би трябвало да дойдеш да живееш на север в нашите студени земи. Поне щеше да позаякнеш. Тази търпимост към смъртните е отвратителна слабост. Това е една от причините за съсипването на твоя род, докато моят ставаше все по-непреклонен и направи онова, което трябваше да се направи. — Норнът вирна глава и викна на Еолаир и тревожно шепнещите си хернистирци: — Ей, смъртни! Вие рискувате повече от живота си, като се сражавате заедно с безсмъртните! Рискувате и душите си!

Еолаир чу уплашените гласове зад гърба си, но пришпори коня си няколко крачки напред, вдигна меча си и извика:

— Заплахите ти са напразни! Нашите души са си наши!

— Граф Еолаир! — извика Мейгуин. — Не! Това е Скадах, Небесната дупка! Не се приближавай!

Акхенаби се приведе напред и се взря в графа с черните си като студени въглени очи.

— Ти ли си водачът на смъртните? Е, дребно човече, ако не се боиш за себе си или за войската си, какво ще кажеш за смъртните, затворени зад тези стени?

— Какво искаш да кажеш? — извика Еолаир.

Създанието се обърна, вдигна ръце и след миг до него изникнаха още два силуета. Макар че и те бяха загърнати в тежки наметала, тромавите им движения, които се различаваха от грациозните като на паяк движения на норна, подсказваха, че са нещо друго.

— Ето двама от събратята ви! — извиси глас Акхенаби. — Те са наши гости. Искате ли да видите как умират заради вашите безсмъртни съюзници?

Двата силуета стояха безмълвни, неподвижни и безпомощни. Лицата под шибаните от вятъра качулки явно бяха човешки, а не на Родени в Градината.

Еолаир бе обладан от безпомощна ярост.

— Пусни ги!

Норнът отново се захили самодоволно.

— О, не, дребно простосмъртно човече. Нашите гости се забавляват изключително много. Искаш ли да ти покажат? Може би да потанцуват?

И той вдигна ръка и махна. Двете фигури започнаха бавно да се въртят, вдигнаха ръце в отвратителна пародия на дворцов танц и се заклатушкаха пред ухиления норн. За момент сплетоха ръце, олюляха се на ръба на високата стена, после се пуснаха и пак затанцуваха сами.

Макар и задавен от сълзи на ярост, които замъглиха погледа му, Еолаир все пак видя как Джирики пришпорва коня си и вдига лъка си. С почти недоловимо светкавично движение ситът измъкна стрела от колчана си и изпъна лъка. Горе на стената норнът Акхенаби се ухили още по-широко, после сякаш потрепна и миг по-късно изчезна. На ръба останаха само двата тътрещи се силуета — в отвратителна вцепенена поза.

Джирики пусна тетивата. Стрелата улучи един от танцьорите в крака и двете вплетени една в друга фигури загубиха равновесие, олюляха се несигурно за момент, след което се прекатуриха от стената, рухнаха от двайсетина лакътя и се стовариха с оглушителен плясък върху покритата със сняг скала. Хернистирците се развикаха ужасено.

— В името на кръвта на Рин! — извика Еолаир. — Какво направи?!

Джирики препусна напред; оглеждаше внимателно вече опустялата стена. Когато стигна до вкопчилите се едно в друго тела, слезе от коня си, коленичи до тях и махна на Еолаир да се приближи.

— Защо го направи, Джирики? — попита графът. Имаше усещането, че нечии пръсти са го стиснали за гърлото. — Нали норнът се скри? — Той сведе поглед към сгърчените фигури. Ръцете и пръстите им се подаваха изпод робите, сякаш те все още се опитваха да се заловят за нещо спасително, което никога нямаше да достигнат. — Искаше да им спестиш мъченията ли? Ами ако успеем да отблъснем норните? Няма ли никакъв шанс да ги спасим?

Джирики не отговори нищо, а протегна ръка и обърна по-близкото тяло — трябваше да го дръпне силно, за да го освободи от ръцете на другия труп. После отметна качулката му.

— Бриниох! — задави се Еолаир. — Бриниох на небесата, опази ни!

Лицето беше безоко — само две черни дупки. Кожата приличаше на восък и на места се беше нацепила от удара при падането, но беше очевидно, че трупът не е пресен.

— Който и да е бил, мъртвец е още от момента на падането на Наглимунд — тихо каза Джирики. — Не вярвам зад стените да е останал някой жив.

Граф Еолаир усети, че му прилошава, и се извърна настрани.

— Но те… се движеха!

— Един от Червеноръките е господар тук — отвърна Джирики. — Това вече е ясно, защото никой друг не притежава умението да прави подобни неща. Тяхната власт е част от властта на господаря им.

— Но защо? — възкликна Еолаир, погледна труповете, след това отмести поглед към скупчилите се в снега около тях хора и сити. — Защо го правят?

Джирики тръсна глава и бялата му коса, същата като на съществото, което им се бе подиграло от върха на стената, се развя.

