Гюла Круди
Червеният дилижанс (7)

Седма глава
Виенчанки в Пеща

В Пеща беше май.

Теглен от малкия си локомотив, бързият влак от Виена, който пътуваше по една от най-хубавите железопътни линии, навлезе в пещенската гара гордо и задъхано, като че ли се мъчеше да подражава на своя знатен, далечен родственик — експреса, Ница — Петербург, чиито дълги пулманови вагони щяха ей сега, да спрат и от потъналите в електрическа светлина, тапицирани с коприна и украсени със злато купета да заслизат руски князе, полски войводи и чешки милионери… И така, през тези дни на май бързият влак от Виена пристигаше в Пеща препълнен и изсипваше на перона измета на виенските кафенета — мъже със съмнителна репутация и порочни жени.

В Пеща имаше конни надбягвания.

От разкошните вагони на влака пъргаво слизаха живите „герои“ от полицейските досиета. Фрапиращо елегантни спортсмени, които през зимните месеци дирят препитание сред посетителите на локала „Ронахер“, откъдето в зори се прехвърлят в картоигралните кафенета и често се подслоняват при старата цветопродавачка; борсови агенти и покерджии с решителни физиономии, червеникави лица и необикновени мустаци, прически и вратовръзки, които са по вкуса само на виенските гамени; бели гамаши и огромни бинокли в жълти калъфи. Дълбоко изрязаните лачени половинки или оранжевите високи обувки с връзки и токове стъпваха уверено върху пещенския асфалт. По тънките пръсти на гостите блестяха пръстени, а леренфелдският им диалект бе изпъстрен с апашки жаргон. Познанията и духовното си превъзходство те бяха формирали из виенските кафенета, нахално ироничните им погледи шареха по улица „Керепеши“.

Жените бяха още по-екстравагантни. Носеха бели блузи и дълги гладки поли; кръглите шапки жирарди или реморандките с големи пера стояха добре на главите им. Светлокестенявите им коси бяха гладко сресани и опънати назад, лицата руменееха, сякаш току-що измити със студена вода. Очите им бяха сини, устните — розови, а зъбите — бели. Само че много рано започваха да дебелеят. Бяха жизнерадостни и самоуверени. Спортните лейди приемаха непринудено ухажванията на всеки добре облечен мъж, а любовниците им, маркьори в кафене „Хабсбург“, сега бяха дошли в Пеща на печалба.

По времето, когато най-луксозните заведения в Будапеща бяха „Синята котка“ и „Флора“ (Карой Шомоши още не бе открил едно от най-красивите вариетета в света), виенският тип жена се бе наложил като идеален за всяка истинска актриса. От Будапеща изведнъж изчезнаха пълничките дамички с млечнобели гърди и розова, като у малките прасенца кожа на лицето, които пиеха само бира или френско шампанско, скубеха мъжете студено и пресметливо, а докато лежаха в прегръдките им, мислеха за файтонджията Макс. Само тук-таме можеше да се срещне още някоя и друга позастаряла, неуспяла да направи кариера в столицата дама, останала в мюзикхоловете на улица „Кирай“, където някога Едуар VII, тогава още уелски принц, се учеше да играе чардаш.

