Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (23)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Выбор оружия, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Корекция
plqsak(2015)
Форматиране
in82qh(2015)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Избор на оръжие

Преводач: Минка Златанова

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: Руска

Печатница: Атика

ISBN: 954-729-088-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1583

История

  1. —Добавяне

3.

Мъжът, който се представяше за Никитин и живееше в Ню Йорк под името Погодин, а всъщност беше полковникът от КГБ Георгий Борзов, излезе от асансьора на хотел „Космос“, хвърли върху плота на рецепцията ключа от апартамента си, отговори на приветливото „Добро утро, сър!“ с невъзмутимо кимане и се отправи към павилиона за вестници и списания, където напосоки си взе вестник от изложените десетина издания — от „Московский комсомолец“ до зюгановската „Правда“, плати с банкнота от петдесет хиляди рубли и без да изчака рестото, се обърна да излезе от хотела. Вървеше към вратата, без да обръща внимание на шумните групи туристи с увесени през вратовете видеокамери, на предлагащите услугите си шофьори на таксита и на привлекателните момичета, принудени поради ожесточената конкуренция да работят през тези сутрешни, фактически мъртви за занаята им часове.

Той беше със същия лек сив костюм, в който бе пристигнал в Москва, платиненобялата му коса беше безупречно сресана, сякаш току-що бе излязъл от фризьорския салон, гладкото му, с равномерен средиземноморски тен лице излъчваше спокойна увереност и лека снизходителност към царящата наоколо суета. В занемарения „Космос“, който навремето минаваше за един от най-добрите хотели на Москва, а сега се бе превърнал в някакво подобие на студентско общежитие към университета за чуждестранни студенти „Патрис Лумумба“, той сякаш внасяше с присъствието си атмосферата на „Хилтън“ или „Шератон“, аурата на избраност, на белязаност с висшето благоразположение на съдбата.

Той беше човек без никакви проблеми.

Ей сега ще ти се струпат на главата, помисли си Турецки. Както и на моята, разбира се.

Той изчака мъжа, който се представяше за Никитин, да мине към изхода покрай редицата кресла до стената и тихо го повика:

— Игор…

Онзи, който се представяше за Никитин, не чу. Или се престори, че не е чул.

— Игор! — повтори Турецки по-високо.

Този път вече чу. Позабави крачка и някак се стегна, сякаш цялото тяло му се схвана.

— Никитин! — извика Турецки и пристъпи напред.

Мъжът, който се представяше за Никитин, се спря и бавно се обърна. В Турецки студено се впериха две сиви очи на убиец.

— Мен ли повикахте?

Турецки си представяше как изглежда в очите на този самодоволен и надменен човек: някакъв дълъг като върлина младолик мъж, спортно облечен, с дънки, маратонки и каубойска риза с навити ръкави, с дълга, отдавна неподстригвана коса и глупашки радостна усмивка. Но всичко беше точно преценено — именно така трябваше да изглежда. Турецки се ухили още по-широко и радостно закрещя:

— Игорьок! Как си бе, човек? Не ме ли позна?

Мъжът, който се представяше за Никитин, внимателно го измери с поглед и спокойно отговори:

— Не.

В гласа му не прозвуча дори нотка на безпокойство или поне някаква изненада, които да пробият бронята на невъзмутимост. А за един агент или разузнавач, работещ под прикритие, тази ситуация беше като Чернобил за един атомен физик — същински кошмар, по-лошо не можеше да се случи. Но мъжът, който се представяше за Никитин… Не, каза си Турецки, за мен сега той е истинският Никитин. Игорьок. Състудент. Приятел. Или почти приятел. Колко водка сме изпили заедно — купешка и самогон, колко черен чай „Сенатор“ от бадаевската фабрика! Колко пъти сме кръстосвали стъргалото от „Национал“ до „Топа“, тоест по „Невския проспект“ от стария „Гостиний двор“ до „Фонтанка“ с позеленелите от вечната петербургска влага клодовски коне[1]. Колко сме изприказвали и бурно разисквали в замъглените от тютюневия дим стаи на общежитието, в пушалнята на библиотеката и по крайбрежните улици, озарени от белите нощи и полъхвани от невския ветрец. Колко мадами… Не ще и дума! И ето че… Господи, какво прави с нас животът!

— Господи, какво прави с нас животът! — каза на глас Турецки. — Аз също изобщо нямаше да те позная, ако не бях сигурен, че това си ти. А? Сашка бе, Сашка Турецки! От юридическия. Така наречения Стамбулски, Персийски или просто Турчина, в зависимост от дозата, с която сме се заредили — с надежда повтори той. — Сещаш ли се?

