Том Кейн
Специалист по злополуките (41)

39.

Бил Селси беше в МИ6 от двадесет и две години, което му даваше право да бъде смятан за ветеран, човек, чиято главна амбиция е устойчивата кариера и сериозната пенсия в нейния край. Той се промъкна странично до стъклената фасада на кабинета на Джек Грентъм в задния край на едно от работните помещения без стени, които придаваха на главната квартира на МИ6 лъжливия вид на нормално учреждение.

— Джек, зает ли си?

Грентъм вдигна очи от екрана, на който проверяваше файловете за професионалните убийци в света и се чудеше защо местонахожденията на много от тях бяха посочени като „неизвестни“. Какъв беше смисълът да знаеш кои са лошите, ако нямаш възможността да ги контролираш както трябва.

— Нищо спешно. Какво мога да направя за теб?

Селси паркира големия си задник на ръба на бюрото на Грентъм, без да обръща внимание на неодобрителното смръщване на своя колега.

— В парижкото разследване има интересно развитие — каза той. — Току-що ни звънна един от нашите европейски партньори, Папин. Той е от по-интересните образи във френската разузнавателна общност. Сякаш се рее без формално длъжностно наименование, но има навика да се появява на най-неочаквани места.

— Е?

— Казва, че знае къде да намерим хората, отговорни за катастрофата в тунела Алма.

Грентъм се изправи на стола си, за частица от секундата настроението му се промени от учтиво безразличие към пълно съсредоточаване.

— Наистина ли? Къде казва, че се намират?

— В това е проблемът. Иска да му платим за информацията. Каза, че няма да се съгласи на по-малко от половин милион долара.

— Иска да му платим? По дяволите, дори по френските мерки това е малко прекалено. Какво стана с междуведомственото сътрудничество?

— Джек, той не го прави за своята служба. Това е напълно неофициално.

— Имаме ли му доверие?

— Разбира се, че не. Та той е французин. Което означава егоцентричен и безскрупулен тип, който не дава пукната пара за нищо друго, освен за своето собствено добруване.

— Изобщо бива ли го?

— Да, не е зле. Щом казва, че знае къде са тези хора, аз му вярвам.

— Добре, но ако си мисли, че имаме половин милион долара, с които да го замерим, явно не е чул за орязваното на бюджета ни. Можем ли да стигнем до него безплатно?

Виновното изражение на лицето на Селси просветна.

— А, това е добрата новина. Не само че работи неофициално, но се обади от уличен телефон, вместо по обезопасените линии на ГДВБ^[1]. Иска да избегне записите на разговорите с нас и останалите заинтересовани лица да попаднат в архивите им.

— Малко аматьорска постъпка. Така ще можем много по-лесно да го проследим.

— Може би алчността го кара да губи контрол. Учудващо е какво може да направи с мозъците на хората възможността да изкарат лесни пари. А и подценява нашите умения да го проследим. В края на краищата, ние сме показали на жабарите само част от сигналното ни разузнаване. Техните офицери вероятно не са осъзнали колко мощни са в действителност „Ешелон“^[2] и Комуникационният център на британското правителство.

— Можем ли да го намерим?

— Да проследим обратно обаждането му до мястото, откъдето е провел разговора, е трудничко, но не невъзможно. Може да се справим. Но ще имаме истинска възможност, когато се обади отново. Трябва да проведем нещо като преговори. Ако го накараме да се разприказва, ще открием точното му местонахождение.

— Не може да е толкова глупав.

— Готви се да изкара половин милион. Може и да поеме известен риск заради това.

Грентъм се смръщи.

— Мога да разбера защо не се притеснява от нас. Дори и да не извадим мангизите, едва ли ще навредим на колега по професия от страна, която е наш съюзник.

— Дори да е французин!

— Да, дори тогава. Но наоколо има и други, не толкова съвестни. Папин ще трябва да прибере парите си, да заведе клиентите до местонахождението на убийците и после да се измъкне невредим. Бил, знаеш ли какво си мисля? Нали каза, че го бивало?

— Е?

— Е, трябва да го бива много, много повече, за да може да извърти този номер.