Гюла Круди
Червеният дилижанс (3)

Трета глава
Реколтата в Индия беше лоша

Родословното дърво на собственика на червения дилижанс, Едуард Алвинци, бе едно от най-древните в Унгария. Алвинци, от рода Гут-Келед, потомък на темешварския бан и кралски наместник Лайош Над, бе най-гордият човек в Будапеща. Той се гордееше със своя прародител, завоювал отечеството, които носел на шлема си перо на вожд, беше горд и с това, че ако трябваше отново да се избира крал в местността Ракош, неговият произход му даваше право да се надява, че короната ще се падне нему. Хохенцолерните още пасяха кози по времето, когато синовете на рода Гут-Келед вече бяха коменданти на крепости и банове. Дори по мнението на един московски историк, основателят на рода Гут-Келед навярно е произлязъл от племето, владяло някога земите в Далечния Изток, по течението на Дон, членовете на което пътували само на коне. (В знак на благодарност господин Алвинци искаше да изпрати на професора в Москва цяло стадо добитък, пастирите вече бяха започнали да се стягат за дългия път, който им предстоеше, когато своенравният Алвинци реши друго поръча на хаванската фирма „Диац Херманос и сие“ сто пури, най-хубавите и най-скъпите пури в целия свят, които изпрати на професора, придружени от благодарствено писмо с позлатени краища.)

Младежките си години Едуард Алвинци прекара в Оксфорд, където участвува в гребни състезания, по-късно бе изпратен в австро-унгарската легация в Париж. В хофмайстерската канцелария във Виена се яви с имената на тридесет и трима (макар че и по-малко щяха да бъдат достатъчни) потомци на рода Гут-Келед — офицери и коменданти на крепости, които му бяха гаранти, за да сложи на раменете си дипломатическия фрак на аташе в Париж. (В съня си господин Алвинци навярно виждаше как Миклош, темешварският бан, удря с боздугана си по вратите на Хофбург: „Дошли сме не да молим, а да отстояваме правата си!“) В Рим във внука на татарските ханове се влюби една прекрасна италианска графиня, но нейната любов не му донесе щастие: само за една нощ в „Клуба на благородниците“ той изгуби на комар стоте хиляди форинта, които майка му пазеше в ухаещия на лавандула гардероб за случай, когато беда би сполетяла дома им. Тази чудесна жена не пророни нито сълза, невъзмутимо изпрати на сина си стоте хиляди форинта, които на онова време представляваха огромно състояние: с такава сума можеха да се купят три области. „Сине, вече нямаме никакви пари.“ Само това му писа тя. Така че вместо ръката на италианската графиня, Едуард Алвинци отново остана само с индуския идол, който носеше навсякъде със себе си. Премести се в Петербург. Но Амур постоянно преследваше по петите младия дипломат. Една красива и тъжна руска балерина спря върху Едуард мечтателния си, нежен поглед. За беда и френският аташе обожаваше същата балерина, така че един ден в клуба „Травел“ се събраха секунданти, после още там се срещнаха на дуел и господата, като преди това изпратиха да им донесат копринени ризи от къщи. Казакът прислужник в казиното наточи и закали в огъня шпагите и навярно точно когато балерината препускаше с шейната си към операта и звънчетата разливаха весел звън по Невския проспект, шпагата на Алвинци прободе френския аташе три пръста над сърцето. Червена струйка кръв, пребеляло лице, нозете се подкосяват и смъртта поставя печата на северното сияние върху челото на френския аташе. Експресът за Ница потегли след един час, а малко по-късно, на три версти от Петербург, облечените в кафяви сака келнери от железопътната компания сервираха вечерята. Алвинци се нахрани изобилно и апетитно, после си легна спокойно в спалното купе, а на другия ден с нетърпение зачака момента, когато щеше да върне легационното си писмо на Балплатц във Виена. Завърна се в Будапеща, наситил се на дипломатическата кариера. Отседна в старата странноприемница „Златният орел“, където бе живял още през студентските си години, тогава в една, а сега в две стаи, защото и прислужникът, му трябваше да спи наблизо, вечер да го съблича, да масажира ръцете и краката му, да го завива и му пожелава лека нощ, както у дома му, в Унг, където земята, полята и реките принадлежаха на рода Алвинци още от времето, когато неговите прадеди го бяха завладени. Шумят унгенските лесове, те укриват в дебрите си куруци^[1] и бойци, а планините се извисяват в далечината като снежни привидения… Ах, колко жалко, че в „Златният орел“ не позволяваха да се държи селско куче, което да лае нощем на Едуард Алвинци.

(Когато достопочтеният редактор на „Фенер“ стигна до тави част на своя разказ, госпожица Клара Хорват едва чуто въздъхна: „Боже мой!“.)

След няколко дни писателят Силвестър почука в „Златният орел“.

Силвестър бе от онези стари писатели, които още използват пачето перо и пишат името си с „игрек“, но той се гордееше най-много с наследството, оставено му от самоубилия се Шандор Балаж, който му бе завещал редингота си. В коридора Силвестър най-напред видя прислужника Янош, който винаги се перчеше с дедите си, както Алвинци се гордееше с Илона Зрини.

— Буден ли е господарят ти?

— Покашляйте се пред вратата. Познаваме ваше благородие по кашлянето.

Силвестър се изкашля тихо, в отговор на което от вътре се чу едно уморено, апатично: „Е!“, което, изглежда, струваше на притежателя на гласа огромно усилие, колкото за цяла реч.