— Сашка?… Турецки?…

— Да, разбира се! От юридическия! Ти живееше с майка си на Василиевския, а аз в общежитието… Запознахме се още когато кандидатствахме — заедно се тресяхме като трепетлики, чакахме списъците дали сме приети. Аз ти поисках цигара. И ти ми даде „Аврора“. Като сега го помня. Тогава за пръв път в живота си запалих цигара. И оттогава не мога да зарежа пушенето, колко пъти съм се опитвал… Когато се видяхме в списъците, отидохме в „Огледалата“ на „Невския“ — нали го помниш онова капанче в сутерена, и се напихме с шампанско и коняк. Аз се отрязах, ти ме заведе у вас. Как и с какво си ме откарал — всичко ми е мъгла. А на сутринта взех да се извинявам на майка ти, че съм бил толкова пиян. А тя ми каза: „Не се притеснявайте, Саша, вие бяхте най-милият пияница, когото някога съм виждала!“ Е? Никитин поклати глава.

— Не си спомням. Турецки… от юридическия… но аз следвах в геоложкия…

— Ей сега ще си спомниш! — радостно обеща Турецки и дори щракна с пръсти при това сполучливо хрумване. — Има неща, които не се забравят! Във втори курс ти с кого се маризи заради Милочка Полторак?

— Заради коя Милочка?

— И таз добра! Милка бе! От филологиите! С разкошните краченца и фигурка, зелени очи, златиста коса…

— И съм се бил с теб заради нея?

— Ами да! Разбира се, че с мен!

— И… после какво стана?

— Какво ли… Всъщност това е стара история. Ти, разбира се, ми разкраси мутрата. Все пак беше по-голям. И по-як. Геолог — в добра форма. А аз…

— И в крайна сметка на кого се падна?

— Милочка ли? — Турецки се замисли. — Знаеш ли, че не помня — призна той и се разсмя. — Не помня! Бих се за нея, с теб се бих, но на кого се… Сигурно на тебе. Защото, ако беше останала при мен, със сигурност щях да запомня.

— И на мене не е — каза Никитин. — Защото и аз щях да запомня.

— Но за боя се сети, нали?

— Разбира се, че се сетих. И след това ние с теб…

— Да бе, колкото и странно да е! — потвърди Турецки. — Не че се сприятелихме, но някак по-често започнахме да се виждаме. И станахме по-гъсти. А знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото си имахме вече общо минало.

— Хубава мисъл — оцени Никитин. — Ако бях писател, непременно щях да я използвам.

Турецки махна с ръка.

— Нищо подобно! Първо, аз съм я откраднал от някого. И второ, вече към четири-пет пъти съм я използвал в очерците си.

— Ама ти писател ли си?

— Къде ти! Вестникар съм.

— Но нали каза, че си следвал в юридическия…

Никитин внимателно го изгледа.

— Значи ти, Гарик, изобщо не ме помниш — с огорчение заключи Турецки. — Е, разбира се, къде ще се меря с тебе. Ти беше гордостта и надеждата на университета, един бъдещ Ото Юлиевич Шмид. А аз какво — човек от масовката. Един от многото. Поне Жорка Крутицки помниш ли го?

— Разбира се, че го помня.

— А Славка Старков?

— И още как.

— А Едик Додин?

— Едик ли?

— Оня, поета. Ходеше с брада като на Карл Маркс — подсказа Турецки. — Пишеше къси стихове. Малко неприлични, но смешни. „Рекла на сестра си клизма: не че съм еснафка, не, но не виждам в организма нищо свястно, освен гъз, който сере.“

Никитин се разсмя. Смехът му беше приятен. Открит. Някак заразителен и предразполагащ. Ако не беше хищническото бездушие в дъното на този смях. Ако човек не го познаваше, не би го доловил. Турецки обаче го усети, но веднага си заповяда да го забрави.

— Аа, сетих се за него — каза Никитин. — Негово е и: „Не се срамувай от носа си, мужико пияни, нали по цвят той си подхожда с наш’то знами.“

— Не е негово — възрази Турецки, — а на Гарик Губерман. Той отдавна замина за Израел. Преди половин година идва в Москва. Впрочем ние с тебе сме му ходили на гости. В Питер. Аз те водих у тях.

— Я чакай-чакай! — оживи се Никитин. — Май нещо започвам… А когато след Норилск работех като пазач на шлепа, си идвал при мен, нали?

Турецки дори се възхити. Превъзходна клопка. С двоен капан. Първият — къде точно се е намирал шлепът. Вторият — всички, които по онова време са били в обкръжението на истинския Никитин, са известни по име и адрес на КГБ. Ако кажеш „да“ — дотук си, край на представлението.

— Не — каза Турецки. — Само веднъж съм идвал при тебе в котелното.

— На кой шлеп? Аз работих на два.

— Не помня. На някаква районна експлоатационна служба. Срещнах Олга случайно, идваше при тебе. Беше тъмно, минахме през някакви дворове. При тебе имаше пет-шест човека.

