Ангел Каралийчев
Българчета

Когато голѣмиятъ автомобилъ изрева съ продрано гърло, Вълчо скочи отъ крушата и бързо закуца презъ ливадата къмъ лѣтовището. Влѣзе въ учителската стая, грабна телефона и извика:

— Идатъ! — Сетне побѣгна навънъ, спрѣ се до оградата и загледа омагьосанъ, какъ слизатъ четиридесеть момчета лѣтовничета. Съ викове и смѣхъ децата помъкнаха къмъ стаитѣ своитѣ чанти, сандъчета и вързопи. Най-напредъ се съблѣкоха и нахълтаха въ банята подъ душоветѣ. Хубаво се изкѫпаха. Излѣзоха въ градината всички съ тънки бѣли ризки и кѫси черни гащета. Пръснаха се изъ градината, подгониха магарето на дѣда Гердана, воденичарина, увиснаха на ябълката, счупиха единъ клонъ, запищѣха и припнаха къмъ люлкитѣ. Една свирка ги събра отново въ лѣтовището. Вѫтре малкитѣ гости си подредиха леглата, избраха дежурни. Десеть момчета съ стомни потеглиха за вода. Като излѣзоха навънъ, едно отъ тѣхъ се провикна:

— Кѫде е чешмата? Ние не знаемъ пѫтеката.

— Азъ ще ви я покажа! — обади се Вълчо.

Децата заобиколиха селянчето. Разгледаха му изрусѣлата отъ балканското слънце глава, непраната ризка, скѫсанитѣ отзадъ конопени гащи, намигнаха и тръгнаха следъ него.

Слѣзоха на чешмата при Гердановата воденица, напиха се съ балканска вода, запретнаха крачоли, нагазиха въ каменнитѣ корита, почнаха да се пръскатъ едно друго. Като се налудуваха, грабнаха пълнитѣ стомни и се прибраха.

Вълчо тръгна като куче подире имъ.

Додето мръкне, лѣтовищната градина кънтѣ отъ викове, игри и песни. Когато високото слънце се потули задъ Балкана и косачитѣ слѣзоха въ село, нарамили коси и вили, дежурнитѣ изнесоха седемь маси и наредиха вечерята. Поднесоха чении съ димящо ядене. Малкитѣ гладници захванаха да лапатъ като прасета. Свитъ задъ една слива, Вълчо гледаше съ лакоми очи бѣлия хлѣбъ, сладкото ядене и преглъщаше. Две момчета го съзрѣха, погледнаха се и си казаха нѣщо тайно. Щомъ свърши вечерята, тѣ скришомъ влѣзоха въ читалнята и отмъкнаха три вестника. Накѫсаха ги на кѫсчета, потулиха се задъ лѣтовището, взеха отъ земята една червива ябълка и почнаха грижливо да я загръщатъ съ листоветѣ. Направиха голѣмъ вързопъ. Измъкнаха се въ мрачината, тихо повикаха Вълча и му подадоха вързопа. Едното момче рече:

— Това е за тебе, Кривчо! Вѫтре има нѣщо много сладко за ядене. Дръжъ!

— Благодаря! — рече Вълчо. — Вие сте добри момчета.

За първи пѫть презъ живота си получаваше подаръкъ. Съ голѣмо вълнение започна да разгръща хартиитѣ. Рѫцетѣ му треперѣха, защото се боеше да не изтърве сладкото нещо. Следъ дълго и внимателно разгръщане, най-сетне сиромашкото момче откри червивата ябълка и попита двамата си благодетели:

— Туй ли е подаръкътъ?

Но момчетата бѣеха изчезнали.

Мѫка заседна на Вълчовото гърло. Очите му потекоха.

— Какво съмъ имъ сторилъ, че се гаврятъ съ мене? — рече той и закуца нагоре къмъ покосената ливада, където отъ два дни съхнеха малки купчини сѣно. Откѫсна петь-шесть зачервени сливи, залъга си глада, мушна се въ една купчина, зарови се въ сѣното и затвори очи.

До ушите му достигна вечерната молитва на летовниците:

… И те молимъ, Боже милий, въ наштѣ мънички сърдца — чистички посей зрънца!

