Катрин Каултър
Съвършено непознати (2)

2.

Сали едва не изпусна чашата си. Постави я внимателно на масата.

— Ти си знаела?

— Разбира се. Всички знаехме. Видях те за пръв път, когато тя те доведе у дома. Аз просто го приех. Това е всичко, което близките ми някога са искали от мен — да приемам нещата, да не говоря много и да не позволявам всичко да се изписва на лицето ми, особено пред приятелите им. Както и да е, майка ти се появи. Каза, че бяга от него. Също така каза, че никога повече няма да се върне. Беше в синини. Плачеше през цялото време. Решителността й обаче бързо я напусна. Две нощи по-късно той й позвъни и на следващия ден тя отлетя обратно у дома с теб. Тогава ти нямаше още годинка. Ноел не искаше да разговаря за това с мен. Никога не можах да разбера защо една жена ще се остави да бъде бита всеки път, когато един мъж реши, че му се иска да го прави.

— Аз също. Опитах се, лельо Амабел. Наистина се опитах, но тя не желаеше да ме чуе. Какво казаха баба ми и дядо ми?

Амабел повдигна рамене, като си спомни как ужасеният й баща наблюдаваше красивата Ноел и се чудеше какво, по дяволите, щеше да прави, ако пресата се добереше до пикантната история, че зет му Еймъри Сейнт Джон бие жена си. Майка й пък я отбягваше така, сякаш бе болна от някаква заразна болест. Тя също не се интересуваше. Просто искаше пресата да не научи за това, защото то би опетнило семейната репутация.

— Тях не би могла да наречеш обични родители, Сали. Преструваха се, че не вярват, че баща ти я бие. Погледнаха я, видяха синините по тялото й и отрекоха всичко. Казаха й, че не бива да говори подобни лъжи. Майка ти бе ужасно объркана, спореше с тях и ги умоляваше да й помогнат. След това обаче той се обади и тя постъпи така, сякаш никога нищо не се бе случвало. И знаеш ли какво? На родителите ни им олекна, когато тя си тръгна. Ноел щеше да бъде техният провал, неудачникът, прътът в колелата на каруцата им, ако бе напуснала баща ти. С него тя бе специална — дъщеря, с която можеха да се гордеят. Срещаш ли се с баба си и дядо си?

— Три пъти годишно. О, господи, лельо Амабел, аз го мразех. Но сега…

— Сега се страхуваш, че полицията те търси. Не се тревожи, скъпа. Никой няма да те познае с тази дегизировка.

Той щеше, помисли си Сали, още в момента, в който я видеше.

— Надявам се — каза тя — Смяташ ли, че тук трябва да продължа да нося черната перука?

— Не, не се тревожи. Ти си моя племенница. — Никой, освен старата Телма Нетро, която държи мотела, не гледа телевизия, а тя е толкова възрастна, че не зная дори дали вижда екрана. Въпреки това има добър слух. Не, не се притеснявай за перуката и остави тези контактни лещи в кутийката. Не се тревожи. Ще използваме името ти по мъж. Тук ще си Сали Бренърд.

— Повече не мога да използвам това име, Амабел.

— Добре тогава. Ще използваме моминското ти име — Сали Сейнт Джон. Не се притеснявай, че някой ще направи връзка между теб и мъртвия ти баща. Както ти казах, местните не обръщат внимание на това, което се случва извън пределите на градчето. Колкото до някой външен… — е, никой никога не идва тук…

— Освен онези, които искат да опитат от най-вкусния сладолед на света. Харесва ми рекламата на кръстопътя с нарисуваната върху нея огромна фунийка шоколадов сладолед. Забелязва се от километър и половина и докато приближиш до нея, устата ти вече се е напълнила със слюнка. Ти си я рисувала, нали?

— Да, ти си права. Хората ни казват, че виждат табелата и като стигнат разклона, колата им сама свива към Коув. Сладоледът е по рецепта, предадена на Хелън Кийтън от баба й. Магазинът за сладолед по-рано беше параклис пред погребалния дом на Ралф Кийтън. Всички ние решихме, че след като имаме църквата на преподобния Ворхийс, малкият параклис на Ралф не ни е необходим. — Тя спря за момент, като си припомни нещо и се усмихна: — В началото съхранявахме сладоледа в съдове пълни с лед. Използвахме камерите на всички хладилници в този град, за да произвеждаме количеството, което ни бе необходимо.

— Нямам търпение да го опитам. Господи, спомням си времето, когато градът не представляваше нищо особено — онзи единствен път, когато дойдох. Помниш ли? Бях още малка.

— Помня, ти беше възхитителна.

Сали се усмихна — една много лека усмивка, но това бе само началото. Тя поклати глава и каза:

— Помня, че всичко бе разнебитено и запуснато — къщите не бяха боядисани, а по някои от сградите висяха счупени рекламни табла. По улиците имаше дълбоки дупки. Но сега градът изглежда прекрасно — толкова очарователен, чист и някак неопорочен.