Цецилия Карола нощем, играеше в мюзикхола „Белицаи“, където още можеха да се срещнат (като последни припламвания на живота от „Синята котка“) графове и барони във фракове, чичо Блау играеше по риза билярд, с богаташа Лазарович, денем и нощем следвана по петите от верните си банкери Хартман и Лефкович, които като истински алкохолици се наливаха с шампанското на младия милионер. В пещенската нощ се носеше мелодията на валса от „Дамският батальон“ на Кмох и Райнер, изпълняван на сцената от осемдесет красиви танцьорки, облечени в трико. Чудесният отряд бе предвождан от стегнатата в униформа на хусарски капитан Цецилия Карола (тя докарваше до възторг както старите банкери евреи, така и младите графове). Батальонът замина със специален влак за Надварад, за да играе вечерта в „Черният орел“, и навярно по фасадите на сградите вече са се развявали празничните знамена, когато от Торино пристигна телеграма: починал регентът… Неприлично щеше да бъде в такъв момент Цицелка да подлуди надварадчани със своята дълга и гъста коса, която покриваше от главата до петите, затова представлението беше отменено. Госпожиците Кюри и Федак са големи приматадони, но те далеч не са в състояние да предизвикат такъв възторг, какъвто възпламеняваше в Пеща младичката, наивна на вид Цицелка. Попитайте старите господа, преселилите се в Америка борсови агенти, хилядите сломени кавалери и Ференц Райна какво е представлявала Цецилия Карола, когато по време на представлението на „Дамският батальон“ разгръща националния трибагреник! Полунемската още пещенска нощ бясно аплодираше, файтонджиите, чакащи пред мюзикхола, крещяха „Да живее!“, а мелодията на песента се разливаше на вълни… Е, кажете, кое е по-хубаво: „Дамският батальон“ или песента „Капещи листа“, която е на мода сега? О, старите диригенти бяха прекрасни хора. Който някога се залови да пише историята на Будапеща, ще има какво да разказва за Карой Шомоши и за Цецилия Карола. Те научиха града да пирува. В Будапеща навярно и днес продължават да пият шампанско, защото то е стока, която винаги ще се търси, докато на света живеят богати чревоугодници и покварени жени. Но тогава, в дните на конните надбягвания, Карола вдигаше крак върху мраморната плоча на масата в кафене „Белицаи“, а Блау Диоген с благоговението на рицар пиеше шампанско от лачената обувка на чествуваната актриса, младите господа Елемер Батяни, Миклош Семере и Мюнци с дългата сива брада караха да им свирят френски мелодии, а господин Шомоши гуляеше заедно с гостите си; по същото време веселият и богат с идеи Лантош откри в Пеща първия елегантен ресторант, в кухнята на който огънят никога не изгасваше и човек можеше спокойно да се забавлява чак до сутринта, и все пак предприемчивият мъж претърпя крах, макар че приготовляваше пилешката супа по рецепта на Брия Саваре; по-практичните отвориха кръчми, които започваха работа след полунощ. Там, например в „Гробището“, златната младеж гуляеше до десет часа сутринта под мелодиите на Щрасер, които се изпълняваха по същия начин, както ги пеят и пастирите в полето, и пиеше бира от поставено върху масата буре; през май на мода бе да вдигат пианиста от леглото му точно на обяд, когато бързите жребци на Мони препускаха (докато кочияшът заедно с конете и сбруята им мечтаеше за виенския Пратер) към ресторанта в градския парк; червендалестият Фридман носеше на кръста си колан от звезди и двамата със Секула наричаха Пеща световен град, в който локалите изникват с темпо, на което може да завиди и Сан Франциско, и в който си дават среща танцьори негри и всякакви чуждестранни артисти; „Към древната крепост“ — казваха хората и в представите им се явяваше целият разкош на Изтока и Запада, аз демимонденките, които дотогава вършеха любовните си похождения скрито, сега изведнъж плъзнаха и покриха като пролетни цветя всичко пред очите на удивения град (техните домашни адреси и имена бяха грижливо отбелязвани със златен молив в подвързаното с фина марокенена кожа тефтерче на капитан Капи, роднина на английския крал, почитател и покровител на женския свят и голям гастроном, така че в библиотеката му навярно по-късно можеше да се открие къде преди двадесет години е живяла драгоценната Мици Шварц); глухият дядо Фриц готвеше бобена чорба в своя „локал“ на улица „Пал Вашвари“, където файтонджии, господа от казиното и нощни момичета танцуваха през целия преди обед около пианото на охтичавия Брайнер, който вмъкваше в песните си такива безсрамни и цинични думи, че човек настръхваше само като го слушаше, а от черната паст на разтворената му чак до ушите уста зееше мракът на разкопан стар гроб и често, в най-големия разгар на веселието, от дробовете му започваше да блика кръв (а у дома го очакваха болна жена и дете); когато истински лумпени и любители на пиянски оргии, господа, които диреха живота в опиянението, когато виенските момичета бяха оскотели и паднали до самото дъно, като Фифи, която, запушваше мястото на счупения си преден зъб с парче восъчна свещ, като налудничавата Грета, която, обезумяла, късаше дрехите върху себе си, или като Мици, която всяка сутрин искаше да сложи край на живота си, в тези именно времена дори и господата Рьодерер и Помери от земята на франките много добре знаеха, че в Пеща сега е май и има конни надбягвания. Преди да приеме ухажванията на своите любовници — артисти и файтонджии, — червенокосата милионерска дъщеря Флора Фрайстедлер най-напред ги изкъпваше в искрящото злато на шампанското. Героични времена, когато само за една нощ в пещенските гуляи се стопяваха цели състояния, пропилявани за шампанско, цветя и музика, която често се заглушаваше от пиянските викове на виенските момичета.