— Дойдох да ти пожелая добро утро, сър!

Алвинци бе седнал на края на леглото (откакто напусна Петербург той винаги сядаше на ръба на леглото), краката му бяха обути в чехли, а над червената гарибалдейска риза бе облякъл копринен халат, какъвто носят източните господари. На главата му имаше кръгла бяла шапка, изпод която черните му очи гледаха внимателно, но с известна меланхолия. С такъв поглед конникът от пустата се взира в потъналата в мъгли и облаци долина. Алвинци гледаше на изток, натам, където някога бе властвувал основателят на неговия род. В краката му се валяха френски вестници. Силвестър вдигна един брой от „Жил Бла“.

— Тази вечер при мадам Луиза ще се играе една оценка от „Жил Бла“. Аз я написах.

Господарят погледна със скука към чехлите си, направени от най-фина кожа.

— Малка сценка — повтори Силвестър.

— Съвсем малка — подчерта отново той, малко по-късно.

Алвинци вдигна глава и хвърли поглед към Силвестър.

— Е?

— Сър! Не ми се сърди. Но бих желал да я видиш.

Алвинци се изправи, сви рамене, прекоси стаята и се загледа замислено в огъня, който гореше в порцелановата печка в ъгъла.

Ярките пламъци караха снежнобелия порцелан да розовее. Алвинци вдигна две дръвчета, докарани чак от унгенските гори — с такива дърва се бяха отоплявали и дедите му, — и ги постави в огъня. Потърка изящните си, но силни ръце. Огледа дългите си пръсти, които предпочитаха да държат сабя или поводи, вместо дамска ръка. После бръкна в джоба на копринения си халат и извади няколко златни монети. Сложи жълтиците върху дланта си и заговори тихо, но остро:

— Най-солидната нация е английската. Нейното говеждо е най-хубаво, както и парите й. — Английското злато е най-доброто. Реално отговаря на обявената му стойност. Ето, Силвестър, провери!

Той подаде на стария писател няколко суверена^[2] с образа на кралица Виктория. Жълтиците със светкавична бързина изчезнаха в червената жилетка на Силвестър.

— А „Жил Бла“! — каза последният вместо благодарност, защото Алвинци имаше обичая да взема обратно подаръка си, ако му благодаряха за него.

— Ще видим. Ако нямам друга работа, може да намина към Мадам.

— Ще има прием, сър. Соаре!

— Безразлично ми е. Но не употребявай чужди думи, когато има подходяща унгарска. Този народ не може да преуспее само защото има такива писатели. По времето на моя чичо, поета Йеромош Алвинци, са се отнасяли с по-голямо внимание към чистотата на езика. Във всеки случай предай поздравите ми на нашата стара приятелка, госпожа Луиза.

Писателят, чието румено лице съперничеше по цвят на жилетката му, оправи връхната си дреха, както балерина воала си. (Той винаги ходеше с редингот — редингота на Шандор Балаж. Някога Алфред дьо Мюсе е носел такъв редингот.)

Алвинци вдигна от земята малка кошница, пълна с южни плодове. „Получих я днес от Неапол. Нашата приятелка обича лакомствата!“ — каза той и се усмихна с онази странна усмивка, с която източните владетели се надсмиват над глупостта на жените. (Стаята му приличаше на магазин за антични предмети. По пода, подпрени на стената, се валяха голям брой старинни картини, които господарят различаваше по поставените на гърба им белези. Стари саби, пистолети, азиатски килими, индуски идоли. Над скромното, почти войнишко легло — малко сребърно разпятие, запазило диханието на последната целувка на Мария Антоанета. Върху нощното шкафче — къс, дебел малък пистолет, напомнящ главата на булдог. Стар неголям молитвеник, от който навярно някоя херцогиня от Средновековието е чела молитвите си. Буквите поизбледнели, само инициалите аленеят в благородна, бледа червенина, а на челната страница написани сякаш с кръв букви бележат: „1577. Коледа. Хенри“. Върху фината кожа на обложката личи пресованият герб на Монтморенси с изобразената на него кошута. На друга страна пастелни картини с прочути жокеи и състезателни коне, купувани само от англичаните, които обичат конете почти колкото и лорд Дерби. В чекмеджето на нощното шкафче, между различните бележки и захвърлени писма, проблясват златни монети. Една броеница, принадлежала някога на Екатерина Медичи, и малък, безсрамно и цинично хилещ се на света продълговат индуски идол, изобразяващ част от мъжкото тяло. На стената имаше окачени бойни копия, трофеи на някой от рода Алвинци, отнети може би от темешварския паша, а върху бюрото — телеграми и писма от всички краища на земята. Господарят на дома по цели дни седеше на края леглото, но знаеше всичко, което става по света. През годините, прекарани по легациите, той си бе спечели много познати и приятели.)

Преди Силвестър да напусне стаята с кошницата, Алвинци изведнъж бе обзет от необикновено оживление. Стана бързо и вдигна от бюрото си един продълговат плик.

Чакай, Силвестър, ще ти дам още нещо. Но имай пред вид, че засега то е тайна. В английското министерство на колониите в момента обобщават данните за реколтата в Индия. През тази година тя е много лоша. Официалното съобщение ще бъде публикувано през другата седмица. Ти вече го знаеш. Продай тайната си.

Той пусна писмото, седна уморено върху леглото и остана дълго загледан в зимния здрач. Около тънките му устни се очертаха дълбоки, мрачни бръчки.

