Фридрих Незнански
Избор на оръжие (40)

2.

В прохладния си кабинет Денис с нетърпение очакваше завръщането на Турецки. Когато той се появи, жадно изслуша разказа му за срещата с главния прокурор и не успя да скрие разочарованието си.

— Какво има да му мисли и да решава? Та делото си е съвсем ясно. Ако аз бях главен прокурор, за секунда нямаше да се замислям.

— Точно затова не си главен прокурор и никога няма да станеш — отговори Турецки.

— Много ми е притрябвало — махна с ръка Денис. — Чичо Саша, обиден съм ви. Защо не ми казахте, че са взривили ладата ви?

— А ти откъде разбра?

— Жена ви ми каза. Чичо Слава потвърди. А вие си мълчите.

— Добре де, ако ти бях казал, какво щеше да направиш? Щеше да хукнеш да я гасиш ли? И бездруго пожарникарите те изпревариха.

— А вие как успяхте да изскочите от колата?

— С дълъг скок, приятелю. На младини човек трябва да спортува, а не да тича по жени.

— Значи сте спортували?

— Откровено казано, не много активно — призна Турецки. — Може би само като студент.

— Е, независимо от всичко ние свършихме добра работа — заключи Денис. — Ето ви хонорара — и подаде на Турецки дебел плик.

Турецки го отвори — вътре зеленееше цяла пачка стодоларови банкноти.

— Не си ли ми дал прекалено много?

— Според уговорката ни. По стотарка на ден. Плюс трийсет процента премия, каквото получават всичките ми служители, включително и аз. Смятам, че сме ги спечелили с честен труд. Дали по този повод да не отидем да хапнем някъде? Например да обядваме в ресторанта на журналистите.

— Само не в Дома на журналистите — възрази Турецки. — Боя се, че там ще ми секне апетитът.

— Тогава в „Узбекистан“? — предложи Денис.

— Може — съгласи се Турецки. — Но нека да вземем с нас още един човек.

— Кого?

— Ще видиш. Ще ти бъде интересно да се запознаеш с него. Пък и трябва да му предадем едни документи.

Той извади от сейфа оригиналите на дневниците на сондажите и обяснителните записки на Смирнов.

Заедно се отправиха към кантората на Норилскснаб. По установен вече навик Турецки се спря пред масичката с вестниците. Най-отгоре лежеше вчерашният брой на „Заполярна правда“, дори още не бяха успели да го подшият в папката. На първа страница биеше на очи огромно заглавие, очевидно набрано с най-едрия шрифт, с който е разполагала печатницата: „Хора! Какво става?!“ Под него беше поместен със съкращения телексът на „Интерфакс“ за бума на Московската фондова борса.

Още щом видя Турецки да влиза в кабинета му, Николски скочи да го посрещне, като се усмихваше с всичките си трийсет и два метални зъба.

— Александър Борисович! Драги мой! Изгориха ми телефоните да звънят от Норилск: кой е този Б. Александров, откъде има тия документи? Защо сте се прикрили под псевдоним, а?

— Скромността краси руския журналист.

— Майната й на тая скромност! Вие дори не можете да си представите какво извършихте! В Норилск трябва паметник да ви издигнат!

— Не на мен — възрази Турецки. — Ако става дума за паметник, аз бих го издигнал на Гармаш. И на него да напишат: „На Тимофей Евсеевич Гармаш и всички неизвестни архивари“. Николски се позамисли и одобри:

— Да, би станал чудесен паметник. Може би най-хубавият в света.

— Често ли пътуват ваши хора до Норилск? — попита Турецки.

— Фактически всеки ден.

Турецки му подаде дневниците на сондажите и обяснителните записки на Смирнов.

— Нека ги предадат в архива на норилската експедиция. Искахме да ги изпратим по пощата, но сега тя не е много сигурна. А това е особено важна документация.

— Още днес ще ги изпратя. Или утре — с първия човек.

— А сега се запознайте с моя млад колега и приятел, директора на агенция „Глория“ Денис Грязнов, и елате да обядваме заедно в ресторант „Узбекистан“.

— С удоволствие — прие поканата Николски.

Почти три часа прекараха на масата в градината на ресторант „Узбекистан“, като отдадоха дължимото на чудесната кухня и слушаха интересните истории на Николски за Норилск — града, който той така страстно ненавиждаше и пак така страстно обичаше. Когато напуснаха гостоприемния „Узбекистан“, вече се мръкваше. Изпратиха Николски до дома му, а после още почти цял час се разхождаха по „Тверска“.