— Не знам. Но е сигурно, че Наглимунд няма да падне без огромни ужаси.

Еолаир погледна Мейгуин и Изорн, които седяха неподвижно на конете си, изтръпнали от ужас.

— И не можем да спрем, нали?

— Да. Боя се, че започват последните дни — отвърна Джирики. — За добро или за зло.

 

Херцог Исгримнур знаеше, че трябва да следи за всичко, случващо се около него, да наблюдава хората от рода Метеса, подредбата и персонала в баронската зала. Метеса се намираше най-източно от отдалечените държавици и можеше да се окаже мястото, където Джосуа щеше да удържи победа или да се провали. Успехът тук можеше да се окаже в зависимост и от най-малката подробност, тъй че Исгримнур трябваше да обръща внимание на куп неща — но му беше безкрайно трудно да изпълнява задълженията си, докато момченцето го следваше по петите като сянка.

— Ей — викна херцогът, след като за стотен път едва не го стъпка, — не ми се ври в краката! Нямаш ли си друга работа? Къде е майка ти?

Момченцето — със светла коса и слабо личице — го погледна. Явно изобщо не го беше страх от огромния брадат чичко.

— Мама ми каза да стоя далеч от принца и вас, другите рицари. Не съм съгласен.

„Изразява се невероятно добре за възрастта си — помисли херцогът. — А и много добре говори на Западния език“. Струваше му се необичайно как уоринстенският език на Престър Джон се беше разпространил толкова нашироко само за две-три поколения. Но ако нещата се сгромолясаха, както се очертаваше, нямаше ли и общият език, както всичко останало, да изчезне? „Империите са като вълноломи — помисли си унило той, — дори онези, които са олицетворение на най-прекрасните надежди. Вълните на хаоса се стоварват ли, стоварват отгоре им и когато вече никой не пренарежда камъните…“

Тръсна глава и изръмжа на малчугана малко по-строго, отколкото искаше:

— Е, щом майка ти ти е казала да стоиш далеч от рицарите, какво правиш тук? Тази работа тук тази вечер е мъжка.

Момченцето се изпъчи — главата му стигаше до корема на херцога.

— Един ден ще стана мъж. Омръзна ми да живея с жени. Мама се страхува, че ще избягам да се бия на война, обаче аз тъкмо това ще направя.

Имаше нещо толкова комично в категоричната му решителност, че Исгримнур неволно се усмихна.

— Как се казваш, момчето ми?

— Пасевалис, сър чуждестранен рицарю. Баща ми е Бриндалис, брат на барон Серидан.

— Рицар не е единственото, което можеш да бъдеш на този свят. А войната не е шега работа. Тя е нещо ужасно, малки Пасевалис.

— Знам — отвърна моментално момченцето. — Но понякога няма друга възможност, така казва баща ми, и трябват мъже, които са готови да се бият.

Херцогът си помисли за принцеса Мириамел в гнездото на гхантите и за любимата си съпруга, застанала с топор пред Елвритшала, готова да я защити с цената на живота си, преди Изорн най-после да успее да я убеди да се откаже и да се оттегли с останалата част от семейството.

— Жените също воюват.

— Обаче няма рицарки. А аз ще стана рицар.

— Е, понеже не съм баща ти, не мога да те пратя да си легнеш. И очевидно няма да мога да се отърва от теб. Така че можеш да дойдеш с мен и да ми покажеш крепостта.

Доволен, Пасевалис подскочи няколко пъти като кутре. След това пак така внезапно се закова на място и изгледа Исгримнур недоверчиво.

— Ти враг ли си? — попита остро детето. — Защото, ако си, сър чуждестранен рицарю, не мога да ти показвам неща, от които да пострада чичо ми.

Исгримнур се усмихна малко огорчено.

— В днешно време, младежо, е трудно да кажеш кой на кого е враг. Но ти обещавам, че моят господар принц Джосуа не възнамерява да стори зло на никого в Метеса.

Пасевалис се замисли за момент и после каза:

— Ще ти се доверя. Мисля, че казваш истината. Но ако не е така, не си никакъв рицар, щом лъжеш едно дете.

Усмивката на Исгримнур стана по-широка.

„Този малчуган би могъл да преподава уроци по дипломация дори на граф Еолаир“.

— Не ми казвай нищо, което би помогнало на враговете на чичо ти, а аз ще се опитам да не ти задавам никакви въпроси, които биха накърнили достойнството ти.

— Е, така е честно — отвърна сериозно момчето. — Рицарски.

 

Метеса беше повече от обикновено отдалечено набанско баронство. Разположено почти до Тритингите, то беше обширна и процъфтяваща страна с хълмове и просторни ливади. Дори след необичайните за сезона снегове хълмовете и полята бяха покрити със зеленина. Стефлод лъкатушеше през пасищата като блестяща сребърна ивица дори под мрачния сив небосклон. Хълмовете бяха осеяни с овце и крави.