— Идвал си само веднъж? — учуди се Никитин.

— Ами някак много студено ме посрещнахте тогава, ти и приятелите ти. Разбирам, естествено, че около вас е било пълно с доносници. А по-късно Олга ми каза, че са те пратили в чистополската психиатрия. Нима нито веднъж не ти е писала за мене? Или да ти разкаже? Колко пъти съм й намирал лекарства за Катя, нали все боледуваше…

— Сега вече си спомних. Ама разбира се! Сашка Турецки. Турчина. Ей, какво нещо! Наистина, какво прави с нас животът! Не се засягай, все пак оттогава има вече двайсет години.

— Повече са. През седемдесет и осма те изселиха. А за последен път се видяхме на шлепа. Беше през седемдесет и пета. Като гледаш някой филм по телевизията и си мислиш за актьорите: колко бързо стареят! Защото ги виждаш веднъж на две-три години, а собствената си мутра зяпаш всеки ден в огледалото. И ти се струва, че си си все същият. Ама излиза, че не е така… Е, здравей, Гарик!

— Здрасти, Сашка!

Прегърнаха се сдържано, по мъжки, потупвайки се по гърба един друг. Двама стари приятели, които се виждат след двайсет и две годишна раздяла. Виж ти…

— Ама защо стоим тук на пътеката да пречим на хората? — усети се Турецки. — Я да прескочим… Ама ти сигурно си имаш работа, а? Нали си бизнесмен. Времето е пари.

Никитин погледна часовника си, позамисли се и решително каза:

— Никаква работа! Подобни срещи не стават всеки ден. Ти спомена, че нямало да ме познаеш, ако не си бил сигурен, че това съм аз. А как изобщо разбра, че съм в Москва? Защо и ти си в Москва? Нали живееше в Питер.

— Всичко ще ти разкажа — обеща Турецки. — Днес има да си говорим за сума ти неща. Просто ще се чалнеш… Дори не можеш да си представиш за какво по-точно!

— Вече съм се чалнал от нашата среща — усмихна се Никитин.

Хубава усмивка имаше. Умна, не високомерна, а предназначена за също толкова умен като него човек. Изпълнена с доверие. Подкупваща. Такава, че сякаш го поставя на едно ниво със събеседника.

— Това е нищо, Гарик! Другото направо ще ти събере очите. Защото нашият разговор — не целият, разбира се — ще бъде пряко свързан с твоите работи. С бизнеса ти!

— Не думай?! — не повярва Никитин.

— Да, наистина.

— Заинтригува ме. Къде отиваме?

— В Домжур, естествено. Дома на журналистите — поясни Турецки. — Там има едно страшно уютно барче. И в момента няма да е пълно.

— В барче ли? — смая се Никитин. — Аа, не! Няма ли там някой хубав ресторант?

— Естествено, че има. Какво филе по суворовски правят, никъде другаде няма да откриеш такова, дори и сега.

— Значи там ще седнем да си побъбрим.

— Но… — колебливо каза Турецки. — Знаеш ли, Гарка, барчето иди-дойди, ама за ресторанта няма да ми стигне сухото. Сега хонорарите са такива, че…

Никитин намръщено го прекъсна.

— Турчин! Ти ли си това?! Откога взехме да си делим сметките? Или смяташ, че не съм в състояние да ти платя една кръчма?

— Абе като те гледам, не бих се усъмнил в подобно нещо. Напротив, можеш не само сметката да платиш, но и цялата кръчма да купиш!

— Дадено. Ще я купя. И ще се черпим за сметка на заведението. Да полеем покупката. Съгласен?

Турецки се засмя.

— Все същият си. Внезапни решения. Извинявай, ти просто не знаеш какъв е сега животът в Русия. Живеем като чакали. Отръфнеш парче и бягаш в храстите. Скоро ще почнем също като немците — всеки да си плаща сметката. Съгласен съм, разбира се. Още повече че мога да ти се реванширам за каквато и да било сметка.

— С какво?

— А в наше време какво се цени най-високо?

Никитин се замисли и опита да отгатне:

— Верността? Приятелството? Любовта?

Турецки само поклати глава.

— Идеалист от шейсетте. Само в Южна Африка са останали един-двама, но не повече. Сигурно ще добавиш и свободата. Не, Игорьок. Информацията. Хайде да тръгваме.

— Такси ли ще хванем?

— Защо? Аз съм с кола.

— Но ако ще пием…

— Ще я оставя пред клуба. Утре ще си я прибера. Знаеш ли кое е предимството на старите жигули пред новите мерцедеси и дори пред поршетата?

— Кое?

— Че никой не ги краде.

Жигулата на Турецки оправда и най-добрите му очаквания.