— Не ми се прибира — призна Денис. — В Барнаул имах една приятелка, артистка. Често пъти след поредното представление трупата се събираше в някоя гримьорна и седяха там по два-три часа. Изпращаха ме за пиене и говореха ли, говореха. Аз много се ядосвах, но веднъж тя ми каза: след хубаво представление никога не ни се прибира вкъщи, ще ни се да продължим усещането за празник. Нещо такова. Сега я разбирам.

Все пак беше време да се прибират. Вече се бяха сбогували и Денис тръгваше към метрото, но Турецки неочаквано му подвикна:

— Чакай! Нека да се върнем за минутка до „Глория“.

— Защо? — учуди се Денис.

— Трябва ми папката с делото за „Норилски никел“.

— Защо? — повтори Денис.

— Да я занеса на Дорофеев.

— Сега?

— Да.

— Чичо Саша, сигурен ли сте, че това е правилно решение?

— Цял ден се колебах, но сега вече съм сигурен.

Денис го погледна с недоверие, но не каза нищо.

От „Глория“ Турецки се обади в приемната на Дорофеев. Слушалката вдигна секретарят.

— Обажда се Турецки. Не си забравил името ми, синко, нали?… Кажи тогава на шефа си, че идвам при него.

Когато Турецки влезе в приемната с дебелата папка под мишница, секретарят тутакси стана от мястото си и отвори пред него вратата на кабинета:

— Заповядайте. Господин Дорофеев ви очаква.

Банкерът се понадигна от креслото, за да демонстрира благоразположение към Турецки, след което с гостоприемен жест го покани да седне.

Навън вече беше тъмно, но полилеят в кабинета не беше запален. Пред Дорофеев имаше купчина книжа, които той преглеждаше на силната светлина от настолната лампа. Огромната маса за съвещания бе затрупана с вчерашни и днешни вестници, сред които Турецки съгледа „Иконъмист“ и „Индипендънт“.

— Мисля, Иля Наумович, че това ще бъде последната ни среща — каза той, настани се в креслото до бюрото и сложи пред себе си папката с делото за концерна „Норилски никел“.

— Дори не зная дали да се радвам, или да съжалявам — отговори банкерът.

— Нито едното, нито другото. Ще го приемем като факт. Без оценка.

— Съгласен съм. Но преди да преминем към работата, по която сте дошли, позволете ми само един въпрос. — Дорофеев кимна към вестниците върху масата за съвещания: — Защо го направихте?

— Боя се, че отговорът ми ще ви се стори малко високопарен.

— И все пак?

— За да опазя за Русия нейното национално богатство.

— Наистина звучи високопарно. Но аз ви вярвам. Колкото и странно да е. Възхищавам се от майсторството, с което осъществихте цялата тази операция, но трябва да призная, че изобщо не разбирам логиката на вашите действия. Надявам се, си давате сметка, че пропуснахте една добра възможност да спечелите страшно много пари?

— И на никой друг не дадох такава възможност. Включително и на вас.

— Сега говорим за вас. Страшно много пари — повтори банкерът. — И то спечелени честно.

— Двамата с вас имаме различно разбиране за честността.

— Това също ми се струва странно. Ние сме почти на една възраст, с еднакво възпитание, учили сме в училищата и институтите на една страна. Откъде може да е тази разлика във възгледите?

— Може учителите ни да са били различни? — предположи Турецки.

— Възможно е. Но да оставим това. Какво ви доведе при мен по това никое време?

— Известно чувство за морален дълг, което и аз самият не мога още да си обясня. — Бутна папката към Дорофеев и каза: — Тук са копията от документите, които тази сутрин бяха официално връчени на главния прокурор. Реших, че имате право да се запознаете с тях, преди той да е взел решение дали да възбуди следствие.

— Необичайна постъпка — отбеляза банкерът.

— И дори не съвсем законна — съгласи се Турецки. — Защото в делото има материали, които представляват служебна тайна.

— И въпреки това решихте да ме запознаете с тях. Защо?

— Преди всичко, защото тази информация беше събрана с парите на Народната банка, вашата банка. Но това не е най-важното. Решаваща за мен беше една ваша постъпка, на която може би самият вие не сте придали голямо значение.

— И коя по-точно?

— Когато превърнахте бандитските пари в наследство за жената и децата на Игор Никитин. Разбирам, че сте преследвали свои съвсем конкретни цели и това е било, така да се каже, страничен ефект. Но фактът си е факт: вие го направихте, дори да сте нямали такава цел.