— Мръкна! — промълви Алвинци тихо, без да забележи, че Силвестър вече е напуснал стаята.

Влезе момъкът, сериозен като войник.

— Какво има, Янош?

— Да се обличаме, милостиви господарю. Вечерята в казиното вече е поръчана.

Алвинци лениво протегна крака и се излегна настрани, сякаш искаше да отложи обличането.

— Каква е поръчката ни за днес, Янош?

— Студена диня, полска супа, пуйка и говеждо със сос. Също и салата, а госпожа Болдва ще изпържи понички.

— Понички! Спомняш ли си, Янош, дядовата готвачка в Унг? Какви прекрасни понички правеше. Старите обичаха да си похапват добре.

— В Унг готвят най-хубавите гозби на земята — сериозно и с убеждение отвърна Янош. — А какви ли не буламачи ядохме в Рим, докато нейно благородие, старата господарка, изпрати при нас госпожа Рипка.

Алвинци се замисли.

— Кажи ми, Керек, къде се дяна госпожа Рипка?

— След като овдовя, тя се омъжи повторно за кочияша на старите господари от Байноци.

Мисълта на Алвинци се зарея в миналото.

В това време младият момък постави сред стаята гумена вана и донесе топла вода. Господарят му бе седнал по турски, със свити крака. Изведнъж скочи от леглото и с дълги, остри букви записа нещо в една тетрадка. Някаква година и едно име. После се остави да бъде облечен от момъка.

В едно огледало, което увеличаваше образа му, внимателно проучи очите и лицето си, напарфюмира смокинга си, раздвижи крака, обути в елегантни обувки, и натъпка джобовете си с портмонета и разни вестници, от които те се издуха. Взе в ръка къс, обкован с желязо дрянов бастун, пъхна под мишницата си бутилка шампанско, стара и благородна като епископска библия. Беше от избата на Уелския принц. После извади от различни кутии пури и зареди огромната си като пътническа чанта табакера така грижливо, както аптекарят приготовлява чудодейните си лекарства. Кутиите, пълни с прекрасни пури, обвити с червени бандероли, върху които личеше подписът на председателя на Република Куба, се валяха в такова изобилие навсякъде из стаята, сякаш господин Алвинци бе най-големият тютюнопроизводител в Хавана. „Пурите на Алвинци“. Това понятие бе станало синоним в Будапеща. Означаваше най-скъпите, най-хубавите, най-благоуханните пури.

След банкетите в казиното вестникари и херцози мушваха в джобовете си от тези пури. Пазеха ги за спомен от обедите на Алвинци, както се пазят копитата на тиханските кози. Понякога пътят на пурите продължаваше по-нататък: подаряваха ги на домашни лекари, на критици или съдии… Една запечатана в стъклена кутия пура на Алвинци обикаля близо две години из Будапеща, докато най-после един пиян негърски танцьор я изпуши.

Намалиха се с нея богатствата на Пеща.

На ерцхерцога, който след един обяд пропусна да си вземе такъв трофей, сам Янош мушна в джоба на шинела хаванска пура.

— Какво е това? — уплашено запита императорският воин.

Янош Керек доброжелателно продължи да му помага при обличането на офицерския шинел.

— Моля ви, задръжте я. Няма да ви бъде излишна…

… След това сграбчи купчина писма, на които още не бе отговорил, превърза ги с гумирана панделка и ги мушна във вътрешния си джоб. През нощта, настанил се удобно на канапето в казиното (след като разменеше обичайната хилядафоринтова банкнота за заплащане на вечерята и лакеят върнеше разликата върху поднос), господин Алвинци изваждаше вестниците и писмата. Коженото канапе се покриваше с писма и телеграми. Със златния си молив той нанасяше в ъгъла на всяко писмо бележки, които на другия ден служеха за указания на Силвестър при написването на отговорите. Нощта е дълга, затова той мушва под мишницата си и един том от Карли.

— Ако закъснея до сутринта, ще получиш петдесет пенгьо, Янош! — казва той с господарски жест, а в това време камериерките от странноприемницата вече влизат във владението си — презатоплената, ухаеща на пури и дъх на прясно сено стая. Навярно някога в такъв кабинет херцог Ришельо е проучвал важните държавни документи. Появява се белолика камериерка в бяла престилка и огромна женствена прическа, пристъпва тихо по червения килим, поздравява и отминава с подрънкващите си ключове.

Господарят спира, усмихва се — може би така папа Доде се е усмихвал в Авиньон подир танцуващите провансалки — и уморено казва:

— Янош, ще получиш от мен пет жълтици, ако прелъстиш тази светица! Пет жълтици!

Така говори Алвинци на слугата си, който носи след него бутилката с вино.

Още секунда оживление, в очите сияе очарователна усмивка.

— За същото Силвестър ще получи десет жълтици — добавя той с малко уморен, но мелодичен глас. — Можеш да му го кажеш.

Във вътрешността на напоената с миризми на пури и парфюми кола, която цял ден чака пред странноприемницата с дългокраките си руски коне, той се настанява като човек, който тръгва на далечен път. Сгушва се зиморничаво в палтото, нахлупва меката шапка върху челото си. До краката си поставя бутилката с прекрасно вино, от златните бисери на което налива в кристална чаша по време на вечерята.

— Лека нощ, Янош.

Вратата на колата се затваря и конете поемат в тръс към казиното, което е само на петдесет крачки от „Златният орел“.

