Том Кейн
Специалист по злополуките (48)

46.

Магнус Леклерк провери панамския търговски регистър, в който трябваше да бъдат вписани всички офшорни компании. Разбира се, акционерното дружество „Топографикас“ фигурираше в списъка заедно с имената на трима директори, но нито един от тях не се казваше Вандерварт. Това не беше странно: защо ти е да имаш панамска компания, ако не искаш да си невидим? Нямаше и никакви публикувани сметки. И това беше естествено: липсата на каквото и да е изискване да се водят счетоводни книги или някакви други сметки беше поредното предимство на панамското корпоративно законодателство. Сега Леклерк не знаеше повече от преди, но и не беше очаквал да научи кой знае какво. За неговите клиенти не беше необичайно да искат да скрият следите си и вероятността да пропилее един час в бара не беше висока цена за възможността да си открие сметка с деветцифрена сума.

Влезе в хотел „Бо Риваж“ малко след шест, на рецепцията попита за Вандерварт и рецепционистката му съобщи, че неговият домакин много се извинява, но е на среща и вероятно ще закъснее няколко минути. Ако господинът желае, от другата страна на фоайето е барът, където господин Вандерварт скоро ще слезе.

Барът представляваше блестящ пример за скъпо питейно заведение. По стените имаше гипсови орнаменти, вдигнати зелени копринени жалузи на прозорците, копия на антикварни столове, подредени около маси с бели покривки. Леклерк си поръча мартини с водка на побеляващия мъж зад плота. Взе напитката си и седна на ъгловата маса. Единствените двама други клиенти бяха възрастна американска двойка. В момента мъжът си поръчваше втори бърбън, а жена му цупеше недоволно устни. Това приличаше на началото на дълга вечер в съпружеския ад.

Магнус знаеше за какво става дума. Той отпи от мартинито и се замисли за ритуалното разиграване на мъченичество и негодувание, когато се прибере вкъщи. Марти щеше да играе ролята на съсипана от дългия ден, макар че буквално нищо не правеше, като изключим тениса, харченето на неговите пари и възможно най-малките грижи за двамата вече самостоятелни подрастващи. Беше я предупредил, че може да закъснее и й каза да не се тревожи за неговата вечеря, но това нямаше кой знае какво значение. Тя щеше да разиграе сценка, облечена във възможно най-безформения анцуг, който е успяла да намери. Щеше да въздъхне театрално, да извърти очи и да му каже с трагичен глас, че „храната е съсипана“. Щеше…

Боже мили!

Току-що в бара влезе една жена. Беше висока, с красиво лице, обрамчено от кестеняв бретон. Носеше добре скроена бяла блуза над тясна тъмносиня пола. Обувките с високи токчета и малката й дамска чантичка подхождаха много добре на тясната пола. Тя изглеждаше напълно почтена и страшно привлекателна. Леклерк забеляза как дъртият американец опипва с поглед момичето, докато то оглеждаше бара, очевидно търсейки някого. Съпругата му изсъска и плесна изпъстрена със старчески петна и обсипана с пръстени ръка, привличайки вниманието му обратно към себе си.

Брюнетката улови погледа на Леклерк и лицето й внезапно грейна в усмивка, подсказвайки му, че го е познала и че нищо не може да я ощастливи повече. Тя пресече бара и се спря пред масата му.

— Господин Леклерк? — Протегна към него елегантни пръсти, чиято безупречна кожа представляваше радостна противоположност на възлестата лапа на дъртата вещица, която сега мяташе отровни погледи в тяхна посока.

— Аз съм Наташа Сен Клер, помощничката на господин Вандерварт. Опасявам се, че все още е на среща.

— Щастлив съм да се запозная с вас, госпожице — отговори Леклерк. — Казвам се Магнус Леклерк. Наташа, наричайте ме Магнус. Мога ли да ви убедя да се присъедините към мен, докато чакаме господин Вандерварт?

— Благодаря, много мило. Надявам се, че не съм ви се натрапила.

