Лий Голдбърг
Г-н Монк и подземният Париж (12)

11. Г-н Монк в катакомбите

Париж се беше разраснал бързо в края на осемнайсети век. Революции, екзекуции, войни с чужди страни, унищожителни епидемии и като цяло лошата хигиена бяха оставили десетки хиляди хора мъртви, а телата им — заровени в гробища и църковни дворове. Разлагащите се трупове били струпани на три метра над масовите гробове в Гробището на младенците.

Разлагащите се трупове не само ставали причина за ужасяваща миризма и представлявали риск за здравето, но и територията, която гробищата заемали, била твърде ценна, за да се прахосва заради покойниците.

Затова правителството измислило идеалното хигиенно решение както по отношение на общественото здраве, така и за проблемите на развитието на търговията с недвижими имоти. Телата били извадени от църковните дворове, изкопани от гробищата, и натикани в огромния лабиринт от празни каменоломни под Париж.

През следващите осемдесет години повече от шест милиона трупове — включително телата на Луи XVI, Мария-Антоанета и Робеспиер — били изпратени в катакомбите, докато още хора умирали и под величествените булеварди и сгради, построени от същия камък, добиван от кариерите под града, били изкопавани гробища.

Подобно на канала, друго място, някога възприемано със страх и отвращение, през 1804 г. подземната костница била превърната в популярна, макар и страховита атракция. Двеста и четири години по-късно тя все още беше атракция, но в далеч по-малка степен, както по отношение на броя посетители, така и по мащаба на обиколката. Сега за посетители беше отворена само една съвсем малка и незначителна част от лабиринта.

Спрели да добавят нови кости в катакомбите преди повече от век, но дори днес под Париж са погребани хора, чийто брой е два пъти по-голям от този на живите, които вървят по улиците отгоре.

Входът за les catacombs се намираше на разположената на Плас дьо Рошеро, част от булевард „Распай“ — пресечна точка на няколко авенюта, в центъра на която се открояваше Лъвът на Белфор — направено от пясъчник копие на статуя, проектирано от архитекта на Статуята на свободата.

Входът за les catacombs в типичния за деветнайсети век стил на новото изкуство беше по-забележителен от онзи на Музея на парижката канализация, и много повече хора чакаха на опашка, за да влязат. Очевидно никой не можеше да бъде разубеден от надписа над вратите на les catacombs: Barrier d’enfer.

Входът към ада.

Не си направих труда да преведа това на Монк. Освен това, то всъщност не се отнасяше до него. Неговата представа за входа към ада беше вратата на „Домашен бюфет“.

Дори още не бяхме влезли, но катакомбите вече създаваха у мен впечатлението не толкова за мрачно свято място за покой за шест милиона души, колкото за натруфена атракция от типа на къщите с призраци.

Монк вече не беше с противогаза и предпазните очила — беше ги закачил на колана си. Освен това си беше смъкнал качулката, така че не биеше на очи чак толкова много. Дори при това положение си навлече няколко любопитни, коси погледа от страна на туристите, продавача на билети и охранителя на въртящата се преграда пред входа.

Последвахме движещите се в индийска нишка туристи надолу по осемдесет и трите виещи се стъпала до тесния, настлан с чакъл проход, който водеше към криптите.

Посещението без малко не приключи за нас още тогава, защото Монк искаше да се върне горе до гишето за билети, за да се оплаче за липсващото стъпало.

Редно беше стъпалата да са осемдесет и четири, разбира се, защото според Монк едно нечетно число е явна заплаха за обществената безопасност. Хората могат да се спънат и да си счупят вратовете. Едно допълнително стъпало, или дори едно стъпало по-малко, би променило изцяло нещата.

Казах на Монк, че вместо да се оплаква сега, е добре да състави списък на всички проблеми, свързани с обществената безопасност, които открие в Париж, и в края на пътуването можем да дадем доклада на главен инспектор Льору, за да го препрати на съответните власти.

Идеята допадна на Монк. Той беше щастлив винаги, когато можеше да направи списък.

Вървяхме двайсет минути в мъждиво осветения тунел, в който чакълът бе влажен и скърцаше под краката ни, преди да стигнем до арка, на върха на която беше гравирано предупреждение: „Arrete! C’est ici l’empire de la mort“.

— Какво пише тук? — попита Монк.

— Пише, че трябва да спрете и да погледнете тази арка. Проектирана е от Морт.

— Кой е Морт?

— Прочут майстор на френски арки и надгробни камъни — казах и забързах нататък. — Ще видите името му на много места тук долу.

Бях напълно сигурна, че ако бях превела надписа точно, Монк щеше да спази предупреждението: Спрете, това е империята на смъртта.

Аз не го приех сериозно. Думите ми създадоха впечатлението за евтин драматизъм, не по-различен от предупрежденията, надраскани в която и да е атракция от типа на къщите с призраци. Наречете ме цинична, но се запитах дали надписът изобщо е съществувал, преди да започнат туристическите обиколки.

Предполагах, че са били нужни известни актьорски умения, за да привлекат тълпите в тъмните, влажни пещери, пълни с кости — простото любопитство едва ли би било достатъчно да привлича туристи твърде дълго.