(Господи! — повтаря отново госпожица Хорват и слага ръка на челото си, като че ли да провери температурата си.)

А Силвестър гуляе нощем в „Златният орел“ в компанията на провинциални господа. Радич свири и буйното веселие трае до полунощ. (Господинът с червената жилетка бе по-голям почитател на гуляите, които започват с четене на поезия, продължават с мъжко пиене и завършват с буйства, отколкото на любезниченето с жените.) Мадам Луиза или както още я наричаха, Дона Жуана (а понякога и „Дамата с белите камелии“), канеше в двореца си артисти и писатели, ако, разбира се, редовните й посетители — графове и херцози — разрешаваха това. На литературните вечери се оказваше, че Дона Жуана е прекрасна актриса, тя сама изпълняваше по няколко малки сценки. От страниците на стар, сантиментален роман беше излязла тя… По-късно отново и повече ще говорим за Дамата с белите камелии, сега ще споменем само, че тя изпълни сама двете мъжки и женската роля в „Жил Бла“, а намиращият се сред гостите писател Одон Шаламон изрази на езика на Серсей възхищението си от изкуството на домакинята. Само че господин Силвестър още преди това се бе измъкнал, защото научи, че в „Златният орел“ се забавлява пещенският областен полицейски началник — господин Дапши. Над Центъра бушуваше снежна виелица, газените лампи танцуваха изплашени, в тишината потракваше бръснарска чиния, както по времето, когато Калман Лисняи и Ласло Бьоти скитаха нощем и хлопаха с бастуните си по железните табели на печатницата „Хекенаст“. (Печатницата на противниците им.) Сгушен в редингота на Шандор Балаж, полузадушаван от студения въздух на снежната виелица, Силвестър скоро забрави приема, на който се носеше уханието на парфюми и камелии и където писателите, съвременните писатели, пиеха чай, облечени във фракове. Когато стигна до „Златният орел“, той килна встрани малката си кръгла шапка и си спомни една стара, весела пещенска песничка… (Такива песни правеха веселбата да трае дълго.)

Вече бе минало обед, когато Силвестър със смирението на крепостник се яви при своя приятел, покровител и васал, господин Алвинци.

— Сър, нощес пих повече, отколкото трябваше.

Застанал пред печката, господарят замислено и съсредоточено пушеше пура, поставена в цигаре с дълъг мундщук. Стаята бе изпълнена с кафеникавобелия гъст дим и екзотичния аромат на благоуханното растение от далечните острови. В кълбата дим можеха да се различат испанци с широкополи шапки да садят тютюн, зеленеещи се тютюневи ниви и негърки в тях; от някакво пристанище тръгва тримачтов кораб, вятърът надува белите му платна и той се понася, към далечни морета, натоварен с украсени със сини цветчета кутии, пълни с пури. (Стоките от далечните морета пристигат при нас в странни кутии. Кой не е разглеждал чудните изображения върху кутиите с чай и смокини. Струва ни се, че пратките, дошли от приказните земи, носят със себе си и тяхното своеобразие. Китайският змей и японските гейши, мирисът на кубинското кафе, изпълващ пристанищата, и пренасяните върху камилски гръб персийски килими — всички те карат човека да мечтае за далечни пътешествия.)

Господарят поемаше дълбоко дима от пурата си. Червената му копринена риза и обшитата със сърма жилетка блестяха под лъчите на зимното слънце, проникнали през прозорците на странноприемницата.

— Не обичам пияниците! — каза той презрително. — Мисълта за лошата реколта в Индия не ме остави да спя цяла нощ. Това е много сериозна работа, Силвестър. Недостигът в житницата и съкровищницата на британците ще се почувствува не само от лордовете и притежателите на бирени фабрики, той ще се отрази и върху европейската търговия. Може да се каже, че цялото земно кълбо се интересува колко тона ориз докарват корабите в Бомбай… Преди обяд времето бе слънчево, направих кратка разходка из града. И срещнах… една необикновена девойка с теменужни очи, същински предвестник на пролетта.

Силвестър хвърли настрани редингота.

— Веднага ще уведомя Мадам. Девойката с теменужните очи трябва да бъде намерена. Заповед на господаря.

Алвинци се загледа в дима.

— Не — отговори той. — Тя не е за нежните ръце на нашата приятелка. Тя е нещо различно, нещо изключително. Пастелна картина, появила се на света изпод благородната четка на английски художник. Нежност и красота! Стройна, жизнерадостна, грациозна. Удивлението ми може би нямаше да бъде толкова голямо, ако я бях срещнал след някой лов с кучета при моите английски приятели в Уелс, в обширния хол на старинен замък от времето на кралица Ана. Червеникаворусата й коса блестеше като зряло житно поле огряно от летните слънчеви лъчи. Не се срамувам да призная — добави Алвинци сериозно, — че, станах истински поклонник на госпожицата.

Старият поет бе развълнуван, както всеки добър приятел би се вълнувал при подобни обстоятелства.

— Ще напиша стихотворение за нея.

— Не, тя не е и за това — тихо отговори Алвинци. — Млада е като настъпващия март и все пак цветът на лицето й напомня за старинни накити. За тъмното злато и пурпурния блясък на скъпоценните камъни върху короната на свети Лайош. Или за лятна утрин в Алпите, където снегът по недостъпните върхове розовее под лъчите на изгряващото слънце, в дълбочината се синее планинско езеро, а в лесовете цъфти момина сълза.