Баронската крепост Чазу Метеса се извисяваше на върха на един от най-високите хълмове още от времената на последните императори — оглеждаше долините, осеяни с малки стопанства и имения, както правеше Исгримнур в момента.

Той се извърна от прозореца и видя Пасевалис да крачи нетърпеливо напред-назад.

— Ела да видиш броните — настоя момчето.

— Да ти кажа, не ми се гледат брони.

— Но това са стари брони. — Детето беше възмутено от недосетливостта му. — Много стари.

Исгримнур му позволи да го поведе за ръка. Енергията на малчугана беше неукротима.

„Ако Изорн беше толкова настоятелен — помисли си кисело той, — най-вероятно щях да го отведа във Фростмарч и да го зарежа там, както са правели едно време, когато имало прекалено много гърла за хранене“.

Пасевалис го преведе през цял лабиринт коридори; разминаха се с няколко от обитателите на кулата, които изгледаха Исгримнур обезпокоено, и накрая стигнаха до една ъглова кула, която, изглежда, беше пристроена към древната крепост сравнително по-късно. След като изкачиха много повече стъпала, отколкото беше здравословно за болния кръст на Исгримнур, стигнаха до някаква задръстена с вещи стая почти на върха. Таванът не беше почистван скоро — цял балдахин паяжини висеше почти до главата на херцога, а подът и изпотрошените мебели бяха покрити с дебел прах, — но въпреки това Исгримнур истински се впечатли от видяното.

Няколко редици дървени стойки обграждаха стаята като безмълвни пазачи. За разлика от другите предмети в овалното помещение, те бяха сравнително чисти. На всяка Стойка бяха закачени брони — но наистина стари брони, както беше обяснил сопнато Пасевалис: шлемовете, нагръдниците и странните метални ризници бяха такива, каквито Исгримнур беше виждал само върху много древни картини и гоблени в Санселан Махистревис.

— Тези брони са от имперските времена! — промълви изумено той. — Или дяволски добри копия.

Пасевалис пак се изпъчи.

— Не са копия! Истински са! Татко ги пази от години. Още дядо ги е купувал в града.

— В Набан, нали? — каза Исгримнур.

После закрачи покрай стойките, оглеждаше броните, преценяваше с погледа на воин кои са пробити и на кои липсват части. Металът, който бяха използвали старите имперски майстори, беше по-дебел от използвания сега и броните бяха като изваяни. Той се приведе, за да огледа един шлем с гребен на морски дракон, и за да го види по-добре, издуха тънкия слой прах. После измърмори разсеяно:

— Не са лъскани от доста време.

— Татко беше болен. — В гласа на малкия Пасевалис прозвуча неочаквано раздразнение. — Аз ги чистя, но са много високи да ги достигна и много тежки да ги сваля.

Исгримнур огледа замислено стаята. Празните брони му заприличаха на членове на съвет, които очакват да се вземе решение. Имаше още толкова много неща да свърши. Сигурно беше прекарал доста време с момчето — е, поне достатъчно време. Пристъпи до прозореца и се загледа в сивия западен небосвод.

— До вечеря има още около час — каза накрая херцогът, — а твоят чичо и принц Джосуа няма да разговарят за важните неща, които трябва да обсъдят, преди вечеря. Върви да донесеш поне някаква метличка, за да махнем праха. Двамата ще се справим по-бързо.

Момчето се ококори.

— Наистина ли?

— Наистина. И без това не бързам да слизам по всичките тези стъпала. — Момченцето продължаваше да го зяпа опулено. — Бога ми, дете, тръгвай. И донеси и фенер. Скоро ще се стъмни.

Момченцето хукна надолу по стълбата като заек. Исгримнур поклати глава.

 

В банкетната зала на Чазу Метеса имаше по една камина на всяка стена и въпреки хладното време беше топло и светло. Придворните, земевладелци от цялата долина, изглежда, бяха облекли най-достолепните си дрехи: много от жените носеха дълги лъскави рокли и шапки, почти толкова причудливи с изобретателността си, колкото можеха да се видят в самия Санселан Махистревис. Но на Исгримнур не убягна усещането за тревога, надвиснало като облак над просторното помещение. Дамите бяха прекалено жизнерадостни и сияещи и се разсмиваха и на най-малката дреболия. Мъжете пък бяха прекалено кротки и малкото, което споделяха, беше повече тихо сумтене.

Едно буре с телигурско вино беше предназначено да постави началото и съдържанието му обикаляше в чаши из залата. Исгримнур забеляза, че Джосуа, който беше седнал вдясно от техния домакин барон Серидан, доста често надига чашата до устните си — но не беше позволил нито веднъж на застаналия до него паж да я напълни отново. Херцогът одобряваше въздържаността на Джосуа. Принцът не си падаше твърде по пиенето и в най-добрите времена, но тъй като възможността за свалянето на Бенигарис от херцогския трон би могла да зависи от онова, което предстоеше да се случи тази нощ, двойно по-важно беше разумът на Джосуа да е трезв и езикът му — разсъдлив.

