Фридрих Незнански
Избор на оръжие (4)

3.

През първите седмици на принудителната отпуска Турецки разви бурна дейност: закачи шкафчета в кухнята, подреди библиотеката, напасна крилата на прозорците, застла нов балатум във вестибюла, с една дума, започна да въвежда ред в жилището след основния ремонт — обичайните довършителни работи. Пак добре, че ремонтът приключи доста бързо, иначе кой знае колко време той, Ирина и Ниночка щяха да се свират по чуждите къщи. А тази иначе невероятна експедитивност си имаше лесно обяснение: целият партерен етаж на старата московска сграда на „Фрунзенска крайбрежна“ бе нает за офис на някакво руско-чуждестранно дружество, чиито пари бяха стимулирали не особено пъргавите работници на столичния домостроителен комбинат.

Ирина само ахкаше, когато вечер се върнеше от работа и той й показваше новите фаянсови плочки в банята, закачените на по-удобни места аплици, монтираните с дюбели закачалки и кукички за кърпи и всевъзможни дребни неща. Все работи, за които го бе молила от години.

— Ама ти си един гаден измамник, Саша! — възмущаваше се тя. — Толкова години да се преструваш на вързан в ръцете! А се оказа, че всичко можеш да правиш. Когато поискаш…

— Не всичко — съвсем сериозно и с някаква затрогваща тъга отговори той.

— И какво не можеш?

— Да те обичам. Така, както би трябвало.

— Я стига — смути се Ирина. — Нищо подобно. И това го можеш… Когато пожелаеш.

Никога досега през дългия си семеен живот Турецки не бе прекарвал толкова време у дома. Нина не се отделяше от него, влачеше подире му из цялата къща чукове и клещи, мотаеше му се в краката и пискаше от възторг, когато той я подгонеше и започнеше весело да се боричка с нея. Двамата ходиха в стария цирк на Цветния булевард, в новия на „Вернадски“, в детския музикален театър. Но когато Ирина я попиташе какво са гледали, Нина само премигваше притеснено и отговаряше:

— Ами не помня.

Навярно наистина не помнеше, за нея бе важно не онова, което става на сцената, а съвсем друго — че до нея седи баща й и тя всеки миг може да го докосне, да се гушне до него и поривът й няма да бъде охладен от уморения му, равнодушен и раздразнен глас.

Турецки бе дълбоко потресен, когато веднъж без никаква причина тя внезапно се разрида горчиво, като възрастен човек, и захлупи лице върху коленете му — седяха на една пейка в зоологическата градина и ядяха сладолед, — а после дълго не можа да се успокои. Когато най-после риданията отпуснаха гърлото й, тя вдигна към него мокрото си от сълзи лице и попита:

— Защо не можеш винаги да си такъв?

Същия въпрос Турецки долавяше и в погледа на Ирина, без да може дори на себе си да отговори — наистина, защо? „Ако сме снизходителни и нежни към онези, които обичаме, и не губим привързаността си към онези, които мамим, защо да изчисляваме кое у нас е повече — хубавото или лошото?“ Турецки често си спомняше думите на Грийн, не Александър Грин, автора на „Корабът с алените платна“, а другия — Греъм, който се прочу с „Комедианти“ и „Тихият американец“. Навярно и той — бившият разузнавач и шпионин, станал писател — се е измъчвал от същия въпрос: „Защо не можеш винаги да си такъв?“ И е намерил отговора, който го е удовлетворил и много години удовлетворяваше Турецки, примирявайки го със собствената му съвест. Но сега вече не му вършеше работа. Въпросът си оставаше и той трябваше да търси отговора му не в чуждите книги, а в своя живот.

— Ще се постарая, много, много ще се старая винаги да съм такъв — искрено обеща той на Нина тогава, в зоологическата градина. И вярваше в онова, което казваше.

Пък и наистина, повтаряше си той, защо да се тревожа, че Костя Меркулов не се обажда, а дори и да се обади, все бърза, все е в движение, защо се тревожа в какви тайнствени дебри на новата руска държавна машина е потънала докладната ми записка и какво ще благоволят да решат онези там, по върховете. Работа ли не мога да си намеря?! Ще се върна в „Нова Русия“, защо не? Или ще постъпя в някоя фирма като консултант. В края на краищата ще отида в „Глория“ при Слава Грязнов, от толкова време ме вика. Вика ме, а той самият се отказа от тази сладка работа и се върна в Московската криминална милиция. Стана заместник-директор, полковник Грязнов. А разработената с такава обич частна детективска агенция „Глория“ остави на племенника си Денис. И изчезна от живота на приятелите си. Сякаш вече пътуваха в различни посоки.

