Том Кейн
Специалист по злополуките (13)

11.

Карвър повтори въпроса.

— Колко души?

— Не знам, по дяволите! — изстена Коулклъф. — Нали в това е смисълът. Знаеш само онова, което трябва да знаеш. Виждаш само онова, което трябва да видиш.

— Добре, какво видя?

— Голяма господарска къща. Стара. Истински блясък. Сградата стига чак до уличното платно. Прилича на стена без прозорци, обърната към улицата. Има арка с проход… Така се влиза.

— Охрана?

— Врати. Метални врати.

Бяха се върнали отново при реката. От другата й страна Карвър можеше да види осветените от прожектори кули на Нотър Дам. Той не им обърна внимание, съсредоточавайки се изцяло върху Коулклъф.

— Влизаш и отляво има малко караулно. Вътре в прохода. Там стои човек, който проверява влизащите и излизащите.

— Камери?

— Няколко отпред. Не видях други, но може и да има.

— Добре, а после какво следва?

Коулклъф се замисли за малко.

— Двор. От едната страна има нещо като стар обор, който се използва за паркиране на колите. Входната врата е срещу прохода под арката. Тя е покрита, така че можеш да спреш колата и да влезеш, без да се намокриш. Като влезеш, следва голям празен коридор и мраморно стълбище точно в средата на сградата.

— Това е нормално. Става дума за hotel particular — намеси се Алекс.

Карвър се обърна.

— Моля?

Момичето обясни, сякаш рецитира от туристически гид:

— Отел партикюлер е класическа парижка господарска къща, построена вероятно през седемнадесети или осемнадесети век.

— Откъде знаеш това? — попита Карвър.

— Защото съм обучена да разговарям за подобни неща.

— В Русия?

Алекс кимна.

— Естествено. Беше важно за работата ми.

— Която беше?

Тя пусна една от своите необвързващи усмивки.

— Да разговарям. Значи, ако това е типична господарска къща, всички главни приемни зали са на първия етаж. Там ли е Макс?

Коулклъф кимна.

— Да, в нещо като трапезария. Началникът му беше зад вратата до неговата в някакво друго помещение.

Карвър се смръщи.

— Какво искаш да кажеш с това „началник“? Твърдиш, че Макс има началник? Кой е той?

— Откъде да знам? Никога не съм го виждал.

— Тогава откъде знаеш, че е там?

— Защото повикаха Макс в съседната стая. Изприпка веднага, без да спори. Така че този тип трябва да му е началник. Смятам, че е логично, нали? — Той погледна към Карвър с умолителен поглед, отчаяно желаещ да му кажат, че се справя добре и че всичко ще завърши добре. Гласът му се пречупи: — Божичко, правя всичко възможно. Имам жена и дъщеря. Не искам да умирам. Искам да кажа, какво съм ти направил, за бога!

— Добре — продължи Карвър, без да обръща внимание на воплите на Коулклъф. — Един при вратата. Макс. Неговият началник. Други?

— Казах ти, че не знам. Не може да са много. Наредиха ми да чакам долу в нещо като сервизно помещение. Вътре имаше храна и кафе. Няколко мъже влизаха и излизаха.

— Въоръжени?

— Възможно е. Всъщност пред стаята, в която беше Макс, имаше двама души като охрана. Те определено имаха оръжия. Както и да е, аз пих кафе и решавах кръстословици, докато стана единадесет. След това получих заповед да заема позиция. Останалото знаеш.

— Не съвсем — възрази Карвър. — Къде се намира сервизното помещение по отношение на трапезарията, в която е Макс? Как стигна до него?

— Имаше стълбище, което беше отзад. Нали разбираш, като за слугите.

Карвър се замисли. Четирима души, за да водят качествено наблюдение на мишените в часовете преди удара. Щяха да им трябват двама, за да останат на местопроизшествието да наблюдават случващото се и да последват линейката. Оставаха двама плюс вратаря, Макс, неговата охрана и тайнственият му шеф. Седем срещу един. Не беше голям дисбаланс.

Той се обърна, за да погледне отново Алекс. На спирката я беше разоръжил доста лесно. Това не беше кой знае колко обнадеждаващо.

— Колко бойно обучение си изкарала?

Тя вдигна рамене и направи муцунка.

— Малко. Основи на самоотбраната, стрелба. Нищо особено.

— И бой с нож — напомни Карвър.

— Не. Това го научих сама. Всяко момиче има нужда от средство, за да прогонва влечугите.

— Малко е крайно, не мислиш ли?

— Такива са и влечугите.

Коулклъф каза:

— Мога ли да попитам нещо?

— Какво?

— Защо просто не се махнете? Повярвайте ми, ще остана ням. Кълна се пред Бог в живота на момичето ми, дума няма да кажа. Вземете тази кола. Отидете до най-близкото летище. Заминете колкото може по-далеч.

Алекс кимна.

— Бихме могли да заминем на различни места. Поотделно.

— Да, можеш да го направиш — каза Карвър, — ако си съгласна да те боли врата от оглеждане до края на късия ти живот или си падаш по тръпката да чакаш куршум в гърба. Хората, които ни изпратиха, искат да сме мъртви. Те няма да променят мнението си по този въпрос. Така че разполагаме най-много с час, преди полицията да открие, че в апартамента не е имало никого, и да извади трупа от канализацията. Трябва да предположим, че Макс и неговият началник или подслушват полицейските комуникации, или имат хора в полицията. Скоро ще разберат, че сме живи. Трябва да ги ударим преди това. И да научим каква е тяхната организация. Предполагам, че Макс има някакви компютри и комуникации?

— Предполагам. На масата имаше дисплеи, но той не ме пусна да ги доближа, затова не ме питай какво е правил.

— Няма нужда да питам. Ръководили са представлението. А компютърът, който е ръководил тях, съдържа всичко, което трябва да знаем. Ако не можем да измъкнем това от Макс, ще го извлечем от компютъра. Алекс, ти ще участваш ли?

Тя вдигна рамене.

— Предполагам, но трябва да знаеш, че не съм войник. Да атакуваме къща? Не съм обучавана за това.

— Тогава просто ме следвай, прави точно каквото ти кажа и ми пази гърба. И гледай на нещата от хубавата им страна. Тези копелета се опитаха да ни убият, а ние ще им върнем любезността.