Ангел Каралийчев
Благословеното зърно

Като се наведе предъ олтаря и почна да струва поклони, баба Мърморанка видѣ въ пукнатината на старата икона, тъкмо подъ крака на Йоана Кръстителя, едно житено зърно. Бабичката го изкара съ една топлийка и го стисна въ шъпата си. Подиръ литургия богомолката се прибра вкѫщи и зарови зърното въ градинката до прозореца. Сетне донесе едно менче вода и го полѣ.

— Кой знае! Може пъкъ въ туй зърно да ни е късметътъ.

Бутна вратата. Влѣзе вкѫщи. На одъра лежеше дѣдо Мърморанъ. Щомъ видѣ стопанката си, той рече:

— Добре че се върна да ме обърнешъ на дѣсната страна, защото ме заболѣха кокалитѣ отъ лежене все на лѣвата.

— Я ставай да ядеме! — викна баба Мърморанка.

— Какво ще ядеме?

— Каквото далъ Господь, — отвърна бабичката и сипа въ една паница малко чорбица — гола водица.

Дѣдо Мърморанъ погледна паницата накриво и запѣ: „Ахъ, сѫдбо, сѫдбо, тъй ли си решила?“ Ела поне махни тая муха, която се мѫчи да влѣзе въ носа ми! — помоли се нападнатиятъ старецъ.

Баба Мърморанка грабна кърпата и подгони мухитѣ. Тъй мина деньтъ. На другата сутринь шътливата бабичка стана рано и взе метлата. Когато влѣзе въ градинката — що да види? — Житното зърно поникнало и отишло да се не види нагоре къмъ небето. Бавно се поклащаха най-долнитѣ пожълтѣли вече листа на високия стръкъ.

— Бре! — плесна рѫце баба Мърморанка и събуди дѣда Мърморана.

— Излѣзъ, старо, да видишъ какво е чудо станало!

Дѣдо Мърморанъ се надигна, разгледа презъ прозореца житния класъ и се почеса по тила. Излѣзе навънъ.

— Какво да го правиме? — попита бабичката.

— Отрежи го съ сърпа, и като падне класътъ, прибери му зърната. Тоя житенъ стръкъ навѣрно има класъ като топола.

— Ами ако класътъ падне въ нѣкоя чужда земя? Ами ако падне въ морето?

— Тогава прави го каквото щѣшъ, само не ме карай да мисля, защото съмъ много уморенъ. Днесъ искамъ да си полегна.

Баба Мърморанка се размърмора.

— Ти си, — викна тя, — най-мързеливиятъ човѣкъ на свѣта. Иде ми да се пръждосамъ отъ тебе, но кѫде да ида? — и погледна нагоре.

Тогава се досѣти, че може да иде до небето и безъ да мисли много обхвана съ рѫце житния стръкъ и почна да се катери като котка. Завчасъ се загуби въ облацитѣ. Дѣдо Мърморанъ дълго гледа следъ нея.

— Какъ не те домързѣ да се качишъ тъй високо! — рече той и се изтегна на затоплената трева, до коренитѣ на житния стъркъ.

Горе на небето предъ запъхтѣната бабичка се изправи единъ арахангелъ съ огненъ мечъ.

— Защо си дошла? — попита той.

— Дойдохъ да си пожъна житния класъ.

— Твоятъ житенъ класъ е зеленъ.

— Ами, — попита любопитната бабичка, — какъ тъй, само за една нощь житниятъ стръкъ порастна до небето?

— Нима не знаешъ? — отвърна арахангелътъ и прибра огнения си ножъ въ ножницата. — Зърното, което намѣри въ черква, е благословено. Преди сто години, когато дигнаха черквата, въ олтаря служеше единъ праведенъ свещеникъ. При освещаването той донесе една паница жито и го пръсна надъ главитѣ на богомолцитѣ. „Както се пръска туй жито, — викна той, — тъй да се пръска правдата по свѣта, и да поникнатъ отъ нея класове до небето“. Подиръ литургията въ черквата влѣзоха роякъ кокошки и изкълваха всичкитѣ зърна. Остана само онова, което ти намѣри.

— Ами много ли е голѣмъ класътъ? — попита баба Мърморанка.

— Цѣлата райска градина е засѣнчилъ.

Бабичката се зарадва и седна предъ райската врата.

— Ще почакамъ малко, — рече тя.

— До кога?

— Докато ми узрѣе класътъ, че да си го пожъна.

— Наместо да чакашъ — поискай нѣщо отъ Бога. Той е милостивъ и ще ти даде всичко каквото пожелаешъ.