Тръгнахме под арката и дочух стреснатото ахкане на хората пред нас, когато зърваха за първи път онова, което се намираше в катакомбите.

Аз също ахнах. Никога преди нито бях виждала, нито си бях представяла нещо толкова зловещо.

От двете страни на прохода, в дълбоките пещери, които се простираха навътре в мрака, имаше огромни купчини от струпани нагъсто човешки кости. Купчините се крепяха от подпорни стени, изградени от педантично струпани бедрени кости, допълнени с почти декоративен фриз от черепи.

Гледката беше ужасяваща, но беше също и подредена по свой собствен злокобен начин.

Приех декоративната подредба на стените от бедрени кости като опит за превръщане на смъртта в изкуство, дори в нещо своеобразно, без да е напълно светотатствено. Не съм сигурна, че бяха успели. Но това беше просто една подпорна стена, една купчина кости. Имаше още, още много.

Проходът, в който се намирахме, се разклоняваше в други, които се разделяха на още, и всяка пролука, кътче и пещера беше натъпкано догоре с хиляди кости. Мащабът беше зашеметяващ.

Забелязах, че изградената от бедрени кости или черепи подпорна стена на всяка пещера от костницата се отличаваше с определен дизайн. Например, една беше изградена от горни части на черепи, прекъсвана на равни интервали от лица на черепи и поръбена отгоре е редица пищялни кости, подредени плътно една до друга, с изпъкналата страна навън.

Друга се състоеше от бедрени кости, фасадата беше пресечена от редица черепи, в които се редуваха лица и гладки тилни части.

Имаше безброй вариации по темата, смесващи бедрени кости и черепи.

Някои от подпорните стени също бяха украсени с кръстове или каменни плочки, с обяснения откъде са събрани костите, например: Ossements du cimetiere de Saint-Etiennse depose en Mai 1787 и D. M. Combat a la manufacture de Reveillon, Faubourg Saint-Antoine, le 28 Avril 1789. Кости, изровени от гробище, и тела, донесени от бойно поле.

Други знаци бяха не толкова обяснителни и по-сбити: за мъртвите те бяха нещо като онези лепенки с надписи, които се лепят по задните стъкла на колите: коментарите бяха от рода на: Que es elle? La morte toujours future au passee a peine est-elle presente que deja elle n’est plus.

Което в превод звучи горе-долу така: „Къде е смъртта? Винаги в бъдещето или в миналото. Едва появила се, и вече я няма“.

Не беше най-увлекателното нещо, което бях чела, но предполагам, че беше в хармония с духа на мястото: играта на думи не е умишлена.

Друг надпис гласеше: Insense que vous etespourquoi vous promettez vous de vivre longtemps, vous que ne pouvez compter sur un seul jour. C други думи, луди сте да си мислите, че ще живеете дълго, когато не можете да сте сигурни, че ще изкарате деня.

Не знам кога беше писано това, но явно времената в Париж не са били от най-оптимистичните.

Надписът, който ме впечатли най-силно обаче, беше цитат от Омировата Одисея: „Да се оскверняват мъртвите, е грях“.

Намирах коментара на Омир за ироничен, като се имаше предвид контекста, заобиколен от кости, използвани като материал за декоративни стени, сякаш бяха просто камъни с различни форми и размери.

Отначало от вида на всички тези кости наистина ме побиха тръпки. Всяка кост олицетворяваше човешко същество, някой, който е обичал и е бил обичан. Това беше нечий Мич, нечия Труди.

Можеше да съм аз.

Но когато навлязох по-навътре в катакомбите, просто ме завладя огромният размер на мястото, костите престанаха да бъдат кости, и емоционалното им влияние над мен се изпари. Престанах да свързвам това, което виждах в онези купчини, с онова, което беше вътре в мен, с факта, че самата аз бях смъртна и с огромната си незначителност в хода на времето.

Едва след като това се случи, си спомних, че не съм сама там долу с всичките тези кости. Монк беше с мен.

Обърнах се да го потърся. Беше само на няколко стъпки зад мен, движеше се из прохода с тежката походка на човек, който ходи насън. Обгърнах го с ръка.

— Добре ли сте, господин Монк?

— Трябва да направим нещо по този въпрос — каза той.

— По кой въпрос?

— Скелетите са разглобени, костите им са съвсем разбъркани — заяви той. — Невъзможно е хората да бъдат разпознати.

— Не предлагате сериозно да сглобим отново всеки скелет, нали?

— Някой трябва да го направи — каза той.

Почувствах се глупаво, задето не бях предвидила, че Монк може да реагира на катакомбите по този начин. Но пък и малкото информация, която бях прочела в туристическия справочник, не ме беше подготвила за онова, което бях видяла.

— Знаете ли колко кости има в човешкото тяло? — попитах го.

— Двеста и шест — отвърна той. — Малко повече от половината от тях, сто и шест, се намират в ръцете и краката.

— Сега умножете това по шест милиона.

