Ангел Каралийчев
Конници въ Добруджа

Чичо Куцаръ каза на своето внуче Пенито:

— Ела съ мене, чедо, да гледашъ и да запомнишъ. Нашитѣ войници идатъ. Конници влизатъ въ Добруджа.

— Не ща, чичо! Я ми вижъ колѣнетѣ! И двата ми крачола сѫ продънени. Не съмъ за посрѣщане.

— Нѣма нищо, момчето ми. Нашитѣ гащи съ скѫсани, но сърдцата ни сѫ юнашки. Хайде, че закъснѣхме!

Чичо Куцаръ хвана Пенито за рѫка и го поведе къмъ селскитѣ хармани, кѫдето бѣше се сринало цѣлото село да посрещне гоститѣ. Българскитѣ войници влѣзоха въ село Пчелинъ подиръ пладне. Чудно слънце трептѣше надъ Добруджа, когато заехтѣ черковната камбана. Дѣдо Кръстанъ, кметътъ бѣше порѫчалъ да издигнатъ една арка отъ дѫбова шума, украсена съ слънчогледи. Едно конно отдѣление се спусна по хълма между високитѣ царевици. Най-напредъ вървѣше младъ офицеръ, на бѣлъ конь. Подире му препускаха войницитѣ — на черни като смола коне. Конскиятъ тропотъ изпълни сърдцата на пчелинци съ вълнение. Всички онѣмѣха отъ радость, когато конницитѣ наближиха. Дѣдо Кръстанъ стоеше предъ арката и стискаше единъ дървенъ подносъ, върху който бѣха сложили соль и хлѣбъ. Рѫката му треперѣше. Щомъ отдѣлението наближи арката, офицерътъ съ високъ гласъ изкомандва нѣщо и конетѣ мигомъ замръзнаха на мѣстата си.

Стариятъ кметъ сне калпака си и започна:

— Живи бѣхме да ви дочакаме, мили братя, въ старата бащина земя. Докато ви нѣмаше — ние живѣхме въ тъмнина. Сега пакъ настана свѣтлина. Добре дошли, скѫпи момчета! Добре дошли, соколи! Споредъ стария народенъ обичай, азъ ви поднасямъ хлѣбъ и соль!

Додето кметътъ говорѣше, офицерътъ и войницитѣ отдаваха честь. Щомъ дѣдо Кръстанъ млъкна, офицерътъ се наведи, стисна сърдечно рѫката на дѣда Кръстана, отчупи единъ къшей хлѣбъ отъ порѣзаницата, натопи го въ сольта и го поднесе къмъ устата си. Цѣлиятъ народъ започна да вика „ура!“ Хълмоветѣ поеха народния гласъ и го отнесоха въ далечината. Тогава между навалицата си пробиха пѫть цѣла дружина девойки. Всѣка държеше по една китка цвѣте, брано отъ нейната градинка. Редомъ ги подадоха на офицера и на войницитѣ. Накичиха челата и конетѣ съ по една алена ружа.

— Минете сега, момчета, напредъ! Заповѣдайте въ селото! — провикна се дѣдо Кръстанъ.

Офицерътъ бутна бѣлия си конь и мина подъ арката. Залюлѣха се войницитѣ следъ него. Женитѣ бѣха изнесли най-хубавитѣ си черги. Цѣлата улица, по която тръгнаха гоститѣ, бѣше постлана съ шарени черги. На селския мегданъ, подъ сѣнката на стария орѣхъ, пчелинци бѣха сложили народна трапеза. Въ голѣмитѣ черни медници чукуркаха сварени пилета. Войницитѣ наскачаха зачервени, изгладнѣли, морни отъ дългия пѫть. Насѣдаха на възглавницитѣ покрай трапезника. Грабнаха дървенитѣ лъжици. Офицерътъ кръстоса крака надѣсно отъ дѣда Кръстана. На всѣки войникъ девойкитѣ поднесоха по една паница пилешка чорба и по едно цѣло варено пиле. Зачаткаха чашитѣ. Засвири селскиятъ гайдарь най-хубавата трапезна пѣсень. Въздъхна стариятъ кметъ и обърса съ длань овлажнѣлитѣ си очи.

Чичо Куцарь се намѣсти накрай трапезата до плета. До него се сгуши и Пенито. То гледаше съ широко отворени очи конетѣ, войницитѣ, сабитѣ имъ.

— Тѣзи войници наши ли сѫ, бе чичо?

— Наши сѫ ами, не ги ли чувашъ? Всички говорятъ български.

— И конетѣ ли сѫ български? Ами има ли въ България топове?

— Има. Ще ги видишъ по-късно.

— Кога?

— Когато идемъ съ тебе двамцата. Сега вече нѣма граница. Пѫтьтъ ни е свободенъ. Ще впрегнемъ каручката нѣкой день, ще сложимъ въ торбата два-три голѣми хлѣба и десетина глави чесънъ. Ще напълнимъ каручката съ сѣно — да ни е меко. Че като емнемъ пѫтя — презъ селата, презъ горитѣ, презъ царевицитѣ — додето стигнемъ Варна. Ти знаешъ ли какво е Варна? Тамъ всичкитѣ улици сѫ направени отъ смола. Прашинка нѣма. По улицитѣ се разхождатъ хора, облѣчени въ дрехи, бѣли като снѣгъ. А край морето има една градина, по-хубава отъ Райската.