Том Кейн
Специалист по злополуките (19)

17.

Женската тоалетна сякаш беше излязла от някой филм за последните дни на Рим. В една от клетките се чукаше млада двойка. Две момичета се целуваха страстно, облегнати на стената. Друга клетка беше превърната в лавка от магребски арабин с тениска на „Айрън Мейдън“, който продаваше амфетамини, кокаин и хероин на дози. Няколко жени изравняваха линии кокаин по первазите на мивките, смъркаха ги, а след това с пръсти обираха прашинките, полепнали по ноздрите им, и ги облизваха. Няколко други по-традиционни мадами пишкаха, оправяха си грима или одумваха мъжете, които ги чакаха в клуба.

Алекс намери свободна мивка, огледа отражението си в огледалото, което се проточваше по цялата стена, и започна да си реже косата. Няколко жени я загледаха. Една от тях я заговори на френски. Алекс с мимики показа, че не разбира.

— Да не си луда? — продължи жената на английски. — Щом отрежеш тази хубава коса, мъжът, с когото си, няма да те познае.

— Това е целта — усмихна се Алекс.

Жената се засмя.

— Cherie, сигурно има по-лесен начин да му избягаш. Не мислиш ли?

— Може би не от него искам да избягам…

— Добре, тайнствена жено.

Алекс се залови отново да реже косата си. Спря едва когато от нея беше останало значително по-малко и покриваше врата й само наполовина. Тя прекара пръсти през новата си прическа и разтърси глава насам-натам, за да усети как косата се движи и пада по страните й.

— Не — измърмори тя под нос. — Прекалено скучна. — После отново се залови с ножицата. Няколко минути по-късно се оказа с къса, почти момчешка прическа. Отново се огледа, но сега беше по-доволна от резултата.

След това вдигна всеки от трите пакета до лицето си, оглеждайки критично резултата, преди да вземе окончателно решение. Напълни мивката с топла вода, наведе се и потопи главата си. След това я натри с черната боя. Сега идваше досадната част. Трябваше да изчака двадесет минути, за да подейства боята както трябва. Затова се отпусна на перваза на мивката и изпуши едно бяло боро, докато зяпаше наоколо.

Двойката, която се беше изчукала, излезе от клетката на тоалетната. Жената се втурна към огледалото, за да провери лицето и косата си, а мъжът я гледаше смръщен от нетърпение. Май и двамата не си падаха по романтичните връзки. Алекс се запита дали това не беше професионална размяна. Тя реши, че вероятно не е. Добрата проститутка непременно щеше да се престори, че й е харесало. Така клиентът може би щеше да плати за втори сеанс.

Търговията на дилъра замря за няколко минути. Той се опита да убеди Алекс да си купи, но накрая се задоволи с разговор на развален английски за трудностите да се върти бизнес с клиенти, които по определение са измамници. Алекс говореше като човек, който разбира нещата. Дилърът беше впечатлен.

— И ти ли продаваш прахчета?

— Не — отговори тя, — нещо друго.

В този миг влязоха две блондинки, олюляващи се на десетсантиметрови токчета, и за секунда в женската тоалетна настъпи тишина. Двете новодошли бяха еднакви и доста зловещи в своето неестествено кукленско съвършенство. Имаха големи тюркоазни очи, съвършени малки носленца и напомпани нацупени устни. Те се огледаха с пълно безразличие, сякаш от векове са отегчени от въздействието на своя външен вид върху заобикалящия ги свят. Или, помисли си Алекс, лицата им са натъпкани с толкова много силикон, че вече са неспособни да имат някакво изражение.

Кукличките застанаха пред огледалото до Алекс и започнаха да роптаят срещу мъжа, с когото бяха. Роптаеха на руски. Една от тях погледна към Алекс и се смръщи в опит да изобрази учудване.

— Я знаю вас?

Питаше я дали са се виждали някъде.

— Съжалявам — отговори Алекс с широко отворени безизразни очи и с възможно най-американския акцент, който можеше да докара, — но не зная руски. Обаче ми допада този близнашки номер, който разигравате.

Двете кукли се заеха отново със своите отражения и размениха няколко злобни забележки за това колко тъпи са янките. Фиксираха прическите си, издърпаха надолу миниатюрните си рокли и се върнаха в клуба.

— Страхотна двойка са, нали?

