Том Кейн
Специалист по злополуките (84)

82.

Андрей Димитров излезе от дълбоката, удавена във водка забрава, когато чу далечния пукот на пистолетни изстрели. Той се надигна на тънкия си дюшек, пълен с конски косми, и прокара ръка по измъчената си от махмурлук глава. Би могъл да се закълне, че някъде в далечината се бе разнесъл пистолетен изстрел. Но сега не чуваше нищо в утринната тишина.

Една мисъл го стресна и вътрешностите му се свиха като на търсач на силни усещания, който се вози на влакче на ужасите. Колко беше часът? Заопипва за часовника си и се втренчи в светещия циферблат, опитвайки са да разбере колко показва. Четири и десет. В четири трябваше да смени Руцев на поста. Ако Вася се ядосаше и кажеше на Курск, онзи щеше като нищо да го очисти.

Димитров се изтърколи от кревата и залази на четири крака, за да намери дрехите и обувките си. Същевременно се опитваше да не събуди Титов, който хъркаше и пърдеше на съседното легло. Автоматът му МАК беше в металния шкаф до леглото. Той го извади, но халоса големия пръст на крака си в леглото и добави още една болка към мъчението на тежкия махмурлук. Димитров тихо изстена. Вече беше твърде стар, за да пие толкова.

Той се промъкна на пръсти покрай спалнята на Курск и слезе към приземния етаж, без да бъде заловен. Бутна вратата към мазето и с все още замъглени очи започна да слиза по стълбите.

Първо до него стигна миризмата, която не можеше да сбърка. Парливата и остра миризма на барут и сладката, противна миризма на пролята кръв. Димитров се събуди изведнъж от прилива на адреналин, най-силния естествен лек срещу махмурлука.

— Руцев! — извика той. — Вася!

Не получи отговор.

Закрачи към контролното помещение. Вратата беше открехната. Той я блъсна с крак, провесил автомата през рамо, готов да стреля. Видя кървавата каша, в която се беше превърнало лицето на неговия приятел и изпусна оръжието. Бог му беше свидетел, че Руцев бе гадно садистично копеле и приятелството му с Игор Титов от ден на ден ставаше все по-перверзно, но беше воювал с него в Афганистан и Чечня, а после и по московските улици. Кой да си представи, че щяха да му издухат главата в някаква луксозна вила чак в Швейцарските Алпи?

Кой ли го беше застрелял? Димитров си заблъска главата дали някъде беше видял следи от влизане с взлом? Можеше да се закълне, че не. Но никой в къщата не би могъл да го направи. Шефът беше горе и чукаше високомерната курва Петрова. Титов беше мъртво пиян, а Курск нямаше никаква причина да напада Руцев. На купона не бе имало караници или някакви спорове.

Оставаше само англичанинът. Но той не беше в състояние да убие муха, камо ли Руцев. А и беше вързан за стола.

Нали така?

Андрей Димитров погледна към монитора, който показваше вътрешността на килията. Затвори очи, погледна отново и кръвта му се смрази.

Столът беше празен.