Докато оглеждаше помещението, херцогът забеляза една мъничка фигура на входа в другия край на залата и се ухили. Беше малкият Пасевалис — очевидно отново се беше измъкнал от майка си и нейните придворни дами. Беше дошъл, не се съмняваше Исгримнур, да види истински рицари.

„Е, поне има какво да види“.

Барон Серидан Метесис се надигна от стола си начело на масата и вдигна чашата си. Зад гърба му синият жерав, гербът на метесанския род, бе разперил широко криле върху закаченото на стената знаме.

— Да приветстваме нашите гости — високо каза баронът. Иронична усмивка леко сбръчка опаленото му от слънцето брадато лице. — Аз несъмнено съм вече изменник дори поради простата причина, че те допуснах тук, принц Джосуа, така че няма да ми навреди допълнително, ако вдигна чаша за твое здраве.

Исгримнур беше установил, че харесва и уважава Серидан. Той не отговаряше на наивната представа за безпомощен набански барон: с дебелия си врат и набраздено от бръчки селско лице приличаше по-скоро на жизнерадостен пройдоха, отколкото на наследствен господар на огромно феодално имение, но очите му бяха проницателни, а маниерите му — подвеждащо присмехулни. Владееше Западния език толкова добре, че красноречието на малкия Пасевалис вече не се струваше изненадващо на херцога.

След тоста Джосуа също се изправи и вдигна чашата си, за да благодари на хората от Чазу Метеса за гостоприемството им. Жестът му беше посрещнат с любезни усмивки и одобрително мърморене, които се сториха на Исгримнур малко пресилени. Щом принцът седна, шепотът около масата отново се засили, но Серидан даде знак да запазят тишина.

— И така — обърна се той към Джосуа и направи необходимата пауза, за да го чуят всички. — Ние изпълнихме задълженията, които добронамерените ейдонити дължат на близките си, а някои биха казали, че направихме и доста повече от това, като имам предвид, че ти пристигна в нашите земи неканен и с цяла армия зад гърба си. — Устата му се усмихваше, но погледът му беше хладен. — Ще видим ли утре сутринта гърба на тази армия, принц Джосуа?

Исгримнур насмалко да ахне от изненада. Предварителните му предположения бяха, че баронът ще отпрати незначителните представители на местното благородничество, за да разговаря насаме с принца, но Серидан явно имаше други намерения.

Джосуа също изглеждаше сепнат, но бързо отвърна:

— Ако ме изслушаш и останеш непреклонен, бароне, наистина ще видиш гърбовете ни малко след изгрев. Хората ми не са вдигнали лагер пред стените ти като заплаха срещу вас. Ти не си ми направил нищо лошо и аз също няма да ти направя нищо лошо.

Баронът го изгледа продължително, после се обърна към брат си.

— Какво мислиш, Бриндалис? Не е ли странно, че един еркинландски принц иска да мине през нашите земи? Къде би могъл да отива?

Слабото лице на Бриндалис имаше доста общи черти с това на барона, но ако при Серидан те изглеждаха закачливо заплашителни, зад тези на Бриндалис се спотайваше умора и нерешителност.

— Ако не отива към Набан — отвърна тихо той, — вероятно е намислил да се отправи направо към морето.

Бриндалис се усмихна унило. Трудно беше да си представи човек, че този мъж е баща на бушуващия от енергия Пасевалис.

— Наистина отиваме в Набан — каза Джосуа. — Това не е никаква тайна.

— И каква би могла да е целта ти, която да не заплашва мен и моя сеньор херцог Бенигарис? — попита Серидан. — Защо не би трябвало да те пленя?

Джосуа огледа смълчаната зала. Най-важните представители на Чазу Метеса седяха около дългата маса и ги наблюдаваха съсредоточено.

— Сигурен ли си, че искаш да говоря напълно открито?

Серидан направи нетърпелив жест.

— Не искам да давам повод да се говори, че не съм разбрал дали да ти позволя да минеш през моите земи, или да те задържа за Бенигарис. Говори, а хората ми ще бъдат свидетели.

— Отлично. — Джосуа се извърна към Слудиг, който, макар да беше пресушил чашата си няколко пъти, следеше разговора много внимателно. — Ще ми подадеш ли свитъка?

Щом жълтобрадият римър бръкна в Джоба на наметалото си, Джосуа каза на Серидан:

— Както вече заявих, бароне, отиваме в Набан. И отиваме там с надеждата да свалим Бенигарис от Санселан Махистревис. От една страна, защото е съюзник на моя брат и падането му ще отслаби позициите на Върховния крал. Обстоятелството, че Елиас и аз сме във война, не е тайна, но причините за това са сравнително неизвестни.

— Ако смяташ, че са съществени — отвърна спокойно Серидан, — кажи ги. Имаме много вино и сме си у дома. Твоята малка армия е тази, която може да потегли или да не потегли на разсъмване.