— Да, права си. Настъпиха много хубави промени. Всички се събрахме заедно, за да помислим, и тогава Хелън Кийтън спомена за рецептата на баба си. На Четвърти юли — Господи, този юли ще станат четири години — отворихме магазина „най-вкусният сладолед на света“. Няма да забравя как всички мъже се отнесоха скептично към идеята и заявиха, че тя няма да доведе до нищо. Е, ние със сигурност им доказахме обратното.

— Съгласна съм с теб. Ако магазинът е причината този град да е толкова красив сега, може би Хелън Кийтън би трябвало да бъде избрана за президент.

— Може би. Искаш ли сандвич с бекон, скъпа?

„Сандвич с бекон“ — помисли си Сали.

— С майонеза? С истинска майонеза, а не онази обезмаслената?

— Истинска майонеза.

— Бял хляб, а не пълнозърнест със седем витамина?

— Евтин бял хляб.

— Това звучи прекрасно, Амабел. Сигурна ли си, че никой няма да ме познае?

— Абсолютно.

Докато Сали ядеше сандвича си, наблюдаваха един много малък, черно-бял телевизор с лош образ. След около пет минути новината бе излъчена по националната мрежа:

„Бившия армейски командир Еймъри Дейвидсън Сейнт Джон бе погребан днес в националното гробище на Арлингтън. Вдовицата му, Ноел Сейнт Джон, бе съпроводена от зет си, Скот Бренърд — адвокат, работил в близост с главния официален представител на «ТрансКон Интернешънъл» — Еймъри Сейнт Джон. Дъщеря й Сюзън Джон Бренърд не присъстваше.“

„Сега се обръщаме към полицейски комисар Хауърд Дюзмън, който работи съвместно с ФБР по това разследване.“

Амабел не знаеше много за Скот Бренърд. Никога не го бе виждала и не бе говорила с него преди онзи път, когато потърси Ноел и той вдигна телефона, представи се и попита коя е. И тя му каза. Защо не? Помоли го да предаде на Ноел да й се обади. Но сестра й не й позвъни — не че Амабел бе очаквала. Ако животът на Ноел зависеше от това — е, тогава щеше да бъде различно. Веднага щеше да се спусне към телефона. Но този път тя не я бе потърсила. Амабел се чудеше дали Ноел се досеща, че Сали би могла да бъде тук. Дали това щеше да я накара да се обади? Не знаеше. В действителност сега това нямаше значение.

Тя се пресегна и покри с ръка тънките пръсти на племенницата си. Видя мястото, на което някога се бе намирала венчалната й халка, но в момента там имаше само бледа бяла черта. За момент се почуди дали трябваше да каже на Сали, че е говорила със съпруга й. Не, не сега. Може би никога. Нека момичето да си почине за малко. Надяваше се да има достатъчно време, но все пак не бе сигурна. В действителност, ако можеше, щеше да се отърве от Сали още тази минута, щеше да я махне от тук преди… Не, не трябваше да мисли за това. Всъщност нямаше избор.

Всичко щеше да се оправи. Освен това какво значение имаше дали Скот Бренърд ще разбере, че съпругата му се крие тук? Така че тя не каза нищо, а просто продължи да държи ръката на Сали.

— Ужасно съм изморена, Амабел.

— Обзалагам се, че си, скъпа.

Амабел подви завивките й така, сякаш тя бе нейното малко момиченце, което ще спи в съседната спалня. Стаята бе тиха, толкова тиха. Сали бързо заспа. След няколко минути вече се въртеше в леглото и стенеше.

* * *

Стаята бе обляна в дневна светлина, която влизаше през големите прозорци, с изглед към добре поддържаната морава, простираща се на площ от около сто метра до началото на дъбова горичка. Двамата мъже я въведоха, като я блъскаха напред и почти я стовариха на колене. Те поставиха ръце на раменете й и я принудиха да седне пред бюрото му. Той й се усмихваше и мълчеше, докато те не си тръгнаха, тихо затваряйки вратата след себе си. Той събра върховете на пръстите си.

— Изглеждаш толкова жалка в тези сиви дрехи, Сали. Косата ти е сплъстена и нямаш никакъв грим по лицето си — дори малко червило в чест на това, че идваш да ме видиш. Следващия път ще ги помоля да направят нещо с теб, преди да те доведат тук.

Тя чуваше всяка дума, усещаше болката, която всяка дума трябваше да й причини, но само сви рамене — едно съвсем леко движение, защото й костваше голямо усилие да повдигне раменете си.

— Вече почти цяла седмица си с мен, а състоянието ти изобщо не се е подобрило, Сали. Все още си объркана и обзета от параноя. Ако си прекалено глупава, за да разбереш значението на тези думи, позволи ми да бъда откровен. Ти си луда, Сали, и ще си останеш такава. Няма лек за теб. Защо не кажеш нещо? Можеш даже да ми изпееш някоя песничка — някоя, която си пяла под душа. Да, зная, че винаги пееш под душа. Какво ще кажеш?