Орфеум!

Как, топло, мелодично, бих, казал, омайно, звучеше тази дума в ония времена, времената на нашата младост! В заляната от розова електрическа светлина зала имаше танцьорки и херцогини, ризите на господата блестяха от белота, носеше се уханието на цветя, княз Владимир седеше в ложата си в партера, на подиума чуруликаше малка субретка французойка в къса поличка, келнерите с плешиви глави и изпити лица с достойнството на погребални уредници разнасяха в кофичките с лед вината на френските хълмове, а оркестърът разливаше вълшебната си музика. Широкият свят — Париж и Ница — ни правеше визита за една вечер… Но… отиде си Цецилия, след нея и другите. Някои от тях отвориха будки за цигари или салони за шапки на Ринга във Виена и само спомените им ги връщаха в Пеща през май, когато започват конните надбягвания, наричани някога майски тържества.

Тогава вестниците се пълнеха със съобщения за пристигането на изтъкнати представители на висшето общество в Будапеща.

 

 

Госпожица Хорват никога досега не беше ходила на конни надбягвания, като мъничка само бе виждала как препускат по булевард „Шугар“ огромната ловна кола на Гейза Андраши, лекият фиакър с червени колела, който кавалерът Варман си бе изписал от Виена, и каретата на Блашкович. В продължение на десет-петнадесет минути пред погледа на удивените пешеходци профуча знатната върхушка на Унгария. Наклонил напред глава с огромни бакенбарди, куцият вестникар Несмени поздравяваше всеки познат с патериците си. Файтонджиите караха късоопашатите си коне с такова самочувствие, като че ли всеки от тях бе спечелил на надбягванията. Воалите на дамите се развяваха весело, а мъжете подръпваха пепитените си панталони на коленете. Ах, лъчезарен, прекрасен свят!

Госпожа Урбанович изпрати нова помощ на дамите от улица „Патантюш“ и цялото красноречие на бедния Резеда отиде на пусто. След като си ушиха нови дрехи (госпожица Хорват — пепитен костюм, а Силвия — по-младежки тоалет от материя на сини и бели точки), в един от следобедите на надбягванията актрисите извикаха файтон.

— Мои мили дами, делничен ден на хиподрума ходят само касиерките на локалите и нощните пеперуди — каза господин Резеда.

Но актрисите посрещнаха думите му със смях.

— Ако се срамувате, да ни придружите, не идвайте — остро рече Клара.

Печалният мъж се примири със съдбата си.

— Честна дума — мърмореше той, — чувствувам се като търговец на бели робини, който води познатите си на панаир.