Тя се изчерви леко, докато сядаше срещу него и приглаждаше полата по съвършените си бедра. След това поклати съжалително глава и се смръщи загрижено.

— Господин Вандерварт е прекрасен човек, но аз искрено смятам, че не трябва да се впряга толкова. Разбира се, на мен не ми влиза в работата, но хора като него работят прекалено много. Естествено, те искат да направят най-доброто за семейството си, но понякога трябва да мислят повече за себе си. Не сте ли съгласен?

Магнус Леклерк с радост би се съгласил с всяко предложение, което тя би отправила към него.

— Напълно — отговори той и кимна въодушевено.

Момичето се усмихна, сякаш беше благодарно за неговото одобрение. Облегна лакти на масата и се наведе съвсем малко напред, позволявайки на аромата й да се понесе над масата, и сякаш случайно откри на Леклерк гледката на вдлъбнатината между гърдите си, притиснати от двете й ръце.

— Ммм — измърка тя, — това мартини изглежда толкова изкусително. Дали ще бъде непростимо да пийна едно, докато се предполага, че съм все още на работа? Дали няма да е неудобно? Всъщност, ако ме почерпите…

— Разбира се, за мен ще бъде удоволствие — съгласи се банкерът.

Когато стана от масата и тръгна към бара, осъзна, че пулсът му бие учестено. Той поръча питието и си оправи вратовръзката пред огледалото зад бара. Когато донесе мартинито, барманът вдигна вежда в жест на кисело признание между двама мъже: ти извади късмет. Леклерк се усмихна, тупна бармана приятелски по рамото и му остави десет франка бакшиш.

После се обърна и понесе напитката към момичето.

 

 

Алекс не искаше да си го признае, но се забавляваше. Чувстваше очите, които я следваха, докато пресичаше фоайето, похотта на пиколото и на портиера, завистта на безличната рецепционистка и обмислената конкурентна преценка на по-хубавичката. Когато влезе в бара, трябваше да се насили да потисне усмивката си от смешното спречкване между възрастния мъж и жена му. След това видя как банкерът полагаше усилия да не зяпне срещу нея като ококорен шестнадесетгодишен девственик и разбра, че задачата й ще бъде лесна.

Оттам нататък започна да работи като по учебник: усмивката, зрителният контакт, жестовете, които повишават интереса на мъжа и същевременно сигнализират, че е достъпна, игривите разговори, които завършват с въпрос, подканящ мъжа да се съгласи. Всеки професионален сваляч ще ви каже, че ако накараш другия да започне да казва да, няма да има спиране, докато не се окажете в леглото.

Почувства се изкушена дали да не опита силата на магията си без помощта на химикалите, но прелъстяването на Леклерк беше просто средство за постигане на цел. Трябваше да го накарат и да се разприказва. Затова, когато той потегли към бара, тя бръкна в чантичката си, за да извади цигарите и запалката. Всеки, който я гледаше, щеше да види това, но не и малката капсула, която беше в дланта й, нито рязкото движение, с което я раздели на две и изсипа съдържанието в чашата на мъжа, докато уж разсеяно си играеше с черната пластмасова клечка с маслинка в края. Прахчето потъна на дъното на чашата, но се разтвори напълно след няколко разбърквания с маслинката. Леклерк се върна на масата и я видя да поглежда виновно нагоре към него.

— Опа! Хванахте ми! Точно се готвех да ви свия маслинката. Съжалявам, просто не мога да им устоявам.

Той се опита да й прати най-лъскавата си усмивка.

— Е, сега вече ще имате своя собствена.

Алекс взе маслинката от чашата, която банкерът беше донесъл, и я пъхна в устата между блестящите си яркочервени устни.

— Ммм, прекрасно — изстена тя, след което игриво прокара език по горната си устна. После си каза да престане да се прави на глупачка. Ако се окажеше прекалено лесна, Леклерк можеше да заподозре нещо. Време беше да се държи малко по-порядъчно.