Алекс вдигна очи и видя свежото усмихнато лице на момиче, което едва ли имаше повече от осемнадесет. Беше по джинси и бюстие.

— Американка ли си? — попита Алекс.

— Не, канадка. От Уинипег. Казвам се Тифани.

— Здрасти, Тифани. Аз съм Александра. Можеш ли да ми направиш една малка услуга? Моля те, погледни през вратата дали типът на ъгловата маса е още там.

— Разбира се. — Тифани отиде до вратата и надникна. — Имаш предвид тъмнокосия сладур със сиво сако и бяла риза?

Алекс се ухили.

„Сладък“ не беше думата, която тя би употребила за Карвър.

— Да — потвърди тя на глас. — За него става дума.

— След минутка се връщам — каза канадката и изчезна през полуотворената врата.

След около двадесет секунди се появи отново.

— Знаеш ли какво? Той наистина е сладък. Малко грубоват, но това ми харесва. Със сигурност е по-готин от онзи, с когото излизам. Както и да е, попитах го дали иска компания, но ми отговори, че чака някого. Мисля, че наистина те харесва.

Най-сетне времето мина и Алекс изплакна главата си, след това се наведе до електрическия сешоар за ръце и продуха косата с горещ въздух. Отне й само секунди. Това беше голямото предимство на късата коса. Трябваше й само един последен нюанс. Тя огледа жените наоколо. Няколко мивки по-нататък стоеше маце с вид на пънкарка, което държеше в ръка тубичка с безцветен гел за коса. Това щеше да свърши работа. Алекс се наведе напред и посочи тубичката.

— Моля? — Момичето кимна.

Алекс изстиска малко на дясната си ръка, потърка длани и започна да прекарва пръстите напред-назад през косата си, за да я направи по-обемна и неравна. Отстъпи назад от огледалото и обърна главата си първо наляво, а после надясно, за да изследва резултата от всички страни, преди да излезе от тоалетната.

— Заслужаваше си чакането — каза Карвър, когато Алекс се върна отново на масата. — Изглеждаш прекрасно.

— Така ли мислиш? — попита Алекс. — Чувствам се малко странно, сякаш съм с гола глава. Но ако на теб ти харесва, да пием за новия ми стил. — Тя махна на келнера. — Моля, бутилка „Кристал“.

Минута по-късно на масата им имаше две високи чаши, пълни с шампанско, а от сребърната кофа с лед стърчеше прозрачна бутилка.

— Наздаровье! — каза Алекс и вдигна чашата си. За секунда се загледа в златистата, пускаща мехурчета течност, усети ледения хлад на стъклото между пръстите си и вдъхна острия мирис на напитката. Никога не се беше чувствала по-жива и в по-голяма хармония със сетивата си. Съзнанието за онова, което беше сторила тази вечер, все още я ужасяваше, но не можеше да отрече истината. Беше погледнала смъртта в очите и бе оцеляла. Обхвана я силно усещане за крехкостта на съществуването. Искаше да изстиска всяка капка живот от миговете, които й бяха отредени. И смяташе да започне още сега.

Карвър гледаше жената, седнала срещу него. Черната коса я правеше да изглежда по-силна и сложна. Сините й очи грееха още по-ярко на фона на тази черна рамка, а костната й структура се разкриваше в цялото си елегантно съвършенство. Запита се какво ли би могло да се случи, ако се бяха срещнали при малко по-нормални обстоятелства. След това се изкиска вътрешно. Такова момиче? Тя не би го погледнала.

Опита се да успокои топката.

— Искаш ли да хапнеш?

Алекс пресуши чашата си.

— Да ям? В никакъв случай. Искам да танцувам. Хайде, ставай!

Тя се изправи и задърпа ръкава на Карвър.

Той се смръщи нервно.

— Да танцуваш ли каза? — Тази възможност не му беше хрумвала. Що се отнасяше до него, клубът беше просто място, където да се скрият от преследвачите.

Алекс се засмя.

— Разбира се, че ще танцувам. И ако ти не искаш да танцуваш с мен, господин Плахи англичанино, ще намеря някой, който иска. Той ще ме вземе в обятията си. Телата ни ще се докосват. Ние ще…

— Разбрах за какво става дума — прекъсна я Карвър. После погледна към дансинга. Там гъмжеше от тела. Ако не друго, поне щяха да се набиват по-малко на очи, отколкото ако останеха на масата.

— Добре, хайде да танцуваме.