Разбира се, госпожиците бяха любопитни да видят най-напред графините. Господин Резеда им показа няколко магнатски жени, които бе виждал и друг път. Разположени в креслата си, младите графини напомняха пастелни картини. С деликатна, необикновено нежна кожа на лицето, в елегантни тапети, ръкавици и обувки, те седяха в оградената с червен шнур част от трибуните като някакви оранжерийни цветя. Откъде графините купуват шапките си, които по изящество и форма винаги се отличават от шапките на другите богаташки жени? Нима майсторът на ръкавици шие по специален начин на контеса Андраши? А нима тези млади дами, израснали безгрижно в разкошни дворци, пълни с антични предмети, художествени картини и азиатски килими действително се различават от останалите жени? Откъде вземат те розовите дантели за долните си дрехи и панделките за обувките си, на какво се дължат тези свежи вълни в косите им, този чуден блясък в техните очи, които и най-изкусната и заможна еврейка не е в състояние да постигне? Дали наистина гъвкавостта на телата им — дори и при по-възрастните дами — не е резултат на префиненото кръвосмешение през столетията! „Синя кръв!“ — казваха старите романисти. И обикновеният буржоа въздиша, че никога няма да може да опознае по-отблизо жените със синя кръв.

При една от обиколките им (госпожиците постоянно се разхождаха напред-назад, за да не пропуснат нищо) отнякъде се появи чернобрадият Алвинци с бяла шапка на главата. Движеше се с бавни, едва ли не отегчени стъпки, на ръката му се люлееше бинокъл.

— Да вървим! — нервно каза господин Резеда.

Госпожица Хорват обаче спря и впери поглед в лицето на Алвинци с усмивка, която обикновено се появява върху лицата на опитни куртизанки или на съвсем невинни жени, за да прикрият с нея своето вълнение.

Алвинци загледа объркано дамата, сякаш се ровеше в спомените си.

— Добър ден, Алвинци! — обади се госпожица Хорват, като присви очи дяволито. — Не си спомняте за мене, нали? Аз обаче не съм ви забравила!

(Господин Резеда помисли, че ще потъне вдън земя от срам.)

Азиатският хан повдигна шапка с ръка в бяла ръкавица.

— Моите почитания — каза той колебливо и хвърли бегъл и въпросителен поглед към господин Резеда.

Господин Резеда сви рамене и смотолеви през зъби:

— При мадам Луиза… на приема…

Алвинци се усмихна кисело. Извади носната си кърпичка и се изкашля.

— Да… Мога да ви дам някои добри съвети… — продължи той припряно, но доста сърдечно. — Навярно дамите искат да спечелят, макар че ако слушате мене, не залагайте. На конни надбягвания не може да се спечели. Но за да вземете участие и вие в забавлението, ще ви подскажа някои идеи. Ако позволите… Довиждане. Бързам, вече дадоха старт.

Той леко вдигна шапка, ръкува се небрежно с госпожица Хорват и изчезна по стълбите към букмейкъра. Тълпата почтително се отдръпваше пред него. Тук той залагаше най-много. Беше некоронованият крал Алвинци на градчето на конните надбягвания.

Господин Резеда, чието лице бе станало тъмночервено, хвана госпожица Хорват под ръка.

— Скъпа моя — поде той с една задържан гняв, — държите се като същинска селяндурка. Да не си въобразявате, че се намирате в Кишварда, където всеки обущарски калфа познава драматичната наивка на трупата? Ние сме в Пеща, скъпа моя, където не е прието жените да заговарят мъжете.

— Действително Алвинци не се показа много възпитан — отговори Клара, станала изведнъж много сериозна. — Бях глупава, признавам. Понеже този човек заема голяма част от мислите ми, струваше ми се съвсем естествено и той да ме познае, когато се срещнем… Простете ми, Резеда.

Но господин Резеда не прости.

— Огледайте се наоколо — продължи той строго. — Виждате ли тази тълпа от жени с причудливи шапки, екстравагантни тоалети и решителни лица? Всички те са тук, за да се запознаят с Алвинци или с някой друг мъж, който има кесия като неговата. Но дори и те не смеят да заговорят никого.

— Колко глупаво постъпих наистина — промърмори Клара, огорчена до сълзи.

Разнесе се продължителен звън.