— Поемата вече е готова — извика Силвестър.

Алвинци махна с ръка.

— Не. Тази девойка не е за твоето перо, Силвестър. Ти продължавай да пишеш роли за Мадам Луиза и текстове за гуляйджийски песни за полицейския началник Дапши. По времето на крал Лайош един от моите деди Миклош ІІІ — е бил неаполитански регент, струва ми се, че госпожицата най-добре би подхождала за неаполитанска кралица… Фантастично! Откакто я видях, не мога да я забравя.

— Как се нарича? — запита Силвестър.

— Кларенс… Така я нарекох в себе си, когато я следвах, отдалече по улицата. Придружаваше я възрастна жена, изчезнаха по улица „Микади“. Жалко, че не живеем в средните векове, в Мадрид, където сега няколко приятели, които знаят да въртят ловко шпагите, биха ми помогнали най-добре. Носилката спира в мрака на нощта и аз грабвам Кларенс. С острите си толедски шпаги моите приятели биха държали в шах хората на Хермандад.

— Сър, езикът на нашата приятелка Мадам се върти по-ловко и от най-добрата толедска сабя. Тя е помогнала на много от свежите цветя на пролетта да попаднат в ръцете на вече побелели, достигнали зимата си господа.

— Аз съм още млад, Силвестър. А и не считам за достойно да отнема с потъналите си в злато ръце прашеца, меда и аромата на неочакваното ми приключение. Силвестър, аз почитам госпожица Кларенс много повече, отколкото ти можеш да допуснеш. Да. Почитам я. Ето точното определение. И ще бъда много щастлив, ако мога да се погрижа за нейното възпитание и бъдеще.

— Смятам, че това лесно може да се уреди, сър.

На следващия ден Силвестър бродеше сред хълмовете на Буда. На хълма Янош имаше един огромен камък и храст до него, там той обикновено лекуваше душата си. Легнал на тревата, Силвестър пречистваше душата си, сливаше се с музата си и увековечаваше плодовитостта си върху безбройните малки хартийки, с които бяха пълни всичките му джобове. След уединението на хълма Янош поетът се завръщаше сред хората възроден и обновен: вече няма да пие, няма да играе на зарове, вместо гуляйджийски песни ще се залови да напише голям исторически роман и ще започне да издава в Буда малък вестник, подкрепящ интересите на местното население, който естествено ще му носи по осемстотин пенгьо годишно. Килнал настрани кръглата си шапка, той слизаше от хълма, като си подсвиркваше с уста. „В бъдеще ще плащам на бакалина с рекламна разписка“ — помисли си той, когато идеята за споменатия вестник започна да назрява у него.

Почука в „Златният орел“ едва на третия ден.

— Негово благородие? — запита той слугата.

— Вече е облечен.

Господарят стоеше насред стаята, готов за път. По лицето му играеше лека усмивка.

— Силвестър — каза той с мек глас, — ако желаеш, ела с мен.

Слязоха от колата пред кантората на един нотариус. Табелката с името на нотариуса бе много стара, сякаш висеше на стената от времето на турското нашествие.

В тясната канцелария препълнените с преписки шкафове, бюра и рафтове се огъваха от това библейско изобилие и създаваха впечатлението, че всички подпечатани документи в страната са струпани тук; от завещанията лъхаше на ковчег и восъчни свещи, а свободното място бе толкова оскъдно, че писарите на нотариуса не смееха да понапълнеят малко.

Затова пък нотариусът беше дебел. Носеше очила. По-рано често бе посещавал Келитцер, където играеше кегли, така че веднага позна Силвестър.

— Аз станах филистер — изпревари старият писател нотариуса. Влязоха в съседната стая, вратата на която бе грижливо затворена след тях.

На онази част от тръстиковото канапе, която по някакво чудо бе останала незатрупана от купища документи, седяха облечен в черен сюртук господин с прошарена испанска брада като тази на председателя на ветераните (по него време в Пеща ветераните бяха прицел на вицовете) и една дама с изплашен поглед, облечена в червена рокля.

Жените имат почти едно и също изражение на лицето при погребение, сватба, а дори и при по-голяма покупко-продажба. Човек никога не знае предварително кога лицето им ще заплаче или ще се засмее, защото могат да се очакват и двете неща. Мъжът с испанската брада поздрави Алвинци с тържествен, сериозен и силен глас.

— Добър ден, Ваше Високоблагородие.

После седна, приглади брадата си и започна да закопчава и разкопчава сюртука си, като че ли блъскаше главата си над въпроса защо не е сложил за този тържествен случай сабята си.

На един стол до бюрото в средата на стаята седеше Кларенс, облечена в хубава, семпла рокля; от шапката й се спускаше лилав воал, а ръцете й, облечени в ръкавици, бяха отпуснати в скута й. Имаше теменужни очи, златиста коса с червеникав отблясък, стройни нозе и благородно държане на херцогиня, случайно попаднала при нотариуса, за да подпише договор с наематели си.

Силвестър веднага й целуна ръка, а Алвинци кимна почтително. За момент настъпи тишина. Майката извади кърпичката си.

Дебелият нотариус зачете бързо:

— „Удостоверявам, че в бюрото ми се явиха, от една страна, Петер Щюмер и съпругата му, живущи в Будапеща, І район (Буда, Крепостната част)… малолетната им дъщеря Лоти Щюмер, ученичка в театралната школа… От друга страна, Едуард Алвинци (от рода Гут-Келед), кралски камерхер и земевладелец…“

Силвестър замаяно се подпря на стената.