— Ще ти кажа, защото не бих молил съюзниците ми да воюват, без да знаят за какво — добави Джосуа.

— Аха! Съюзници? Да воюват!? — Баронът се навъси. — Тръгваш по опасен път, Безръки. Бенигарис е мой сеньор. Истинско безумие е дори само да се замислям да позволя на хората ти да преминат, като знам онова, което знам, но показвам уважение към баща ти, като ти разрешавам да говориш. Но да те слушам да предлагаш да воювам на твоя страна е лудост!

Той махна с ръка и двайсетина въоръжени мъже, застанали в сенките край стените, се размърдаха заплашително.

Джосуа не трепна; не откъсваше очи от Серидан.

— Както вече казах — продължи принцът, — ще ти изложа причините, поради които Елиас следва да бъде свален от Престола от драконова кост. Но не сега. Преди това трябва да ти съобщя други неща. — Той взе свитъка от ръката на Слудиг. — Най-преданият ми рицар сър Деорнот от Хеуеншайър взе участие в битката, когато херцог Леобардис, бащата на Бенигарис, дойде да ми помогне в Наглимунд.

— Леобардис избра твоята страна — прекъсна го Серидан. — Бенигарис избра страната на брат ти. Решението на стария херцог не може да повлияе на моята лоялност към сина му. — Въпреки думите на барона Исгримнур долови в погледа му нещо, което го накара да си помисли, че Серидан би предпочел старият херцог да е все още жив и лоялността му да не му създава подобни грижи. — Но какво общо има с Метеса този сър Деорнот?

— Вероятно повече, отколкото би могъл да предположиш.

В тона на Джосуа за първи път прозвуча нотка на раздразнение.

„Спокойно, момче“. Исгримнур подръпна обезпокоено брадата си. „Не позволявай скръбта ти към Деорнот да те подведе. Не прекалявай. Все пак Серидан те слуша“.

Сякаш доловил неизречената мисъл на стария си приятел, Джосуа направи пауза и пое дъх.

— Прости ми, барон Серидан. Разбирам лоялността ти към рода на Рибарчето. Единственото, което искам да ти съобщя, са неща, които си заслужава да знаеш, а не да те съветвам какви би трябвало да са задълженията ти. Искам да ти прочета думите на Деорнот за случилото се в тази битка. Записани са от отец Странгиард — принцът посочи архиваря, който се опитваше да не бие на очи в края на дългата маса — с клетва пред него и пред Господа.

— Защо ще ми четеш някакъв си пергамент? — запита нетърпеливо Серидан. — Щом този мъж има да ни разкаже нещо, защо не застане тук пред нас?

— Защото сър Деорнот е мъртъв — отвърна Джосуа. — Падна от ръцете на тритингски наемници, които крал Елиас изпрати срещу мен.

При тези думи в залата настъпи оживление. Тритингите бяха едновременно обект на презрение и причина за страх за отдалечените барони на Набан — презрение, тъй като набанците ги смятаха почти за диваци, и страх, тъй като щом тритингите тръгнеха в някой от периодичните си яростни набези, баронства като Метеса понасяха най-голямата част от страданията.

— Чети.

Серидан очевидно беше разгневен. Исгримнур си помисли, че съобразителният барон вече се досеща за капана, в който го беше вкарала собствената му предпазливост. Беше се надявал да използва неловката и трудна ситуация, в която се бе оказал принцът, като го накара да признае изменничеството си пред много свидетели. Сега обаче със сигурност предугаждаше, че няма да му е лесно да пренебрегне думите на Джосуа. Ситуацията се беше оказала непредвидима. Но въпреки това господарят на Метеса не отпрати насядалите около масата: беше направил първия ход и трябваше да си понесе последствията. Херцогът на Елвритшала усети, че симпатиите му към този мъж се възвръщат.

— Накарах Деорнот да разкаже тази история на нашия свещеник преди битката за Нови Гадринсет — започна Джосуа. — Онова, което е видял, е достатъчно важно, за да не допусна възможността да умре заедно с него, тъй като имаше нищожна вероятност да оцелеем след тази битка. — Той вдигна свитъка и го разгъна с чукана на дясната си китка. — Ще прочета само частта, която мисля, че трябва да чуете, но с удоволствие ще ти го предоставя целия, бароне, за да можеш да го прочетеш на спокойствие.

Той направи малка пауза, след което продължи. Слушателите около масата се приведоха напред, жадни да научат още неизвестни неща през една нощ, която дълго щеше да бъде обсъждана в Метеса.

— „… Когато достигнахме полесражението, набанците бяха препуснали след граф Гутулф от Утаниат и неговите мъже, които се отдалечаваха с огромна бързина към склоновете на хълма Биволски гръб. Херцог Леобардис и триста рицари ги връхлитаха по такъв начин, че да се промъкнат между утаниатците и армията на Върховния крал, която все още беше далеч, както си мислехме.