Десетина минути безуспешно се опитва да я запали, докато не изтощи докрай акумулатора. После близо четвърт час почиства свещите, след което пък двайсетина минути се мота пред хотела, за да придума някой шофьор да му даде „огънче“. И когато най-сетне ладата забръмча, тържествуващо обяви на Никитин:

— И все пак тя се върти! Заповядай, качи се…

Излязоха на „Проспект мира“ и се затътриха по него със скоростта на костенурка, после завъртяха по „Садовое колцо“, за да излязат пред Дома на журналистите, и Турецки, който нарочно бе избрал най-дългия и натоварен път, за да даде време на себе си и на Никитин да свикнат със ситуацията, разказа на стария си приятел историята на своя живот.

Всеки човек има по два-три варианта да тълкува съдбата си: самохвален, обективен и сълзлив. Турецки реши да не предизвиква късмета си и да измисля някаква съвсем нова биография. Първо, защото лесно би се издал при някои дребни подробности, а не се съмняваше, че Никитин умее съвсем професионално да анализира поднесената му информация. Второ, не знаеше какво му е разказал Дорофеев за контактите си с „Глория“ и лично с него — а е могъл да му разкаже много неща, макар и не всичко. А в такъв случай щеше да се движи по минно поле. Ето защо избра за основа на разказа си един среден вариант, разбира се обективен, но с известни преувеличения и недомлъвки.

В този вариант биографията му изглеждаше така: след като завършил Ленинградския държавен университет, е бил разпределен на работа в Луга, край Ленинград, в районната прокуратура, останал там около година и половина, през отпуската се запознал със симпатична московчанка и се оженил за нея, получил московско жителство, след което си издействал да бъде преместен на работа в Москва. Известно време практикувал в Московската градска прокуратура, после бил изтеглен в Главна прокуратура — не че имал някакви особени заслуги, а защото там имали нужда от млади кадри. И доскоро се блъскал там, стигнал до старши следовател, но дошъл нов главен прокурор, който изправил всички на нокти, така че се наложило да напусне. Добре, че го приели за сътрудник на „Нова Русия“. А след това отново настъпил пълен обрат: главният прокурор бил арестуван и до ден-днешен той е подследствен, дошъл нов шеф, започнал да събира изгонените кадри, сетил се и за Турецки. Върнали го на предишната му длъжност и всичко щяло да си продължи съвсем добре, ако някакъв дявол не го накарал да се изкаже неуместно на една международна среща… Само не ме питай каква, нали? След това го обвинили, че е провалил мероприятие, одобрено от лидерите на четири водещи страни в света, и го подложили на служебно разследване. Отначало искали направо да го изхвърлят, но после решили да изчакат и го изпратили за неопределено време в неплатен отпуск. Фактически е отстранен от работа, докато продължава разследването. С други думи, оправяй се както знаеш!

— И ето, аз се оправям — заключи Турецки, докато качваше десните колела на жигулата върху тротоара на тясната странична уличка при Дома на журналистите. — Пристигнахме!

Той размаха журналистическата си карта пред носа на портиера и небрежно кимна с глава към Никитин, за да покаже, че са заедно. След две минути вече седяха в един ъгъл на почти празния прохладен салон в прочутия някога ресторант на Дома на журналистите, който вече бе позагубил своята популярност заради обирджийските си цени. Турецки извади от задния джоб всичките си документи, остави ги на масата и като се извини на Никитин, отиде да измие следите от борбата с колата. Когато се върна, забеляза, че Никитин дори не бе докоснал документите му, личеше си високата му класа. Те само бяха преместени от келнера в края на масата, а цялото останало пространство бе запълнено с чинии и чинийки с всевъзможни мезета, два вида чаши и две бутилки — френско шампанско и шотландско уиски.

Турецки разпери ръце:

— Както през доброто старо време!

— Подобни срещи трябва да се отпразнуват с качествено шампанско — отбеляза Никитин и с жест заповяда на келнера да напълни чашите. — Е, Сашка, наздраве за нашата среща!

— Наздраве, Гарик!

Чукнаха се и на един дъх изпиха чашите си. Никитин помоли келнера да отвори бутилката уиски и го освободи.

— Продължаваме на твърдо гориво, нали? — попита Никитин.

— Да — съгласи се Турецки.

Уискито беше превъзходно, макар че Турецки по принцип не признаваше много това питие. След него си беше в реда на нещата да запалят и по цигара. Което и направиха.

— Имаш към мен някакъв въпрос, така ли? — предположи Турецки.

— Не само един. Но засега е само уточнение. Каза, че си бил следовател при Главната прокуратура…

— Формално все още съм такъв. Това е служебната ми карта, можеш да я погледнеш…

Никитин не отказа.

— Какво ще рече „старши юридически съветник“? — попита той.

— Нещо като полковник — поясни Турецки.

— Важна птица. Доколкото мога да преценя.