Съдържанието на нотариалния документ накратко бе, че Алвинци, внук на източните владетели, от днес обявява госпожица Лоти Щюмер за своя годеница, ще се грижи за нейното възпитание и бъдеще, осигурява на родителите й годишна рента, в замяна на което те се задължават да възпитат дъщеря си в скромност и целомъдрие… Ако желае, госпожицата може да поеме пътя на театралното изкуство…

Следваха подписите.

Никога Силвестър не бе подписвал името си с такива разкривени от вълнение букви.

Алвинци пристъпи към годеницата си и й целуна ръка.

— И така, Кларенс, не забравяйте, че сте моя годеница.

— Няма да забравя — отвърна тя с тих глас.

Алвинци бръкна в джоба си и извади малкия молитвеник на Монтморенсови — книжката с щампования герб с кошута, — от който са се молили френски херцогини, превърнали се отдавна в теменужки.

— Ето годежния ми подарък.

После господарят се ръкува със старите.

— Господин Щюмер, възпитавайте детето си в целомъдрие. Аз понякога ще ви посещавам. Да вървим, Силвестър.

В „Орела“ той отново облече ориенталския си халат… Разрови огъня в бялата печка, потърка зиморничаво ръце. Замисли се и с глас, с какъвто понякога човек говори в съня си, тихо рече:

— Често съм мислил, че си нямам никого… Животът ми е безцелен, празен. Политиката ме отвращава, компаниите също не ме привличат, обичам да бъда сам. Сега поне ще имам близък човек, с когото понякога да разговарям. Чиято съдба ще бъде свързана с моята. Може би Кларенс носи в теменужните си очи щастливата ми звезда! Ще й осигуря условия да учи френски, английски. Да чете хубави и полезни книги. Може би малкото девойче ще ми създаде много радости. Във всеки случай всичко това обещава да бъде много забавно. Още от утре започваме дежурство. Силвестър, всеки ден тайно ще придружаваш Кларенс от Буда в Пеща и от Пеща в Буда, но тя не бива да узнае, че я следиш. Ще я пазиш като очите си.

— Да, сър.

След един час в стаята влетя слугата Янош.

Ваше Високоблагородие, морякът е тук.

— Какъв моряк?

— Ами офицерът. Морският офицер.

— Говедо. Той е морски капитан.

— Все едно — моряк е, щом ходи по водата — сви Янош рамене.

Пенсионираният морски капитан винаги се кланяше с голямо вълнение пред Алвинци. Жълтиците на господаря щедро допълваха пенсията му. Имаше мустаци като на немски разбойник. Брадата му стърчеше остро напред.

— Капитане — поде Алвинци, — познавам ви като човек, на когото можеш да се довериш. От дни наред моят секретар и стар приятел Силвестър се държи някак странно. Моля ви да наблюдавате Силвестър и да ми докладвате за него.

Морякът удари пети и се оттегли с няколко солидни златни монети в джоба.

Янош отново влезе в стаята.

— Да звъните ли благоволихте?

— Янош, морякът трябва да бъде поставен под наблюдение. Любопитен съм какво прави по цял ден.

— Ще бъде сторено, Ваше Високоблагородие.

Привечер колата на Алвинци спря пред малкия тайнствен дворец на мадам Луиза.

Сградата с широки стрехи (която се бе стаила с розовите си пердета, с осветените си с електричество прозорци и цъфтящите японски дръвчета в една малка уличка на Центъра) тихо, сякаш по сигнал разтвори врати, когато Алвинци слезе от колата.

Облечената в лека бяла коприна елегантна Мадам, с чувствено лице, по кротък и мечтателен поглед, посреща Алвинци с дълбок поклон като някой владетел.

— Заповядайте, господин Монте Кристо!

(Всеки посетител на тази къща си имаше псевдоним. Истинското име, известно само на господарката, никога не се произнасяше нито пред прислугата, нито пред гостите.)

— Мила приятелко Луиза — рече господин Алвинци, разположил се удобно на дивана, където в следобедите дремеше един от най-богатите среброкоси кралски знаменосци в Унгария: той можеше да си отспи само тук, докато слушаше госпожа Луиза, да чете от „Киш Уйшаг“ заглавията на новините, а той — херцогът — ги коментираше, докато задреме, след което продължаваше да ги коментира Луиза: „Обгорялата шивачка“. — Голямо чудо, да е внимавала…

— Заповядайте! — отговори Мадам с трогателна смиреност, защото никой не познаваше по-добре от нея хората, и грижливо затвори крилата на белите врати, водещи наляво и надясно към малките салони, в които върху шарени копринени възглавници обикновено седяха крале, кардинали и посланици.

— Мила приятелко — поде отново съвсем сериозно Алвинци, по бледото му жълтеникаво лице не се четеше никакво вълнение, — още от детинството си при мене работи слугата Янош Керек. Имам важна причина да разбера с какво се занимава той. Моля, дайте ми чаша вода!

Мадам донесе водата върху сребърна табличка. После замислено се загледа пред себе си, поставила два пръста на долната си устна.

Алвинци сложи върху сребърния поднос купчинка златни монети, колкото бяха попаднали в ръката му, и бавно, доволен от себе си, стана от дивана, възглавниците по който Мадам бе избродирала саморъчно.

 

 

… Госпожица Хорват, която до този момент слушаше унесено, сграбчи ръката на редактора:

— Кажете, коя е мадам Луиза? Приема ли гости? Аз ще я посетя.