Тя го погледна с леко ококорени очи, подобно на ревностен ученик, седнал в краката на любимия си учител.

— Швейцарските банки винаги са ме омайвали. Те изглеждат толкова могъщи и тайнствени. Трябва да ми разкажете за вашата работа. Наистина ми е много интересно.

 

 

Барманът се казваше Марсел. Беше прекарал повече от тридесет години в сервиране на напитки и наблюдаване на игрите, които се разиграват, щом мъжете, жените и алкохолът се сблъскат. Обичаше да мисли за себе си като за познавач на изкуството на прелъстяването. Затова в мига, когато момичето влезе в бара и отправи сияйната си усмивка на мъжа в ъгъла, интересът му се събуди.

Беше почти сигурен, че това е някаква измама. Мъжът беше мишена и тя си играеше с него. След второто мартини тя дискретно беше минала на газирана вода, но мъжът си остана на твърд алкохол. Марсел се изкиска под нос и с нетърпение зачака тазвечерното забавление. Сега барът започна да се пълни. Влязоха група бизнесмени, които подред оглеждаха брюнетката и се подхилкваха помежду си, докато си поръчваха питиетата. После се появи някаква странна фигура, която кацна на едно от дългокраките столчета пред блестящия дървен барплот. Мъжът беше почти два метра висок, носеше опърпани джинси и тениска, покрита с бледи останки от някаква жълтоморава щампа. Косата му бе сплетена като на чернокож, но беше светла, с цвета на пясък, а очите му бяха нордически сини.

Марсел въздъхна тежко от тъга по загубата на всякакви стандарти. Днес беше невъзможно да се направи разлика между просяците и милионерите. Мъж в окъсани джинси можеше да се окаже рокзвезда, актьор или някой от онези американски компютърни магнати, за които хората не преставаха да говорят. А можеше и да е синът хипар на богати родители. Когато си поръча „Хайнекен“, новодошлият даде номера на един от малките апартаменти. Часовникът му беше „Брейтлинг Навитаймър“ — скъп хронограф, но същевременно сериозен и функционален уред. Освен това имаше добри обноски. Бизнесмените бяха склонни да правят рязко поръчките си, без никакво моля или благодаря, но този бял растафар си направи труда да общува с него в спокоен и лековат тон. Показа уважение към работата на Марсел и неговото достойнство. Затова барманът можеше да прости облеклото му.

— Искате ли запалка, господине? — попита той и кимна към кутията „Кемъл“ на плота до мъжа.

Младежът се усмихна.

— Не, благодаря. Опитвам се да ги откажа. Държа ги тук за всеки случай. Ако мога да изпия няколко бири, без да си запаля, ще знам, че имам някакъв напредък.

Той хвърли поглед към ъгъла на бара, после спря отново очи на Мерсел и се усмихна.

— Видяхте ли двойката в ъгъла? Тя току-що помилва лицето му. А той взе ръката й и целуна пръстите. Не е ли велико нещо любовта?

Марсел намигна:

— L’amour, toujours l’amour.^[1]

 

 

В слушалката, скрита под растафарските плитчици на Тор Ларсон, се чу гласът на Карвър.

— Да, видях. Направо е плашещо колко е добра.

В кутията „Кемъл“ имаше миниатюрна видеокамера, чийто обектив гледаше през отвор с диаметъра на карфица. Камерата беше свързана с предавател, изпращащ сигнал до монитора и записващото видео в апартамента на Карвър. В чантата на Алекс бяха скрити микрофон и предавател. Всичко, което тя и банкерът правеха и говореха, се записваше на касета.

— Питам се каква ли е в леглото — размечта се на глас Ларсон, очевидно, за да достави удоволствие на бармана.

Карвър се засмя.

— Не очаквай да ти разкажа.

— Само да можех да чуя за какво си говорят.

— Не се притеснявай. Получавам кристалночист сигнал от Алекс.

— Може ли още една бира, моля? И някакви ядки, ако имате. Мисля, че ще поостана тук.