От навалицата излезе белобрад господин с контешка шапка и червена жилетка и се насочи към компанията. Беше облечен в кафяв редингот и им махаше със стария си бастун.

— Госпожице!

Беше господин Силвестър, секретарят на Алвинци. Той приближи и тикна в ръцете на госпожица Хорват няколко от кафявите картони, които държеше.

— Изпраща ви ги господарят — каза старият човек, задъхан от бързината.

— Как сте, чичо Силвестър? — запита Клара меко.

— Бързам! Бързам! Трябва да дам талони още на графиня Х., на старата госпожа баронеса В. и на вдовицата на Абранди. А надбягванията вече започнаха.

— Защо ги приехте? — мрачно запита господин Резеда.

Госпожица Хорват гледаше развълнувано картончетата.

— Десет форинта единият. Три пъти по десет форинта. За шести номер. Я вижте бързо, господин Резеда, кой кон е номер шест?

— Конят на Алвинци — Игнац.

Изведнъж над хиподрума се понесоха диви викове. Сякаш хилядите хора, които изпълваха трибуните, бяха обезумели. Скачаха по пейките и столовете. Крещяха имена на коне. Очите им изпъкваха. Жените пищяха истерично.

— Оттук няма да видим нищо от надбягванията — каза господин Резеда. — Обърнете се, госпожици. На трибуната седи господин Алвинци. По неговото лице ще познаем дали Игнац ще спечели надбягването.

Господин Алвинци седеше в ложата, запазена за членовете на жокейклуба, и наблюдаваше надпрепускването на конете през един от най-хубавите бинокли на света.

Отначало той следеше надбягването неподвижно, облегнат на мястото си.

После внезапно се наведе напред, като че ли с това енергично движение можеше да повлияе върху изхода на надбягването.

Бинокълът замря в ръцете му, докато от високата трибуна наблюдаваше препускането на конете в последните метри преди финиша.

После го свали от очите си.

Тъмното му, печално лице се озари от щастлива, по детски щастлива, тържествуваща усмивка, сякаш коледен ангелски звън бе огласил хиподрума… Седящите около него му протягаха ръце.

— Игнац! — ревяха хиляди гърла.

— Спечелихме! — извика и самозабравилата се, почти с насълзени очи госпожица Хорват. — Игнац. Скъпи Игнац.

— Дяволът да го беше отнесъл! — изсумтя господин Резеда.

Когато доведоха коня победител, госпожица Хорват изтича към белия парапет и щастливо заръкопляска с белите си ръкавици на дребното на ръст, доресто конче.

— Игнац! — промълви тя влюбено и нежно.

… Колкото и да се опитваше през този следобед госпожица Хорват отново да срещне господин Алвинци, това вече не й се удаде.

— Защо Алвинци ме отбягва? — запита госпожица Хорват, когато най-после уморени и прашни тръгнаха към дома си.

Господин Резеда поклати сърдито глава:

Госпожице, запомнете: човек, който се мъчи да даде израз на чувството си на благодарност, представлява най-неудобното същество. Не знаеш какво да правиш с него. Впрочем Алвинци е суеверен; заложи ли някоя по-крупна сума на даден кон, започва да раздава талони на бедните си приятели и познати. Но има и други познати, за които в същото време залага на други коне, не на тези, на които е заложил за себе си. Можете да се радвате, нас той причислява към щастливите познати.

— Прекрасен човек.

— Нещо повече, ако на вас той помогна да спечелите двеста форинта (за да измолите победата на коня му, както старите магнатски жени, на които дава помощи, за да ходят в деня на надбягванията във франциансканската църква да се молят за щастието му), то самият Алвинци — както научих от един познат, вещ в тези работи — от победата на Игнац е прибрал в джоба си почти сто хиляди форинта. Ето източника на смятаното за неизчерпаемо богатство на Алвинци. Затова го наричат Монте Кристо.

Клара плесна с ръце.

— Обожавам го! — заяви тя.