Господин Резеда вдигна рамене.

— Не вярвам да, го сторите. Мадам може би няма, да ви и приеме. Тя не допуска непознати хора в къщата си.

— А ако вие ходатайствувате за мен? — със смирен поглед запита Клара.

Този път господин Резеда поклати глава отрицателно:

— Мадам Луиза е твърде забавна дама, но жените, които посещават нейния дом, избягват да се хвалят, че са ходили там. Естествено говоря за жени, които все още имат намерение да се омъжат.

— Странно — промълви Клара и се замисли.

Оркестърът в ресторанта бе разбрал, че госпожа Урбанович е от ония богати покровителки, които имат обичай да хвърлят към диригента на оркестъра златните си гривни, когато разберат, че той тегли лъка, за да им създаде настроение. Музикантите, келнерите и кочияшите имат някакъв специален език. Понякога те с едно леко движение на ръката казват много неща. Само по разпилените върху пътя сламки просяци и крадци описват цели градове, преди още да са преминали граничните им камъни и влезли в тях. Диригентът на циганския оркестър вече не свиреше за никой друг, само за дебелата гривна, която се мъдреше върху китката на госпожа Урбанович. Мелодиите се гонеха една друга. Сантиментални и вълнуващи, игриви американски и френски песнички. Циганите свиреха неуморно, макар че хърватката нито веднъж не вдигна поглед към тях. Накрая зад цимбалиста се изправи оркестрант с боядисани мустаци и торбички под очите, върху чието лице бе изписана безкрайната умора на човек, който от години работи само нощем (навярно някой от дедите му е осъмвал със свирка на уста в лагера на Ракоци), и започна да свири на контрабаса „Московски валс“.

Сега госпожа Урбанович наистина вдигна глава и погледна към циганите.

Отдавна не бе слушала този валс. В Белград тогава служеха улани. Имаше офицерски бал. Капитанът се наричаше Хенрик.

Заслушани в старинния валс, госпожиците също потънаха в мечти… Зима, шейни с пеещи звънчета препускат по заснежените московски улици, тук-таме между покритите със сняг покриви проблясват златните кубета на църквите, а от сивите очи на загърнатите в одеяла жени лъха, безпределна меланхолия. Носят окървавения Пушкин след дуела… или френския аташе… Татарският хан Алвинци се качва пред легацията на шейната си и заповядва да го откарат на гарата. Гривестите коне изчезват в галоп сред облаци сняг… На гарата разкошните пулманови вагони на експреса са потънали в електрическа светлина, купетата се изпълват с благоуханията на куфарите.

Не е трудно, да се открие, че тези мисли се въртяха в главата на драматичната актриса Клара Хорват по време на „Московския валс“.

 

 

След няколко дни господин Резеда лично занесе в квартирата на актрисите на улица „Патантюш“ един брой от вестник „Фенер“. Силвия съзря редактора още докато той беше на улицата, и излезе да го посрещне в тясното антре, където единственият предмет, който можеше да се събере, бе картината, изобразяваща лов на елени, окачена на стената. Закачалката бе поставена високо, като че ли шапките обичаха да гледат към улицата през горните прозорци на антрето. Всъщност при актрисите не идваше никой.

Силвия бе облечена в червен памучен пеньоар на бели точки, ръцете и врата й бяха открити, косата й бе навита на кок, от бюста й се излъчваше свеж дъх. Малките лачени обувки любопитно надничаха изпод късата дреха.

— Донесохте ли го? — с топъл глас запита оперетната актриса. — Има ли вече писано в него за краката ми?

— Ваша милост навярно си мисли, че вестникът ми е ежедневник? Съвсем не. Той излиза само веднъж седмично, и то не редовно. Може би в следващия брой ще поместя няколко бегли мисли за краката ви, ако дотогава, разбира се, вестникът не престане да излиза.

— Предварително благодаря — отвърна Силвия и постави ръка на рамото му така, че почти го прегърна през шията. Свежото лице, блеснало от чистота и добро здраве като утринна роса в чашката на бяла роза, сякаш случайно се допря до печалното лице на господин Резеда… В тясното антре мечтателният мъж, в чиито очи витаеха скрити блянове, отново погледна малките й обувки, чорапите, украсени от двете страни със златни стрелки, изпънати върху леко разкрачените й стройни нозе.

— Зная, зная — каза през смях господин Резеда. — Имате великолепни крака!

— „Фенера“! — рече Силвия, натъртвайки отделните букви, като че ли отдаваше особена почит към всяка от тях. После взе вестника и го захвърли върху гардероба.

Госпожица Хорват бе заета с изкърпване на старо бельо. Силвия викна през рамото на редактора:

— Клара, скрий гащите!

В първия момент Клара се стресна и скри под престилката си една-две дамски принадлежности, но после пак ги извади.

— Полудяла ли си, Силвия? Та нашите гащи никак не интересуват господин Резеда, той е виждал достатъчно такива. А и те са от тия, които се носят от порядъчните жени. От ученичките в горните класове на девическите училища… По тях няма дантели, защото предназначението им не е да бъдат гледани върху техните притежателки.

Но господин Резеда, противно на навика си, се приближи живо и с голям интерес започна да разглежда въпросните дамски принадлежности.

— Прекрасни са, дантеленото бельо ми е опротивяло. Мечтал съм за ей такива, с избродирани по тях дупчици, червени и сини листенца. А на кръста да се връзват с панделка на фльонга.