Що за странно разписание имаха тези житейски влакове? И какво предопределяше техния маршрут — праволинейността на стоманените релси или капризите на съдбата? Де да знаеше човек…

През първите две седмици от отпуската Турецки не изпи дори глътка водка или вино — само на два пъти по бутилка „Жигульовска“ бира през знойните дни, осеяли Москва с тополови пухчета. Свикна сутрин, след като приготвеше закуска на Ирина и я изпратеше на работа, да потича бавно по крайбрежната улица заедно с Нина, после да се натоварва с изнурителна гимнастика, каквато не бе правил от петнайсет, ако не и от двайсет години насам. Дори се опита да зареже цигарите, но след като се мъчи половин ден, разбра, че това вече е прекалено. Обикаляше магазините, носеше дрехи в пералнята, дребните неща переше сам, готвеше закуски, обеди и вечери, направо капваше от къщната работа, която, както се оказа, нямаше край дори в най-поддържаните домове, и все по-често се улавяше, че неочаквано е спрял посред нещо и гледа ли, гледа… в празното пространство.

Ирина, деликатна и отзивчива по характер, почувства това. И една вечер, след като сложи Нина да спи, извади на масата бутилка молдовски коняк и предложи:

— Я да пийнем по едно коняче.

Е, пийнаха, какво толкова да му мислят. Но някак беше отвикнал и май не му се услади. Пиха още по едно. Ирина попита:

— Какво става с тебе?

Все пак третата чашка му дойде добре и той призна:

— Знаеш ли, Ириночка, чувствам се като пътник, слязъл посред нощ на малък пристан. Параходът се отдалечава все повече и повече, от него се чува музика, виждат се хора, светлини, а аз стоя на самотния хлъзгав бряг, наоколо е мрак, дъжд, кал, стоя и гледам след парахода. А той си отива и отнася със себе си празненството.

— Не е така — обади се Ирина след известно мълчание. — Изобщо не е така. Ти не си на самотен бряг. Именно ти си параходът за мен и за Нина. За нас ти си празникът.

Така значи. Параходът „Турецки“. Трябва да ехтиш от музика, да блестиш от светлини, да надуваш сирената! Господи, но защо не се обаждаше Костя?

И в същия миг телефонът иззвъня. Не беше Меркулов. Обаждаше се Денис Грязнов, новият директор на агенция „Глория“.

— Чичо Саша, искате ли с честен труд да припечелите някоя и друга стотарка в зелено?

— С честен — не искам.

— А с нечестен?

— Не умея.

— Тогава с получестен?

— Как така? — заинтересува се Турецки.

— Ами да речем, че трудът е честен, а се заплаща като нечестен.

— Съблазнително. Каква е работата?

— Утре в един часа по обяд имам среща с Дорофеев, генералния директор на Народната банка. Чували ли сте за него?

— Че кой не е чувал. „Добрата банка е стабилната банка.“ Тоя ли?

— Не съвсем. Но е баровец от същия калибър. А може би и по-голям. Иска ми се да присъствате на нашия разговор. И чичо Слава обеща да намине, ако успее да се измъкне от работа.

— Защо сме ти притрябвали?

— Просто така. За кураж. За първи път ще се срещам с такъв клиент. За морална подкрепа. А ако се наложи — ще се намесите.

— И колко ще получа за това?

— Ще зависи от резултата на преговорите.

— Готово. Ще дойда. Народната банка е на „Садовое колцо“, нали?

— Да. Но срещата е в нашия офис на „Неглинка“.

— Така ли? — учуди се Турецки. — Определил си му среща при себе си?

— Ами да. Както се казва, под нашето достойнство е да се мотаем в приемните на разни банкери. Пък и в края на краищата той ме потърси, а не аз него.

— Истински нахалник си, Денис. С чичо ти Слава не сме от срамежливите, ама ти вече ни биеш по точки.

— Изобщо не съм нахален — възрази Денис. — Дори съм много затворен по природа. Но сам разбирате, че положението ми на директор на една от реномираните детективски фирми ме задължава да се държа на ниво.

— И той се съгласи да дойде при тебе?

— Не веднага, но се съгласи.

— Значи наистина има голяма нужда от теб — заключи Турецки. — До утре. Денис ме моли за консултация по някаква работа — поясни той на Ирина, когато затвори.

Тя каза само:

— Започна се…