Фридрих Незнански
Избор на оръжие (29)

2.

Двете новини, с които Денис Грязнов посрещна Турецки още на вратата на кабинета си в „Глория“, действително бяха интересни, но далеч не сензационни. Първата беше за курса на акциите на „Норилски никел“: през последните два дни цената им се беше стабилизирала и дори показваше слаба тенденция към покачване. За това Турецки беше прочел още сутринта в „Комерсант дейли“, който вече бе свикнал да си купува редовно. Експертите на „Комерсант“ обясняваха промяната с известната стабилизация на обстановката в Норилския промишлен регион, настъпила след изплащането на част от дължимите заплати, но не бяха взети никакви мерки за редовно снабдяване на града с хранителни продукти, а за преговори на премиера с обединения стачен комитет не се отваряше и дума. Турецки заключи, че полковник Грязнов познаваше живота много по-добре от него: политиците нищо нямаше да свършат. А дори и да направеха, нямаше да е каквото трябва или както трябва. Или не в момента, когато трябва.

Но Денис имаше свое обяснение.

— Разбрахте ли, чичо Саша, какво става? Някой е започнал да изкупува малко по малко акциите на „Норилски никел“. И това е само началото. Един мой познат, брокер в Московската фондова борса, ми обясни, че акциите не бива да се изкупуват наведнъж, цената им непременно ще скочи.

— Кой ги изкупува? Народната банка за Никитин?

— Там е работата, че не е тя.

— Менатеп? Алфабанк? Мостбанк?

— Не познахте. Някаква съвсем неизвестна холдингова компания „Стройинвест“.

— Кой я финансира?

— Нямам представа. Възложих на Макс да проникне в компютрите им, но там защитата им е по-добра и от тази в ядрения център на НАСА! Ще се наложи да почакаме. Макс страшно се е амбицирал — седи пред компютъра по цели денонощия, дори отслабна. Втората новина е от Народната банка. Там прекратиха всички операции с „къси“ позиции, отказват се от всички изгодни сделки, свързани с инвестиции.

— Какво ще рече това?

— Събират свободни средства. Което ще рече, че операцията с „Норилски никел“ ще започне всеки момент.

— Резонно — съгласи се Турецки. — Е добре, да чуем какво ще ни каже Пономарьов…

Началникът на отдела за охрана на Народната банка пристигна с волвото си в „Глория“ точно на минутата. Здрависа се с Турецки и Денис, седна на крехкия за фигурата му стол и веднага хвана бика за рогата:

— Вие ме подозирате, че шпионирам Дорофеев и работя за неговите конкуренти. И не се опитвайте да го отречете.

— Нека първо се уточним за терминологията — предложи Турецки. — Не ми допада думата „шпионирам“. Бих предложил друга: „наблюдавам“. И думите „работя за конкурентите“ също ми се струват неточни. Имат двояк смисъл: може да работите за конкурентите и да пакостите на своя работодател, а може и просто да споделяте с някого информацията, без да причинявате с това никакви вреди. А иначе сте съвършено прав: ние знаем, че държите под наблюдение директора на Народната банка. Но дали работите за конкуренцията в най-лошия смисъл на думата — в това вече не сме сигурни.

— Но ако не работя за конкурентите, за какъв дявол ми е да го шпионирам?

— Все пак не доловихте разликата между тези две думи. Ние ви държим под наблюдение, но нима това спъва работата ви? Или е изгодно за вашите конкуренти, ако имате такива?

— Значи си признавате, че ме шпионирате?

— Добре де, нека да е по вашему — предаде се Турецки. — Шпионираме ви. Както и вие — Дорофеев. Само че ние го правим при изпълнение на договора, сключен между агенция „Глория“ и Народната банка. А защо вие шпионирате Дорофеев — би било интересно да узнаем.

— Навремето, преди пет години, когато постъпих на работа в Народната банка, аз поех задължението да работя за сигурността на банката, а не на нейния генерален директор. Личната безопасност на Дорофеев е част от задълженията ми. Поне аз така разбирам работата си. Дорофеев или друг — за мен няма значение. В тази банка са средствата на държавата и на хората. И основното ми задължение е да се грижа за тяхната сигурност.

— И затова дойдохте сега при нас — предположи Турецки.

Понмарьов се позамисли и потвърди:

— Да, затова.

— И по-точно кое събитие ви доведе тук? — намеси се в разговора Денис.

Пономарьов учудено го погледна.

— За какво събитие говорите?

— Малко ли неща се случиха през последните дни? Убийството на Корееца в Атланта. Атентатът срещу Бурбона в Строгино…

— Нито едното, нито другото — отсече Пономарьов. — Нито третото, ако имате още нещо предвид. Става дума за съвсем друго. Оня ден при Дорофеев идва един мъж, който открито го шантажира. Той даде да се разбере, че семейството на Дорофеев, което сега е в Гърция, ще бъде застрашено, ако Дорофеев не изпълни неговите искания…

— Извинете, че ви прекъсвам, но ние знаем за този разговор — проговори Турецки и кимна на Денис: — Покажи на Анатолий Андреевич разпечатката на записа.

Пономарьов взе текста, сравни го с текста, който извади от папката си, и поклати глава.

— И таз добра… Че колко бръмбара има в кабинета му?

— Три — отговори Денис. — Вашият, на Ермолаев…

— А третият е ваш, така ли? — прекъсна го Пономарьов.

— Да — потвърди Денис.

— Вие сте нарушили закона!

— А вие?

— Аз действах в интерес на сигурността на Народната банка.