— Защо смятате, че не съм способен да преценявам моралния аспект на постъпките си? Аз напълно осъзнавах онова, което върша.

— В такъв случай имам още по-сериозно основание да ви донеса тази папка.

— Дело: „Норилски никел“ — прочете Дорофеев надписа. — Според вас какво решение ще взема, след като прегледам материалите в това дело?

— Каквото и решение да вземете, то ще бъде ваше решение. И само ваше. — Турецки стана. — Всичко хубаво, господин Дорофеев.

— Всичко хубаво, господин Турецки…

Долу във фоайето го пресрещна Пономарьов. Изглеждаше доста разтревожен. Въведе Турецки в стаята на охраната, отпрати дежурния и посочи един от мониторите. На екрана се виждаше кабинетът на Дорофеев. Банкерът седеше зад писалището си и четеше материалите от делото.

— Видях всичко, той беше забравил да изключи камерата. Какво му дадохте?

— Това са копия от следствените материали, които тази сутрин бяха връчени на главния прокурор.

— Защо го направихте? Ами ако после се укрие или избяга в чужбина?

Турецки нехайно сви рамене.

— Това ще бъде негово решение…

Вкъщи се прибра към дванайсет часа. Нина отдавна спеше, а Ирина го чакаше с вечерята.

— Защо закъсня толкова? Започнах да се тревожа. Измий си ръцете и сядай да вечеряш, сигурно вече всичко е изстинало.

— Благодаря, не съм гладен. Днес обядвахме с Денис доста добре, ходихме на ресторант по случай приключването на делото.

— Значи го завършихте, а? Слава Богу. Поне ще си отспиш. Защото имаш такъв вид, сякаш цяла седмица си пренасял камъни.

Турецки й подаде плика с парите.

— Вземи. Мъжът ти се върна в пещерата с богата плячка.

Тя отвори плика и преброи парите.

— Сашка! Станахме богаташи!

— Няма да е за дълго — успокои я той. — А сега върви да спиш, Ириночка. Аз ще поседя още малко, да изпуша една-две цигари на спокойствие. Пък и вестниците да прегледам.

В дванайсет и половина донесе от хола телефона, плътно затвори вратата на кухнята и набра номера на охраната в Народната банка. Обади се Пономарьов.

— Аз съм, Турецки. Какво прави той?

— Чете.

— Ще се обадя по-късно.

— Обадете се, аз ще бъда тук…

В един и половина Турецки отново позвъни.

— Почти свърши — съобщи Пономарьов.

Турецки позамълча, след което решително каза:

— Ей сега ще дойда.

Във вестибюла си облече якето и когато излезе, внимателно превъртя ключа, за да не вдига шум. Първото такси, което спря, се съгласи за двайсет хиляди да го откара на „Садовое колцо“. Пред входа на Народната банка Турецки освободи таксито и натисна звънеца. Отвори му Пономарьов, мълчаливо го заведе в стаята на охраната и му посочи едно кресло да седне. Всички монитори бяха изгасени, с изключение на този на камерата за външно наблюдение и в кабинета на генералния директор. Турецки видя как Дорофеев затваря папката, обляга се назад в резбованото си кресло и затваря очи.

Турецки погледна часовника. Беше точно два часът.

— Часът на бика — отбеляза той. — На цифрата две в зодиака се намира знакът на „Телец“. Бикът. Ето защо два часът през нощта е часът на бика. Най-тежкият час. Часът за най-трудните решения.

И сякаш за да потвърди думите му, Дорофеев стана и отиде до библиотеката. Натисна нещо зад книгите и една от секциите се извъртя. Дорофеев отключи сейфа и известно време преглежда книжата в него. После извади някакъв тъмен предмет и без да затваря сейфа, се върна до писалището. Предметът се оказа кобур на пистолет.

— Бразилски „Роси“, личното му оръжие — шепнешком, сякаш Дорофеев можеше да ги чуе, поясни Пономарьов.

Дорофеев удобно се настани в креслото, извади пистолета от кобура и внимателно го огледа. После дръпна затвора и сложи пистолета върху папката с делото за концерна „Норилски никел“. Стана и изключи видеокамерата. Екранът на монитора угасна. Турецки скочи.

— Трябва да го спрем!

Пономарьов поклати глава.

— Не. Това си е негово решение… Идете си, Александър Борисович. Аз ще поостана. И ако нещо…

Той не се доизказа, но и нямаше нужда.