Странно, но макар думите му да не оставаха за дълго в съзнанието й, тяхната пошлост и жестокост се запечатаха завинаги. Тя успя да се изправи, наведе се напред и се изплю в лицето му.

Той заобиколи бюрото и се избърса с ръка. Повдигна я на крака и я удари така силно, че тя се строполи на пода. Вратата на кабинета му се отвори и двамата мъже, които я бяха довели, се втурнаха вътре.

Нима се страхуваха за него? Тя го чу как казва:

— Тя се изплю върху мен и след това ме нападна. Донесете ми три милиграма халдол. Този път без хапчета. Това би трябвало да успокои нашето бедно, малко момиченце.

Знаеше, че ако й дадат още малко от това, ще умре. Олюлявайки се, тя се изправи на крака. Изтича до широките прозорци. Чу виковете зад себе си. Скочи през стъклото. Докато летеше, от нея се сипеха парченца стъкло, които й позволяваха да се извисява все по-високо и по-високо над красивата поляна, да отлита надалеч от ужаса на това място. След това вече не летеше. Чу писъци и разбра, че самата тя крещи. Усети как болката я завладя, започна да я дърпа надолу, докато всичко стана черно и пусто.

* * *

Писъците продължаваха. Това не бе нормално. Тя беше в безсъзнание и вече не крещеше.

При следващия вик Сали се събуди. Изправи се в леглото и напрегна слух. Те бяха тук, в Коув, в къщата на Амабел, не в съня й. Без да помръдва, тя просто чакаше. Котка? Не, знаеше, че това е вик от болка, беше човек. Господ бе свидетел, че бе чувала достатъчно викове от болка през последната година.

Кой беше това? Амабел? Не й се искаше да мърда, но се измъкна изпод трите одеяла, с които я бе завила леля й в девет часа предишната вечер. В малката гостна бе студено и тъмно като в рог. Сали нямаше халат, а само дългата си памучна нощница. Скот мразеше нощниците й, той мразеше… Не, по дяволите, Скот. Той наистина нямаше значение, не я интересуваше от много дълго време насам.

Стаята бе много тъмна. Тя отиде до вратата и тихо я отвори. В тесния коридор също цареше мрак. Тя чакаше и не искаше да чува отново този вик, но знаеше, че ще го чуе. Това бе вик от болка. В него вероятно имаше и изненада. В момента не беше сигурна. Чакаше. Бе просто въпрос на време. Тръгна към спалнята на Амабел.

Препъна се, когато чу поредния писък, и се блъсна в една маса. Звукът идваше отвън. Сигурна беше. Не бе леля й. Слава Богу, Амабел бе в безопасност. Тя щеше да знае какво да прави.

Но какво ли бе това? Сали разтри крака си, докато изправяше масата отново до стената. Внезапно вратата на спалнята на Амабел се отвори.

— Какво има? Ти ли си, Сали?

— Да, Амабел — прошепна тя, — чух някой да вика отвън и помислих, че си ти. Какво става?

— Не съм чула нищо — отвърна леля й. — Връщай се обратно в леглото, скъпа. Изтощена си. Вероятно това е от някой лош сън. Бяла си като платно. Сънуваше кошмар, нали?

Сали кимна, защото това бе истина. Но тези писъци бяха продължили, повтаряха се един след друг. Те не бяха част от съня й — съня, който бе омразен за нея спомен, но винаги идваше нощем, когато бе безпомощна срещу него.

— Лягай си. Горкичката ми, трепериш като лист. Връщай се в леглото. По-бързо.

— Но аз го чух два пъти, Амабел. Помислих, че си ти, но съм сгрешила. Викът идва отвън.

— Не, скъпа, навън няма никой. Уморена си. След случилото се през последните дни съм изненадана, че не си чула „Ролинг Стоунс“ да крещят колкото им глас държи. Няма нищо, Сали. Просто кошмар, нищо повече. Не забравяй, че това е Коув, скъпа. Тук никога нищо не се случва. Ако си чула нещо, то е било просто вятърът. Вятърът, който идва откъм океана, може да стене като човек. Скоро ще научиш това. Няма нищо страшно. Повярвай ми. Лягай си вече.

Сали се върна обратно в леглото. Лежеше неподвижно в очакване и й беше толкова студено, та си мислеше, че ако заплаче, сълзите й ще замръзнат. Можеше да се закълне, че чу една врата тихо да се отваря и затваря, но нямаше смелостта да отиде и да провери.

Тя се отпускаше, след това отново се сковаваше и чакаше да чуе пак ужасения вик. Но писъците бяха свършили. Може би Амабел беше права. Тя бе изтощена. Бе сънувала кошмар, в който всичко бе толкова противно и истинско. Може би бе параноичка, психарка или шизофреничка. Бяха й приписвали тези неща цели шест месеца. Чудеше се, дали ако наистина бе видяла някой да вика, това щеше да бъде илюзия? Просто образ, създаден от съзнанието й? Вероятно. Не, не трябваше да мисли за миналото. То й причиняваше прекалено много болка. Тя заспа отново чак призори.

Този път не сънува нищо.