Когато децата налѣгаха, между бѣлитѣ креватчета мина стариятъ училищенъ слуга и почна да завива наредъ децата.

— Хубаво трѣбва да сте покрити, — рече той, — защото тука нощитѣ сѫ хладни, а прозорцитѣ ще останатъ цѣла нощь отворени. А като стигна до двамата злосторници, които дадоха на Вълча червивата ябълка, нарочно се спрѣ и заговори високо:

— Знаете ли защо куца онова момче, което стоя цѣлъ часъ до оградата и гледа какъ лапате яденето?

— Откѫде ще знаемъ, — обади се тихо едно гласче, — разкажи!

— Туй момче е крѫгло сираче. Майка му замина на другия сѣетъ и го остави на две годинки. И баща нѣма. Милостиви хора го изхраниха. Но, деца, трѣбва да знаете, че чуждиятъ хлѣбъ е много горчивъ. Като самотно житно стръкче, поникнало срѣдъ тръни, по-растна сирачето. Кога яло, кога не яло — тъй му затекоха днитѣ. Отъ сутринь до вечерь тича подиръ воловцитѣ на хората, ала никой не му плаща. Доволно е, ако му дадатъ коричка хлѣбъ и бучка сирене. А да знаете, деца, какво златно сърдце има! Лани презъ лѣтото пламна една голѣма кѫща. Всички се втурнахме да гасиме пожара. Тъкмо когато огнената стихия обхвана цѣлата кѫща и тя грозно запращѣ — една млада жена записка:

— Олеле, майчице, забравихме детето въ люлката!

— Кой ще го спаси? — провикна се кметътъ. И додето другитѣ се двоумѣха, въ огъня се втурна малкиятъ Вълчо и изчезна вѫтре. Подиръ малко се подаде на единъ прозорецъ и хвърли детето върху обтегнатата черга, която стискаха четирма души. Детето бѣше загърнато въ много дрехи, тупна и нищо не му стана.

— Скачай сега ти! Извикахме ние на Вълча.

Той се хвърли, но за зла честь единиятъ отъ четирмата изтърва чергата, и Вълчо си строши лѣвия кракъ на земята. Лѣкува го една бабичка — проста женурка. Намѣстила му накриво крака — затова сега куца.

— Ами наградиха ли го? — попита тихото гласче.

— Кой да го награди?

— Родителитѣ на спасеното.

— Съ какво да го наградятъ? Следъ пожара тѣ останаха последни сиромаси. Хайде сега, спете спокойно! Лека нощь, деца!

На другия день, докато се печеха на зелената трева като гущери, децата дълго шушукаха, правиха смѣтка и се съветваха, Учительтъ дойде при тѣхъ и се провикна:

— Деца, ще пратиме въ Троянъ стария слуга да ни купи за утре дини или круши. Който иска диня — да си дигне рѫката. Никой. Който иска круши — да си дигне рѫката! Пакъ никой. Какво значи това?

Тогава се изправи едното отъ ония момчета, които оскърбиха Вълча и рече:

— Господинъ учителю, ние се отказваме за три дни и отъ динитѣ и отъ крушитѣ.

— Защо? — попита учуденъ учительтъ.

— Съ спестенитѣ пари искаме да прибереме още единъ лѣтовникъ.

— Онова куцо момче — Вълчо. Вие не го познавате, то е герой. Приберете го, господинъ учителю! Нека прекара лѣтото при насъ!

— Чухъ вече за него. Всички ли се отказвате отъ плодове заради Вълча?

— Всички! — извикаха четиридесеть гърла.

— Вие сте славни момчета, доведете го!

Децата скочиха и се втурнаха къмъ ливадата. Намѣриха куцото момче, разказаха какво сѫ решили и го заведоха въ лѣтовището. Окѫпаха го. Намѣриха и за него снѣжнобѣла ризка и кѫси гащета. Натъкмиха го. Вълчо не знаеше кѫде да си дѣне рѫцетѣ отъ срамъ. Отъ очитѣ му струеше безкрайна благодарность.