— Какво да пожелая?

— Твоя работа, каквото щешъ пожелай.

— Боже, какво да поискамъ? — напъна бабешкия си умъ Мърморанка и, като не можа да измисли нищо, спусна се надолу по житния стръкъ, да попита дѣда Мърморана.

— Какъ тъй нищо не си измислила? — ядоса се гладниятъ дѣдо Мърморанъ, — по-скоро иди да поискашъ хлѣбъ. Много хлѣбъ. Цѣлата кѫща да бѫде пълна съ хлѣбъ!

Баба Мърморанка се покатери пакъ на небето и каза на арахангела какво искатъ съ дѣда Мърморана. Арахангелътъ взе телефона, предаде молбата и викна:

— Сега по-скоро слизай, защото не ти е тука мѣстото! Ти си още жива.

Баба Мърморанка слѣзе и що да види: цѣлата кѫща пълна съ хлѣбъ. Полицитѣ накамарени, въ пещьта — хлѣбове, на одъра — пакъ хлѣбове. Кѫдето погледнешъ — все хлѣбове. А дѣдо Мърморанъ лежи превитъ срѣдъ кѫщи. Коремътъ му опира до тавана. Налапалъ се старецътъ.

Мина една недѣля време. Дѣдо Мърморанъ рече на баба Мърморанка:

— Хайде, иди още веднажъ на небето. Ти си добре съ дѣда Господа. Ще му поискашъ имане. Не можеме ние тука да живѣемъ само съ единъ хлѣбъ. Трѣбва ни имотъ, трѣбва ни злато.

Подиръ единъ часъ баба Мърморанка се изправи предъ арахангела.

— Моля ти се, арахангеле, — рече тя, — вземи пакъ телефона и кажи на дѣда Господа, че искаме да ни даде имане, много имане.

Арахангелътъ се намръщи, но предаде и втората молба на бабичката по телефона. Когато слѣзе на земята, тя не намѣри грохналата си кѫщурка, а видѣ единъ градъ съ чисти бѣли улици, високи фабрични комини, зелени градини. Хиляди автомобили сновѣха по улицитѣ.

— Чии сѫ тѣзи автомобили? — попита баба Мърморанка постовия стражарь.

— На господинъ Мърморанъ.

— А фабрикитѣ?

— На господинъ Мърморанъ.

— А кѫде живѣе господарьтъ?

— Въ оня стъкленъ дворецъ.

Запѫти се бабичката къмъ двореца, но двамина прислужници я спрѣха предъ желѣзната врата.

— Входътъ е забраненъ! — извикаха тѣ.

— Какъ тъй? Азъ съмъ баба Мърморанка.

— Нѣма какво да мърморишъ. Хайде отивай си, че ще те прегази автомобила на господаря!

Въ туй време отъ двора излѣзе единъ огроменъ синъ автомобилъ. Въ него седѣше дѣдо Мърморанъ. Съ цилиндъръ, бѣли рѫкавици и пура въ устата.

— Дѣдо Мърморане, — извика бабичката, — ти ли си?

— Не съмъ азъ, — погледна я отъ високо старецътъ. — Не те познавамъ, дрипава бабичко! Карай! — заповѣда той на шофьора и автомобилътъ полетѣ.

Баба Мърморанка въздъхна и се покачи отново на небето.

— Защо идешъ пакъ? — попита я архангелътъ.

— Гладна съмъ. Дойдохъ да си прибера житцето.

— Житцето го изкълваха птицитѣ небесни, — рече архангелътъ и като драсна една клечка кибритъ запали житения стръкъ. Стълбата на баба Мърморанка запръщѣ и бързо изгорѣ. Въ сѫщия мигъ чудниятъ градъ Мърморанъ се превърна на прахъ и вѣтърътъ го разнесе надъ равнината. Дѣдо Мърморанъ се намѣри пакъ подъ стрѣхата на своята грохнала кѫщурка.

— Какъ ще слѣза пакъ долу? — попита баба Мърморанка, която видѣ какво се случи.

— Ти си праведна душа и ще останешъ тука въ рая.

— А дѣдо Мърморанъ?

— Да върви при дяволитѣ!

— Ами кой ще му вари чорбица и кой ще го пази отъ мухитѣ? — завайка се бабичката. — Моля ти се, пустни ме пакъ долу!

— Чудни сѫ тия жени, — продума архангелътъ и намѣсти баба Мърморанка въ една кошница. Следъ това върза дръжката на кошницата съ една дълга копринена връвь и я спустна долу на земята.