Том Кейн
Специалист по злополуките (51)

49.

Алекс стоеше под душа и се опитваше да премахне спомена за Леклерк по тялото си. Хотелът предоставяше две пластмасови шишенца с ментова вода за уста. Тя употреби и двете. Не се бяха целували и въобще не стигнаха до секс, но въпреки това се чувстваше омърсена. Когато се върна в спалнята, Карвър тихичко прибираше видеоапаратурата. Леклерк седеше прегърбен и смазан на ръба на леглото.

Алекс събра своите неща, а после помогна на Карвър да отвърже и облече Леклерк, защото не свалиха превръзката от очите му. Банкерът беше изведен от апартамента в коридора и след това по аварийното стълбище, откъдето излязоха през задната врата на сградата. Тор Ларсон ги чакаше там в очуканото си „Волво“.

— Всичко ли записа? — попита Карвър, като все още играеше Вандерварт.

— Да — отговори Ларсон. — Не се притеснявай. Звукът и картината са отлични.

Десет минути по-късно Леклерк беше стоварен на тиха странична уличка. Когато успя да развърже и свали превръзката от очите си, волвото вече беше завило зад ъгъла и изчезнало.

Ларсон остави Карвър и Алекс на Пон де Берг, откъдето те щяха да стигнат пеша до стария град, а той щеше да се прибере в своето жилище. Минути след като се прибра, вече се опитваше да хакне хотелския сървър. Целта му беше да изтрие всички следи за тяхното присъствие там. Това отне половин час и трябваше да използва цялото си умение, но в резултат никой не можеше да каже, че господин Вандерварт, госпожица Сен Клер и господин Сьоберг някога бяха прекрачвали прага на хотела.

 

 

Когато пресичаха реката ръка за ръка, Алекс попита Карвър:

— Наистина ли щеше да нараниш Леклерк?

— Ако това се беше оказал единственият начин да го накарам да проговори.

— Много ме плашиш, когато си такъв. Изглежда толкова естествено за теб.

— Не е така. Просто щях да си свърша работата. А ако смяташ, че ми е втора природа, да беше видяла себе си. Направо се шашнах, докато седях пред монитора и ви гледах. Накара ме да се замисля какво ли си мислят хората, като ни гледат.

Вече бяха стигнали другия бряг на реката и повървяха известно време в дружеско мълчание, стиснали в свободните си ръце чантите, с които се бяха настанили в хотела. Карвър заговори пръв.

— Защо всъщност отиде в Париж?

В гласа му нямаше нападателност, нито следа от заплахата, която беше използвал срещу Леклерк. Беше задал прям въпрос, сякаш го измъчваше любопитство.

— Нали ти казах — отговори Алекс също толкова откровено. — Курск имаше нужда от жена, която да му помогне за задачата и беше готов да плати десет хиляди долара.

— Но няма никакъв лекар, никакъв почтен годеник, нали?

Алекс отвори уста да отговори, но после сякаш размисли, въздъхна и погледна настрани.

Гласът на Карвър стана една нотка по-суров.

— А и не те виждам да работиш на хотелска рецепция. Хора като теб и мен не заемат нормални работни места. Били сме прекалено дълго извън техния свят, за да се справим с работното време от девет до пет. Какво работеше в действителност?

Алекс издърпа ръката си от неговата и спря.

— За бога, не е ли очевадно? Същото, което винаги съм правила. Моите клиенти бяха руснаци. Много богати, с много власт. Понякога бях нещо като гадже, защото оставах със същия мъж по няколко месеца.

Карвър искаше да спре, знаеше, че няма защо да рови по-дълбоко, но не можеше.

— Като онзи тип в клуба с двете блондинки? — добави той и сега вече във въпроса му се усети острота.

Алекс го погледна с отровно презрение, каквото не беше виждал от първата им нощ в Париж.

— Да, като Платон. Преди тях аз седях до него в клубовете, смеех се на шегите му, позволявах да ми мачка циците, правех му свирки и го чуках. Добре? Сега доволен ли си? Или искаш да ме унижиш още малко?

— Не, разбрах за какво става дума.

— Наистина ли? Можеш ли да разбереш какво е днес да си жена в Москва? Няма закони, нито сигурност. Изборът не е между добър или лош живот, а между това да оцелееш или да пукнеш. Аз направих каквото трябваше, както казваш ти, за да свърша работата. Тогава при мен дойде Курск, разказа ми за някаква задача в Париж и че му трябва жена. Аз си помислих, че може да се отвори възможност да избягам и да започна отначало.

— Защо не ми каза това?

Сега на лицето й беше изписана истинска болка, гневът отстъпваше място на примирение.

— Как можех да ти кажа цялата истина? Измислих си почтената работа и почтения любовник, защото се надявах да ме уважаваш малко повече. Но излъгах. Не съм почтена. Сега доволен ли си?

Карвър я хвана за раменете.

— Алекс, пукната пара не давам дали си „почтена“. От всички хора на света аз имам най-малко право да те съдя. Просто исках да науча истината.

Тя го погледна.

— Има ли значение? Може ли това между нас да бъде различно?

Бяха се изчерпали и нямаше какво повече да си кажат, затова закрачиха мълчаливо нагоре по хълма и завиха по улицата, където живееше Карвър, всеки потънал в своите собствени мисли.

 

 

В огледалото за обратно виждане на микробуса на швейцарския телеком, в който беше прекарал последните два часа, Григори Курск ги видя да идват. Александра Петрова беше с кестенява перука и носеше дрехи, които никога преди това не бе виждал, но това нямаше значение. Беше я гледал с толкова много перуки, толкова различни маски, че се научи да я различава под тях и да я разпознава по телосложението и походката.

Той се усмихна, когато видя мъжа до нея. Англичанинът беше наранил не само тялото му, но и неговата гордост. Беше позволил да бъде подмамен в капан с взрив и макар да не си беше позволил и най-малък намек за неудобство или слабост пред своите хора, всяко вдишване караше острите зъби на болката да се впиват в пукнатите му и натъртени ребра. Сега щеше да се наслади на отмъщението си.

Той звънна на Димитров, който беше заел мястото му в ирландската кръчма, и на двамината други, които бе разположил близо до апартамента на Карвър. Съобщението му беше едно и също:

— Тук са. Бъдете готови за действие. Запомнете: и двамата ни трябват живи.