Принц Джосуа, като се опасяваше, че Леобардис ще бъде забавен прекалено много и така кралят ще се изправи срещу него върху незащитените открити земи южно от Наглимунд, поведе множество рицари извън замъка, за да спаси Набан от краля и вероятно да залови графа на Утаниат, който беше най-знатният от военачалниците на крал Елиас. Поведе ни сам Джосуа, а Изорн Исгримнурсон и двайсетина римъри бяха също с нас.

Когато нападнахме по фланга, в първия момент действително нанесохме на врага значителни загуби, тъй като многократно го превъзхождахме по численост. Но Гутулф и кралят бяха подготвили капан, който много скоро щракна. Граф Фенгболд от Фолшайър с няколкостотин рицари препусна от гората на върха на хълма Биволски гръб.

Зърнах херцог Леобардис и Бенигарис в най-отдалечения край на сражението зад техните воини и видях как Бенигарис извади меча си и замахна към врата на баща си, като го посече направо върху седлото, така че Леобардис се свлече върху конската шия, целият облян в кръв…“

Надвисналата тишина се разкъса от изумени и негодуващи викове. Няколко от васалите на барон Серидан се изправиха и заразмахваха яростно юмруци, сякаш искаха да се нахвърлят върху Джосуа. Принцът само ги погледна — продължаваше да държи пергамента пред себе си, — след което се обърна към Серидан. Баронът продължаваше да седи спокойно, но смуглото му лице беше пребледняло и само върху скулите му се забелязваха две ярки петна.

— Тишина! — извика той и се вторачи в членовете на свитата си, докато те най-после отново не насядаха на пейките, макар и да продължаваха да мърморят гневно. Изведоха няколко от жените — те се олюляваха, сякаш самите те бяха намушкани, причудливите им шапки и воали изведнъж бяха провиснали печално като знамена на победена армия. — Това е стара история — каза най-после баронът.

Гласът му прозвуча напрегнато, но на Исгримнур му се стори, че долавя нещо повече от гняв.

„Чувства, че примката се затяга“.

Серидан изпразни чашата си и я тресна върху масата, при което доста от насядалите подскочиха уплашено.

— Това е стара история — повтори той. — Често повтаряна, но нито веднъж не е била доказана. Защо сега трябва да повярвам?

— Защото сър Деорнот я е видял с очите си — отвърна простичко Джосуа.

— Той не е тук. И не знам дали щях да му повярвам, дори да беше тук.

— Деорнот не лъжеше. Той беше достоен рицар.

Серидан се разсмя дрезгаво.

— Разполагам единствено с твоята дума, принце. Хората са готови на какво ли не за кралство и власт. — Той се извърна към брат си. — Бриндалис? Чу ли поне една причина тази вечер, която да ме накара да не хвърля принца и хората му в килиите под Чазу Метеса, за да се надяват на милостта на Бенигарис?

Братът на барона въздъхна, доближи ръцете си една до друга и докосна върховете на пръстите си.

— Тази история не ми харесва, Серидан. Звучи ми неприятно правдоподобно, тъй като онези, които приготвяха Леобардис за погребението, се учудваха на единствената му и смъртоносна рана. Но думите на един-единствен мъж, та бил той и рицар на принц Джосуа, не са достатъчни, за да бъде обвинен господарят на Набан.

„Родът не страда от липса на благоразумие! — помисли си херцогът на Елвритшала. — Но от тези здравомислещи мъже зависи нашият успех. Или провал“.

— И други са видели ужасното деяние на Бенигарис — каза Джосуа. — Някои от тях са все още живи, макар доста да паднаха при превземането на Наглимунд.

— И хиляда да са, пак не стигат — отсече Серидан. — Защо би трябвало цветът на набанското благородничество да те последва — теб, един еркинландец и враг на Върховния крал — срещу законния наследник на рода на Рибарчето по силата на думите на някакъв мъртвец?

Надигна се одобрително мърморене. Ситуацията ставаше неудържима.

— Ясно — каза Джосуа. — Разбирам, бароне. Сега ще ти покажа нещо, което ще те убеди в сериозността на намеренията ми. А може и да разсее страховете ти да последваш един еркинландец.

Той се обърна и махна с ръка. Един закачулен мъж, който седеше до Странгиард в края на масата, внезапно се изправи. Беше много висок. Някои от въоръжените стражи измъкнаха мечовете си и от съскането на остриетата им в залата като че ли повя хлад.

„Не ни изоставяй“, замоли се Исгримнур.

— Ти каза едно нещо, което не е истина, бароне — каза кротко Джосуа.

— Наричаш ме лъжец?!

— Не. Но живеем в странно време и дори образован и умен мъж като теб не може да знае всичко. Дори да не е отцеубиец, Бенигарис не е първият претендент за херцогството на баща си. Бароне, хора от Метеса, ето го истинския господар на рода на Рибарчето… Камарис Бенидривис.