— И то каква! — с ирония отбеляза Турецки. — Направо ще ахнеш, когато разбереш с какво дело съм се занимавал, преди да ме изпратят на оня международен симпозиум.

— Ако не е тайна, кажи.

— Възложиха ми да разследвам причините за избухването на войната в Чечня, да открия виновните и да ги подведа под съдебна отговорност — излъга Турецки, без да му мигне окото. — Страхотно, нали?

— Турчин! Оля се!

— Не, Гарик. Ако не вярваш, мога да ти го докажа с документи черно на бяло.

— И справи ли се?

— Не успях, нямах време. Подходих към делото абсолютно сериозно — в пълно съответствие и съобразно всички изисквания на Наказателно-процесуалния кодекс. Като начало извиках с призовки в прокуратурата за разпит в качеството им на свидетели редица важни лица: президента, секретаря на Съвета за сигурност, министрите на отбраната — бившия и сегашния. И разни по-дребни риби…

— И те, естествено, дойдоха?

— Разбира се, че не дойдоха. Изчаках да мине определеният от закона срок и отново им изпратих призовки. С предупреждение, че в случай на неявяване въпросните лица ще бъдат доведени принудително.

— И направи ли го?

— А какво друго ми оставаше? Бях длъжен да проведа всички необходими следствени действия.

— И тогава вече те дойдоха? — предположи Никитин, заинтригуван от безобразните лъжи на Турецки.

— Не — въздъхна той. — По някакво странно стечение на обстоятелствата именно тогава ме отстраниха от делото и ме командироваха на симпозиума.

— А с делото какво стана?

— Дадоха го на един колега, мой ученик. Той продължава да го води, като строго съблюдава всички законови разпоредби.

Никитин се разсмя.

— Няма нищо смешно — отбеляза Турецки. — Бюрокрацията е най-доброто законно средство за борба с демагогията. И обратното.

Надяваше се Костя Меркулов да му прости за заимстваната от него мисъл, а Аркаша Косенков — за цялата измишльотина. Но това си беше традиция в Дома на журналистите — тук всички си присвояваха веселите истории и никой не се сърдеше. Никитин наля в чашите по малко уиски.

— За твое здраве, Турчин. Задето си запазил своя бодър и жизнерадостен дух! Дано завинаги си останеш такъв!

— Благодаря. И за твое здраве, Гарик!

— Защо не ме питаш нищо за моя живот? — поинтересува се Никитин, след като обърнаха внимание на хапките с хайвер, маринованите гъби и филето от есетра.

— Всичко за тебе вече ми е известно. Говори ли ти нещо името „Глория“?

— Нищо, струва ми се.

— Това е охранително-детективска агенция. Основа я един мой приятел, Слава Грязнов. И я нарече в своя чест — „Слава“. Което на латински е „Глория“. Всъщност той неотдавна се премести в МУР и остави агенцията на своя племенник. Който пък ме помоли да поработя за него като консултант, тъй като в момента съм без работа. Агенцията получи голяма поръчка: един банкер пожела да проучим бъдещия му партньор. И аз се съгласих — нали все нещо трябва да припечелвам за препитание. Сега ще ти кажа кой е нашият клиент, а останалото сам ще разбереш. Генералният директор на Народната банка — Дорофеев.

— А обектът съм аз, така ли?

— Точно така. Откровено казано, отначало не загрях. Добре де, Никитин, ама малко ли са Никитини из Русия? А и в Америка вече е пълно с руснаци. Но когато началникът на отдела за охрана на банката събра информацията — тогава вече ми светна. Разбрах, че си ти, не можеше да бъде никой друг! Това беше страхотна изненада. На никого не казах, че се познаваме. Първо трябваше да си върша работата, а емоциите остават на заден план…

— И от колко време се занимавате с моя милост?

— От две седмици, или може би — три.

— И какво изяснихте?

— Всичко, Игорьок. До последната запетайка в твоя живот. Че си работил и живял в Норилск — лично ходих дотам. Че си живял в Щатите на социални помощи и си се наливал с водка, за да убиеш мъката. Че си се запознал с Джоана и си отишъл на работа в Канада. Че сега живееш в Претория.

— И в Претория ли си ходил?

— Не аз, а една моя позната от Ню Йорк. Тя е във възторг от Джоана, Костя, Пол и Олечка. Тия дни предадохме пълен отчет на нашия клиент. Той остана много доволен. Но знаеш ли кой се радваше най-много?

— Кой?