— Един милиард двеста трийсет и шест милиона — отговори той почти на мига. На мен щеше да ми трябва калкулатор.

— Ето колко кости има тук — казах. — Дори на всяка от тези един милиард и двеста трийсет и шест милиона кости да имаше етикети с името на покойника — а такива няма, — щяха да са ни нужни десетилетия да сглобим отново всички скелети.

— Знам — каза той с въздишка. — Предполагам, че колкото по-скоро започнем, толкова по-добре. — Монк вдигна една бедрена кост от върха на една стена и я тикна в ръцете ми. — Дръж това, докато потърся съответната пищялна кост.

— Не е позволено да се пипат костите.

— Аз съм с ръкавици.

Аз не бях. Пфу, ама че гадост.

Метнах костта обратно върху купчината и избърсах ръце в джинсите си.

— Не е там въпросът — казах. — Проявявате неуважение към мъртвите.

Монк посочи към купчината:

— А това не е ли неуважение?

— Ако смятате, че скелетите трябва да бъдат сглобени отново, можете да включите това сред препоръките в писмото си до парижките власти — казах. — Не влиза нито във вашите, нито в моите отговорности да вършим тази работа.

— Ще бъде забавно — рече Монк.

— Чудесно — казах. — Направете го вие. Аз ще дойда след десет години да ви посетя и да видя как върви.

Отдалечих се с маршова стъпка. След няколко мига нерешителност Монк ме последва.

— Това писмо ще бъде унищожително — каза той.

— Сигурна съм, че ще бъде.

Подминахме няколко прохода, които бяха отделени с въжета от позволената за разглеждане част, но въпреки това костите в множеството пещери от другата страна бяха осветени за постигане на драматичен ефект.

Нали знаете как изглежда, когато някой държи фенерче под лицето си в тъмнината? Добре, сега си го представете с няколко хиляди черепа.

Страховитичко, а?

Монк спря до въжето и надникна в пещера, която се намираше близо до една от мъждивите светлини.

Наклони глава първо към едното си рамо, после към другото.

— Какво има? — попитах.

Монк прекрачи въжето и тръгна право към една стена от кости: редове от бедрени кости с огромно разпятие, направено от черепи, в средата.

— Какво правите? — запитах настоятелно с най-високия шепот, който успях да докарам. — Не е позволено да влизате там отзад!

— Искам да погледна един череп — каза той.

— Тук има много.

Монк се покатери по стената, при което купчина бедрени кости на върха й рухнаха и се разпиляха с дрънчене по пода. Прозвуча като шум от срутващи се тухли и отекна надолу из всички проходи.

— Слизайте — казах.

Но Монк се катереше с усилие по върха, сред отделните кости, като събори още от тях на пода, докато се пресегне към черепа и слезе долу с него. Зад гърба ми започнаха да се събират туристи и да мърморят полугласно. Чух думи като луд и откачалка на два езика, които разбирах, и на много, които не разбирах.

Погледнах настрани и видях към нас да се отправят двама души от охраната. Страхотно.

— Господин Монк, охраната идва.

Монк държеше черепа и го оглеждаше като Хамлет.

— Хубаво — каза той. — Накарай ги да подсигурят местопрестъплението.

— Не ми казвайте, че става дума за разпръснатите кости — казах.

— Става дума за убийство — каза Монк.

— О, Боже — казах, чувствайки как в гърдите ми се заражда тъпа болка. — И това също не ми го казвайте.

Монк донесе черепа под светлината и го огледа от всеки ъгъл.

— Този човек е бил убит.

— Преди двеста и четиринайсет години, господин Монк. — Посочих към указателен знак, инкрустиран в една от стените на пещерата. — Това са костите на затворниците, гилотинирани по време на провеждания от Робеспиер Режим на Терора.

— Този човек не е бил обезглавен — каза Монк. — И е бил убит някъде през последните дванайсет месеца.

— Откъде знаете?

— От цвета на черепа — каза Монк.

— На практика сме на тъмно — казах. — Вероятно е просто трик на светлината.

— Може и да си права — каза Монк.

— Благодаря ви — отговорих с облекчение.

— Но подобно предположение не обяснява това. — Монк посочи зъбите на черепа. — Тези пломби отзад са от амалгама — сплав от сребро, калай, мед и живак изобретена във Франция и широко употребявана в зъболечението по цял свят от началото на деветнайсети век. Тези отпред обаче са композитни йономери, с цвят, подбран така, че да е най-близък до естествения цвят на зъбите му.

Почувствах как лицето ми пламва от гняв:

— А те кога са изобретени?

— През шейсетте години на двайсети век — каза Монк. — Точно въпросните пломби обаче са от последното десетилетие.

— Разбира се, че са — казах.

Охранителите се провряха през тълпата и стигнаха до мен, като настояха на възмутен, но твърд френски Монк да пусне черепа и да прекрачи въжето.

Не си направих труда да преведа думите им им да обясня какво прави Монк. Просто подадох на един от охранителите визитката на главен инспектор Льору.

— Кажете му, че Ейдриън Монк е разкрил убийство — казах и изгледах гневно шефа си. — Отново.