Високият мъж отметна качулката си и всички видяха снежнобялата му коса и излъчващото му печал и достойнство лице.

— Какво?! — ахна баронът.

— Измама! — изкрещя изумен един от васалите му и скочи. — Камарис е мъртъв!

Една жена изпищя.

Камарис постави ръка върху гърдите си.

— Аз не съм мъртъв. — Той се обърна към Серидан. — Дарете ме с прошката си, бароне, загдето злоупотребих с гостоприемството ви по този начин.

Серидан се втренчи в него като в привидение, след което се обърна към Джосуа.

— Що за безумие е това?! Подиграваш ли ми се, еркинландецо?

Принцът поклати глава.

— Не, Серидан. Това наистина е Камарис. Мислех да ти го представя насаме, но не ми се удаде такава възможност.

— Не. — Серидан тресна с ръка по масата. — Не мога да повярвам. Камарис-са-Винита е мъртъв отпреди много години — удави се в залива Фиранос.

— Изгубих единствено разума си, но не и живота си — каза печално старият рицар. — Живях дълги години, без да си спомням нито името, нито миналото си. — Той прокара ръка по челото си. Гласът му потрепна. — Понякога ми се иска никога да не си ги бях спомнял. Но трябва. Аз съм Камарис от Винита, син на Бенидривис. И дори това да е последното ми дело, ще отмъстя за смъртта на моя брат и ще видя своя престъпен племенник свален от трона на Набан.

Баронът беше потресен, но изглеждаше все още неубеден. Брат му Бриндалис се обади:

— Доведете Енепа.

Серидан вдигна грейнал поглед, сякаш току-що бяха произнесли оправдателна присъда след някакво ужасяващо обвинение срещу него.

— Да. — Той се извърна към един от стражите си. — Доведи Енепа от кухнята. И не казвай нищо под заплаха от смъртно наказание.

Мъжът излезе от залата. Докато гледаше след него, Исгримнур установи, че малкият Пасевалис е изчезнал от входа.

Всички шепнеха възбудено, но Серидан вече не им обръщаше внимание. Докато очакваше завръщането на стража, той пресуши още една чаша вино. Дори Джосуа, сякаш поставил началото на нещо, чието развитие вече не е в състояние да контролира, най-после си позволи да допие собствената си чаша. Камарис продължаваше да стои прав, сякаш потънал във величествено равнодушие. Присъстващите не откъсваха очи от него.

Стражът се върна с някаква възрастна жена. Беше ниска и възпълна, с късо подстригана коса; простата й тъмна рокля беше оплескана с брашно. Тя застана разтревожена пред Серидан — явно очакваше някакво наказание.

— Успокой се, Енепа — каза баронът. — Не си направила нищо нередно. Виждаш ли онзи старец там? — Той посочи. — Иди да го видиш отблизо и ми кажи дали го познаваш.

Възрастната жена се приближи боязливо до Камарис и се втренчи в него малко уплашена, щом той сведе очи към нея.

— Не, господарю — отвърна най-после тя.

— Така.

Серидан скръсти ръце пред гърдите си и се облегна назад; на лицето му се появи усмивка на превъзходство.

— Един момент — каза Джосуа. — Енепа, ако това ти е името, този мъж не си го виждала отдавна. Ако наистина си го познавала, било е преди много време.

Тя извърна подплашеното си като на заек лице обратно към Камарис. И тъкмо щеше да отговори отрицателно като първия път, но нещо привлече вниманието й и тя се взря в стария рицар. И изведнъж ахна и краката й се подкосиха. Камарис я прихвана и я задържа да не падне.

— Улимор Камарис? — попита на набански тя, и се разплака. — Вевеис?

Последва порой от набански думи. Усмивката на Серидан се стопи, изместена от израз на почти комично изумление.

— Разправя, че са й казали, че съм се удавил — обясни Камарис. — Говори на Западния език, жено? — кротко каза той. — Някои хора тук не могат да те разберат.

Енепа го гледаше абсолютно замаяна и мачкаше дрехата си с възлестите си пръсти.

— Ти… ти си Камарис! Дуос претерате! Да не би… да не би мъртвите да се връщат при нас?

— Не мъртвите, Енепа — отвърна Джосуа. — Камарис е жив, но е бил загубил разсъдъка си в продължение на много години.

— Макар да помня лицето ти, добра жено — промълви старият рицар, — името ми е непознато. Прости ми. Беше преди много време.

Енепа отново се разтресе от ридания, но и от смях.

— Защото тогава не се казвах така. Когато работех в двореца на баща ти, ме наричаха Фюири — цвете.

— Фюири — кимна Камарис. — Разбира се. Помня те. Ти беше прекрасно момиче, готово да се усмихне на всеки от цялото си сърце. — Той повдигна сбръчканата й ръка, наведе се и я целуна. Тя се опули и зина, сякаш сам Господ се беше появил в стаята и й предлагаше да я повози в колесницата си из небесата. — Благодаря ти, Фюири. Ти ми върна малко от миналото. Преди да напусна това място, двамата с теб ще поседим и ще побъбрим пред камината.