— Аз, Гарик. Не извадихме голям късмет с времената, в които живеем. Не че навремето бяхме цъфнали и вързали, разбира се, но и сега сме заникъде. Както е казал поетът: „И по-трудни времена сме имали, но толкоз подли не са бивали!“ А като се огледаш наоколо: кой се пропил, кой се изкурвил, кой пък изобщо е загубил човешкия си облик. И само един човек си е останал такъв, какъвто беше в романтичната ни младост — ти, Гарик. Не се пречупи, въпреки че понесе толкова житейски удари, колкото малцина биха издържали. Нещо повече — ти победи. Мина през затвори, лагери, психиатрия и изгнание и доказа, че си личност, а всички останали са отрепки. При това положение животът ти вече престава да бъде твоя лична работа. Искаш или не, ти ставаш символ. С примера си доказа, че всеки би могъл да остане човек и да не загуби човешкото у себе си дори при най-скотските условия.

— Ти да не смяташ да пишеш очерк за мен, а? — позасмя се иронично Никитин.

— Бих написал, но ти няма да ми разрешиш. И сега не става дума за това. Всичко, което ти казах, е важно най-вече за мен самия. Така че, Игор, благодарен съм на съдбата, че ме събра на младини с един от най-светлите хора, които съм срещал през живота си, и че не ми прати разочарования след двайсет и няколко години. Хайде да пием за този прекрасен човек — за Игор Никитин.

— Благодаря — измънка Никитин, чукна се с Турецки и изпи чашата си.

— А сега — продължи Турецки, — преди това чудесно шотландско уиски да ни завлече в дълбините си, искам да ти разкажа някои неща за твоите проекти. Не се подсмихвай, известно ми е почти всичко.

— Откъде?

— Туй-онуй ни разказа Дорофеев. Друго взехме от компютрите на Народната банка. А има и неща, които са чисто оперативна информация. Игор, ако сериозно възнамеряваш да реализираш идеята си с акциите на концерна „Норилски никел“, точно сега е моментът да я започнеш. Защото фактически курсът им е минимален. В близките дни той ще започне да се повишава. Защото, първо, утре заминава правителствена комисия за преговори със стачния комитет. Второ, от Финландия е нает ледоразбивач, който да преведе през Северния морски път корабите с провизии за Норилск. Трето, в близките дни ще бъдат изплатени изцяло дължимите заплати на хората. Това е сигурна информация от един мой познат от Съвета за сигурност, там най-после проумяха каква е ситуацията и взеха необходимите мерки. Но освен това има и друго. От вчера насам акциите взеха да се вдигат… Ти забеляза ли?

— Да.

— А защо се вдигат?

— Имам известни предположения, но ми се ще да чуя първо какво ще кажеш ти — как виждаш нещата отстрани.

— Ще ти кажа — съгласи се Турецки. — Някой вече е започнал да изкупува акциите на норилския концерн.

— Че на кого са притрябвали?

— И това ще ти кажа. Но първо за това кой е започнал да ги изкупува. Някаква холдингова компания „Стройинвест“. Създадена е само преди осем дни. Доколкото разбирам, именно с тази цел. И е финансирана от небезизвестната Народна банка.

Никитин сви рамене.

— Дребна борсова игра.

— Вчера следобед в сметката на Народната банка са били събрани триста и седемдесет милиона долара. Мисля, че днес тази сума е станала над половин милиард. Според тебе защо са му на Дорофеев толкова свободни пари?

— Да не искаш да кажеш, че той има намерение да изкупи контролния пакет на „Норилски никел“?

— А може би заедно с него и концесията за разработката на Имангда.

— Но каква полза ще има от това? Той не разполага с информацията, която би повишила курса на акциите.

— Ами тя изобщо не му трябва. Отдавна не си бил в Русия, Игорьок, сега тук се разиграват съвсем други игри. Ето ти една информация от съвсем достоверни източници: възможно е в най-близко време Дорофеев да бъде назначен за първи вицепремиер, отговарящ за икономическия ресор. Той има страшно дебели връзки по върховете. И ако изкупи контролния пакет на „Норилски никел“, знаеш ли какво ще направи най-напред? Сещаш ли се? Точно така. Правителствени мерки за оздравяване на концерна. Ще издейства финансови инжекции и чрез своите структури най-спокойно ще си тъпче гушката. А после и до Имангда ще се докопа: копията от твоите маршрути бяха намерени в „голямата къща“ на КГБ на „Литейна“, а Владимир Семьонович Смирнов е дал на сегашния началник на експедицията всички описания на сондажните проучвания. Така че нещата са само въпрос на време. А Дорофеев разполага с предостатъчно време. Но ти, доколкото разбирам, не разполагаш с никакво и затова ти казвам: побързай.

Никитин наля по малко уиски в чашите, но не пи.

— Защо си се загрижил за мен, защо ме предупреждаваш?

— Вече ти казах — отговори Турецки. — Смятам, че Имангда си е твое откритие, ти плати за нея с целия си живот. И аз не мога да позволя от твоя труд да се възползва един мошеник.

— Дорофеев е мошеник, така ли?

— Да.

— Турчин! Информацията, която ми даде, струва страшно много пари.