Клара успя най-после да измъкне от ръцете на редактора дамските вещи.

Господин Резеда разроши коси и хвърли на земята шапката си: държеше се като студент, излязъл сред природата през май.

— Дом на актриси! Боже мой, как копнеех някога да проникна в дома на актриса! Когато изпитвах към тях безкраен възторг, като че ли всички те бяха романтичните жени от минали времена, пастелни портрети върху подплатени с коприна медальони, носени над сърцето, отдавна отзвучали върху клавишите на спинетата мелодии или чародейки с мечтателни очи като Роза Дери. Къде е дневникът със златните кантове, в който се пазят изсушени цветя, писма, къдрици? Къде са стихосбирките, поемите на Кишфалуди в червена подвързия със златен венец отгоре, а вътре едно име — името на графиня от древен род. Копринени пантофки с тънки подметки на обути в бели чорапи стройни крака с развиващи се под коляното атлазени панделки, а над красивата извивка на бедрата — пристегнатата в кръста пола на едри цветчета, като стъклена камбана сред рядката растителност на градината крие скъпоценни съкровища; малка шапка, завързана под брадичката с розова панделка, а под нея — виещи се като змии златни къдрици; сластолюбиви очи, леко гримирано лице; изтъркан пътнически сандък, няколко изсъхнали венеца и избелели театрални афиши — така някога си представях аз актрисите. Какво ли е останало от някогашните пастелни портрети?

Клара захапа конеца между зъбите си и посочи шевната машина.

— Ето, там шия.

Силвия отвори капака на пианото. От розовата рисунка върху него гледаха пастир и пастирка с бели къдрици. Тя прекара по клавишите тънките си гъвкави пръсти.

— А аз тук мечтая.

Но господин Резеда не се остави да бъде изтръгнат от обзелото го настроение, за което, изглежда, отдавна се бе готвил:

— Актрисата, мои дами, е чудно създание. Всяка актриса може да бъде богиня или героиня на роман. Дори старата госпожа Лочарек, прочутата комедийна актриса, изглеждаше някак странна и чудесна, когато се наметнеше с шала си, макар че това беше най-обикновен зелен шал… Роклите с оригинални цветове и кройки, наметалата, шапките с пера, които като че ли се създават специално за да бъдат актрисите и с облеклото си по-интересни от другите жени! Гримираните лица, различните воалетки, тюлове, панделки, които актрисите слагат на себе си, са сякаш само за да подлудяват мъжете. Необходимо е още малко въображение, за да може човек да прибави към своя възторг обожаваните роли, дългите нощи над тези роли, борбата и страданията, странствуванията, бедността, любовта и красивите спомени, които запълват живота на всяка актриса… Актрисите са най-интересните същества на земята. Сиротинките на дядо господ.

Клара се засмя тихо.

— Млекарката често отказва да ни дава на кредит. А бакалинът трябва да се ухажва.

Но Силвия, искрено развълнувана, отправи към господин Резеда блесналите си очи и заруменяло лице. Отпусна ръце върху клавишите и прочувствено запя любовната песен от Хофмановите приказки.

През това време Клара тихо запита:

— Е, какво става с нашия приятел? С граф Монте Кристо? Все още ли остава недостъпен за мен?

— Сериозно ли искате да се запознаете с него? — намръщено запита господин Резеда.

Клара погали лицето на редактора и с майчински тон му каза:

— Момчето ми, нима още не сте ме опознали? Смятате ли, че мога да бъда съблазнена против волята ми? От господин Монте Кристо или от който и да е друг? Ако някога реша да принадлежа някому, то ще бъда ваша, Казмер.

Казмер Резеда бе почти на тридесет години, през това време бе ходил с продупчени обувки, а друг път, когато бе наследил хиляда пенгьо, имаше дванадесет брича за яздене. Така че в живота си бе преживял много повече, отколкото кой и да е обикновен човек. И все пак… много по-мъдри мъже са попадали в мрежата на женските хитрини. Когато Клара го погали, редакторът на „Фенер“ се изнерви.

— И така: тази вечер — отсече той решително. — Мадам Луиза дава прием, имам разрешение да заведа и вас.

Госпожица Хорват се изправи и бързо целуна по челото господин Резеда, той обаче гледаше тъжно в земята:

— Все едно че ви продавам на Мароканския панаир.

— Нищо.

— В тихото огнище на вашата душа хвърлям въглена на опасността, на неспокойствието. Ще пропаднете. Все едно, дали ще тръгнете нагоре или надолу. Можете да станете графиня или улично момиче.

Госпожица Хорват не отговори, а широко отвори двете крила на гардероба.

Никой от двамата не забеляза, че в същия миг пианото внезапно спря да свири, замлъкна и мелодията. Има песни, които остават недопети.

Пребледняла. Силвия стисна устни.

— Облечи костюма от синьо кадифе, с което игра във „Федора“ — тихо каза след малко тя.

Господин Резеда тъжно поклати глава, като гледаше възбуденото, радостно приготовление на Клара. От начало върху лицето му се изписа подигравателна усмивка, после той започна тихо да се смее. Накрая с разтреперан глас и привидна веселост извика:

— Омръзна ли вече Пеща на старата фуста?

Трябваше два пъти да повтори въпроса, докато получи отговор.

— Госпожа Урбанович покани Кюртьош край Драва — церемониално отговори Силвия.

— На глигани! — високо вметна Клара.