Изведоха подсмърчащата готвачка от залата.

Серидан и Бриндалис не помръдваха от вцепенение. Останалите приближени на барона бяха не по-малко изумени и известно време никой не каза нито дума. Джосуа — разбираше какво се беше струпало на главата на барона тази вечер — седеше и изчакваше. Камарис, чиято самоличност беше получила потвърждение, си позволи отново да седне и също потъна в мълчание. Очите му не се откъсваха от подскачащите в камината пламъци, но на Исгримнур му беше ясно, че рицарят гледа през тях, далеч в миналото.

Внезапно шушукане наруши тишината и няколко души извърнаха глави. Исгримнур се обърна и видя Пасевалис — момчето идваше към тях, притиснало до телцето си нещо огромно и блестящо. После спря, поколеба се, погледна към Камарис, след което се приближи до чичо си и заяви със звънливия си глас:

— Донесох го за сър Камарис.

Потрепващото му гласче издаваше страха му в контраст със смелото му поведение. Серидан го изгледа втренчено за момент, после каза:

— Но това е един от шлемовете от стаята на баща ти!

Момченцето кимна тържествено.

— Искам да го дам на сър Камарис.

Серидан се извърна безпомощно към брат си. Бриндалис погледна сина си, след това Камарис, който беше потънал в размисъл, и накрая помръдна рамене.

— Той е Камарис-са-Винита. Няма чест, която да не е заслужил, Серидан. — Обърна се към сина си. — Добре направи, че първо попита. — Усмивката му беше почти призрачна. — Но пък старите неща понякога трябва да се свалят, да се почистят от праха и да се използват. Върви, момче. Дай му го.

Исгримнур проследи като омагьосан малкия Пасевалис, който мина покрай него, стиснал тежкия шлем с форма на морски дракон — вървеше със застинал в страхопочитание израз, сякаш приближаваше към бърлогата на великан-човекоядец. Момчето спря пред възрастния рицар и застина в безмълвие, макар да му личеше, че всеки момент може да се стовари под тежестта на шлема.

Накрая Камарис вдигна очи.

— Да?

— Баща ми и чичо ми разрешиха да ти дам това. — Пасевалис се опита да повдигне шлема по-близо до Камарис, който дори седнал се извисяваше над него. — Много е стар.

Камарис се усмихна.

— Като мен, а? — Той протегна огромните си ръце. — Дай да го разгледам, млади сър. — Той обърна златната вещ към светлината и каза изненадано: — Това е шлем от времето на Империята. Наистина е много стар.

— Принадлежал е на император Анитулз или поне така мисля — обади се Бриндалис от другия край на залата. — Ваш е, ако го искате, господарю Камарис.

Възрастният мъж го огледа още известно време, след което внимателно го сложи на главата си. Очите му потънаха в дълбините на шлема, страничните предпазители щръкнаха от двете страни на брадичката му като остриета.

— Съвсем ми е по мярка — каза той.

Пасевалис не откъсваше очи от възрастния мъж и от морския дракон, който се извиваше около гребена на шлема. Гледаше го със зейнала уста.

— Благодаря ти, момче. — Камарис свали шлема от главата си и го сложи на масата. — Как се казваш?

— П-Пасевалис.

— Ще нося шлема, Пасевалис. За мен е чест. Моите доспехи са ръждясали преди много години.

Момченцето сякаш се намираше в някакъв друг свят; очичките му блещукаха като пламъчета на свещи. Докато го гледаше, Исгримнур усети някаква тъга. След такъв миг, след такова докосване до рицарството какво би могъл да предложи животът на това преливащо от енергия дете, освен разочарования?

„Благословен да си, Пасевалис — помисли си херцогът. — Надявам се животът ти да е щастлив, но поради известни причини се боя, че няма да е така“.

Принц Джосуа, който бе следил внимателно цялата сцена, най-накрая проговори:

— Има и други неща, които би трябвало да узнаеш, барон Серидан. Някои от тях ще те ужасят, други ще те разгневят. Някои са още по-изумителни от това, че Камарис е жив. Искаш ли да изчакаме до сутринта? Или все още възнамеряваш да ни затвориш?

Серидан се намръщи.

— Достатъчно. Не ми се присмивай, Джосуа. Ще ми кажеш онова, което трябва да узная. Не ме е грижа, та ако ще да останем будни до първи петли.

Той плесна с ръце за още вино, след което отпрати всичките си онемели от изумление поданици — остави само съветниците си.

„Ех, бароне — помисли си Исгримнур, — скоро и ти ще се окажеш в ямата като всички нас. Бих искал да мога да ти пожелая по-добър късмет“.

И щом Джосуа заговори, херцогът на Елвритшала примъкна стола си по-наблизо.