— Наистина бих взел за нея големи пари. Но не и от тебе, Гарик. Вече се разбрахме: ти плащаш сметката за тая почерпка и сме квит.

— Сериозно?

— Да — потвърди Турецки. — Както казва един мой познат келнер: може и да нямам много принципи, но държа на онези, които имам. И аз съм така. И не вземам пари от приятели.

Никитин се пресегна през масата и здраво стисна ръката на Турецки.

— Надявам се, че някой ден ще имам възможност да ти се реванширам за тази услуга. А сега те моля да ме извиниш, Саша. Това, което ми съобщи, е твърде важно за мене, трябва да взема мерки. Така че хайде да отложим за друг ден продължението на мъжката си среща. Ако искаш, остани тук да си допиеш. Но аз трябва да вървя.

— Сам не ми се пие… Но не ми се ще да оставя уискито. Ще си го прибера.

Турецки завинти капачката и взе от масата почти пълната бутилка.

Малко след като излязоха, Никитин успя да хване такси, помаха на Турецки през прозореца и замина към центъра.

Старият му приятел, с когото не се бяха виждали двайсет и две години.

Край на представлението, гасете прожекторите!

Мъжът, който се представяше за Никитин, оправда очакванията му.

От най-близкия автомат Турецки се обади в „Глория“. Както се бяха уговорили, Денис чакаше в кабинета си.

— Следите ли нашия приятел?

— Още от Дома на журналистите. Две коли не го изпускат от поглед. Пътува с такси, очевидно се връща в „Космос“.

— Обади ли се на Дорофеев?

— Току-що. От уличен телефон. Каза му да отиде при него в „Космос“ след четиридесет минути.

— Нашите хора са пред хотела, нали?

— Както обикновено.

— Качвай се на фиата и ме чакай там. И аз тръгвам…

Шофьорът на таксито се случи много опитен, познаваше Москва добре и след двайсет и пет минути Турецки вече седеше в душния полумрак на камионетката, наблюдаваше движението на синусоидите по скалите на апаратурата и слушаше плисъка на вода в банята на апартамент шестстотин трийсет и четири. Денис се появи след петнайсетина минути.

— Дойде ли Дорофеев?

— Не още.

— А какво точно трябва да се случи, чичо Саша?

— Нямам представа. Но вероятно нещо сериозно…

Минаха не по-малко от двайсет минути, преди да чуят почукване по вратата и гласа на Погодин-Никитин:

— Влезте, Иля Наумович…

— Защо ме извикахте толкова спешно?

— Момент. Млъкнете, ако обичате.

В стаята се чу леко бръмчене. Операторът се обърна и поясни:

— Минава с детектора, търси бръмбари. Търси си, ако нямаш работа, мой човек!

Бръмченето утихна.

— Сега можем да поговорим.

— Повтарям въпроса си, господин Никитин: коя е причината за тази неотложна среща?

— Ще ви обясня. Но първо ми кажете каква сума е събрана в текущата сметка на банката?

— Това е търговска тайна.

— Половин милиард? Или повече? С каква цел?

— Съветът на директорите не ме е упълномощавал да обсъждам тези въпроси с трети лица.

— С каква цел е създадена холдинговата компания „Стройинвест“ и защо е започнала да изкупува акциите на концерна „Норилски никел“?

— Всички тези въпроси са извън рамките на нашия договор с вас.

— Нищо подобно. Отсега нататък извън рамките на нашия договор с вас не е нито едно начинание на Народната банка, както и на всичките й дъщерни структури. Ако се интересувате с какви хора си имате работа, ще се помъча да ви отговоря, за да не се връщаме повече на този въпрос. Имахте ли проблеми с човека, който ви се представи за консултант на външнотърговско дружество „Възход“?

— Да.

— Решени ли са вече?

— Да.

— Имахте ли проблеми с господин Иванов, по прякор Корееца?

— Да.

— Решени ли са вече?

— Да.

— Обърнахте ли внимание, че тези две акции бяха осъществени фактически по едно и също време, при това — едната в Москва, а другата в американски затвор в Атланта?

— Да, направи ми силно впечатление. Това доказва огромните възможности на вашата организация.

— Напълно вярно. С едно изключение. Ние не сме организация. Нямаме нищо общо с престъпния свят и с каквито и да било мафиотски структури, нито руски, нито американски. Ние сме бизнесмени. И толкоз. И ако сме принудени да прибягваме до крайни мерки, то е само защото трябва да защитаваме бизнеса си. Не бива да забравяте, че нашият бизнес е абсолютно легален. „Норилски никел“ е един от примерите. Имаме още редица мащабни разработки и ще се радваме да ви видим в тях като наш партньор. Но ние изискваме от партньорите си изключителна честност. Сега вие се опитахте да ни измамите, това беше сериозна грешка, но сме съгласни да я сметнем за досадно недоразумение, произлязло от известно разминаване на принципите ни за етика в бизнеса. Но тази грешка трябва да е последна. Нямаме намерение да се намесваме сериозно в работите на вашата банка, но при съвместните ни операции вие не бива да допускате никаква самодейност. Възникне ли проблем — ще бъдем винаги готови да го обсъдим заедно и да намерим оптималното му решение. Подобен подход към работата ще бъде полезен и за вас, и за нас. Съгласен ли сте, господин Дорофеев?

— Разбира се. Всъщност вие не ми оставяте избор…

— Нищо подобно. Ако искате да излезете от сделката с „Норилски никел“, можете да го направите всеки момент. Ще преведа парите си в друга банка и тя ще стане мой партньор. Но след това вие трябва да забравите за „Норилски никел“ веднъж завинаги. Както виждате, аз съм напълно откровен с вас. Не бих желал да виждате в думите ми дори най-малък опит за шантаж. Ние знаем, че вашето семейство живее в околностите на Ларнака, но дори не правим опит да открием точния адрес, макар че това не е никак трудно при нашите възможности. И знаете ли защо? По принцип сме против подобни методи за въздействие върху партньорите ни. Партньорството трябва да се крепи на взаимната изгода, а не на страха. Само тогава то е перспективно.

— Харесват ми принципите, които изложихте. Ще се постарая и аз да се придържам към тях. А що се отнася до изкупуването на норилските акции от „Стройинвест“, това изобщо не беше опит да ви измамим. Просто исках да парирам нашите конкуренти. При толкова нисък курс не е изключено Мостбанк или „Московски недвижими имоти“ да започнат да търгуват акции от концерна. Колкото повече се отлага реализацията на вашия проект, толкова по-реална става тази възможност. Доколкото разбирам, осъществяването на първоначалния ви план е възпрепятствано от някакви проблеми. — Гласът на Дорофеев звучеше гладко, без никакви следи от вълнение.

— Да се надяваме през следващите ден-два да ги решим. Ако не успеем, ще действаме по предложения от вас начин: ще изкупим контролния пакет. Но ще го изкупим ние, а не Народната банка. И концесията за разработката на Имангда също трябва да е наша, а не на Народната банка.

— Тези сто двайсет и четири милиона няма да ви стигнат за всичко това.

— Ще осигурим допълнително финансиране в нужните размери. Повтарям, вие можете да участвате в сделката, но контролният пакет трябва да е у нас. И така, оставате ли наш партньор?

— Да. Надявам се да ви бъда полезен, както и вие на мен.

— Чудесно, господин Дорофеев, именно такъв отговор очаквахме от вас. Между другото, Народната банка е сключила договор с детективска агенция „Глория“. Тя изпълни ли условията на договора?

— Да.

— Има ли Народната банка някакви претенции към нея?

— Никакви.

— Още днес ще се разплатите с тях и ще прекратите всякакви взаимоотношения.

— Незабавно.

— Още един въпрос. Кой е Турецки?

— Той е един от най-опитните следователи в Главната прокуратура на Русия. Сега е в принудителен отпуск и работи като консултант на „Глория“.

— Навътре ли е в нещата?

— Понякога имам чувството, че знае много повече, отколкото е нужно.

— Ще се заемем с този проблем. А сега по-добре да си вървите. Ще поддържаме връзка както по-рано — обаждате се от уличен телефон. И всеки път ще си уговаряме срещи на ново място. Притежаваме прекалено важна информация, за да си позволим още грешки. Всичко хубаво, господин Дорофеев.

— Довиждане, господин Никитин…

Операторът изключи звука.

— Дай записа на момичетата да го свалят от лентата и да го разпечатат в три екземпляра, след което да го прикачат към делото — разпореди се Денис Грязнов и слезе след Турецки от задушната камионетка.

— Та значи какво получихме от всичко това, чичо Саша? — обърна се Денис към Турецки, палейки цигара. Но на него не му беше до разговори.

— Бързо да се качваме в колата! — изкомандва той и се втурна към фиата на младия Грязнов.

— И накъде?

— Първо в МУР, а после в Твер.

— В Твер ли? — смая се Денис. — Там пък защо?

— А ти не разбра ли? Документите с резултатите от сондажните проучвания не са у тях. Разбираш ли? Гармаш не ги е дал!

— Но един стар човек… При това изтезаван…

— Не знам как се е случило. Може да ги е скрил някъде и да не са ги намерили. Но фактът си е факт: те не разполагат с тях! И ние трябва да ги намерим! Давай газ!

Фиатът полетя напред.

Бележки

[1] Четири скулптурни групи на Аничкиния мост в Петербург от руския скулптор-анималист Пьотр Карлович Клодт (1805 — 1867). — Б.пр.