— А според вас в чий интерес сме работили ние? — обади се Турецки. — Законът забранява да се слагат подслушвателни устройства без знанието на онзи, у когото ги поставят. Аз не се съмнявам, че господин Дорофеев би ни разрешил да сложим бръмбар в кабинета му, ако бяхме поискали неговото съгласие.

— Да, но не сте го направили!

— А вие? Защо да ангажираме вниманието на един толкова зает човек с дребни технически подробности… Веднъж един английски разузнавач е казал, полковник Лорънс, струва ми се: „Мога да ви приготвя пържени яйца или омлет с шунка. Но не мога да направя нито едно от двете, без да счупя яйцата.“ Не съм сигурен, че го цитирам дума по дума, но смисълът е точно такъв. Така че не си заслужава, Анатолий Андреевич, да обръщаме внимание на такива дребни подробности — примирително заключи Турецки. — Разбрахме ли се?

— Да предположим. Какво още знаете?

— По-добре питайте какво не знаем. Отговорът ще бъде по-кратък.

— Какво не знаете? — послушно попита Пономарьов.

— Откога и защо започнахте да наблюдавате Дорофеев?

— Ще ви отговоря откровено — обеща Пономарьов. — Но при условие, че и вие ще отговорите на въпросите ми. Става ли?

Турецки се подсмихна.

— В момента разговаряме точно като разузнавачи. А откога разузнавачите взеха да си имат доверие?

— Но ние не сме врагове — каза Пономарьов след кратък размисъл.

— Сразихте ме. Направо ме обезоръжихте — призна Турецки. — Да, не сме врагове. И работим за една кауза. Само че по различен начин. Можете да разчитате на пълната ни откровеност. Да ви дам ли честната си дума?

— Излишно е. И така ви вярвам… Всичко започна малко след постъпването ми в Народната банка. Преди това служих в КГБ…

— Знаем — напомни Денис. — Каза ни го Дорофеев. В девето управление, правителствената охрана.

— Не — възрази Пономарьов. — В девето служих по-малко от година. А през останалото време бях в Главното управление за борба с организираната престъпност и корупцията. Така се наричаше през последните години. А по-рано беше Управление за борба с разхищения на държавна собственост в особено големи размери. Тогава разкрихме доста мащабни афери. Разбира се, вашият млад колега не знае за тях. Но вие би трябвало да помните. Например делото на Гойхман…

— Първото шумно дело за валутни престъпления — обясни Турецки на Денис.

— Делото на Соколов и Трьогубов…

— Директорите на Елисеевския гастроном и Московското управление на търговията. И двамата бяха разстреляни.

— Делото на „Океан“…

— Веригата фирмени магазини „Океан“. Контрабанда с черен хайвер. Десетки тонове, ако не и стотици. В него беше замесен заместник-министърът на рибната промишленост.

— И самият министър — уточни Пономарьов. — Но ни беше наредено да не го закачаме. Имаше и други дела, за които вестниците не писаха. Общо взето, работехме здраво, не сме гонили само дисидентите. Така че когато тия идиоти започнаха да ликвидират КГБ…

— Не може ли разговорът да мине без митингов жаргон? — попита Турецки. — Боя се, Анатолий Андреевич, че по тези въпроси ние с Денис имаме малко по-различна гледна точка.

— Наистина ли? — изненада се Пономарьов. — Пък иначе изглеждате нормални хора. Дори умни.

— От пръв поглед и вас човек не би ви взел за глупак — отвърна Турецки.

— Навлизаме в политическа дискусия — предупреди Денис.

— Добре де, добре, спираме пререканията — съгласи се Пономарьов. — Та тогава ми предложиха работа в пресцентъра на ФСС. Или както там се нарича отделът за връзки с обществеността. На мен?! А? Да разнасям информационните бюлетини на разните му… Добре де, край. Разбира се, аз ги пратих по дяволите с всичките им пресцентрове. И тогава изскочи това място в Народната банка. На първо време, близо половин година, аз не се заглеждах много-много в банковите операции — нямах време, трябваше да си подбера екип, да оформя структурата на отдела за охрана и всичко останало. Досиетата също изискваха доста време.

— Досие за всеки служител в банката? — попита Денис.

— Че как иначе?! Трябва да знаеш с кого си имаш работа. Това е банка, а не дъскорезница. И един ден научих, че Народната банка е дала кредит от десет милиона долара на международния фонд за социално развитие за срок от три месеца. Това малко ме обезпокои…

— Кое по-точно? — попита Турецки. — Та банките са именно за това — да дават кредити.

— Кредитът беше безлихвен. А по това време десет милиона бяха много пари за Народната банка. За три месеца можеха да се превъртят два-три пъти…

— Кой ви съобщи за кредита?

— Един мой човек.

— Кой? — повтори въпроса си Турецки.

— Това няма значение.

— Смятате ли, че след подобен отговор ще можете да разчитате на пълна откровеност от наша страна?

— Е добре, ще ви кажа. Хлапето на компютъра в центъра за оперативни сметки. Навремето е бил арестуван за спекула с вносни стоки. Дреболия, но тогава можеше да му изгори мястото.

— С какво се занимава фондът за социално развитие? — поинтересува се Денис.

— Мисля, че и те самите не бяха наясно. Банка за социални идеи, програми за реабилитация на бивши затворници, детски домове от семеен тип. Неща от този род. Просто събираха информация и издаваха някакво въшливо списанийце веднъж на шест месеца. Бяха се регистрирали като фондация и съответно се ползваха с данъчни облекчения. А под същата шапка се водеха десетина чисто търговски фирми. И така, те върнаха кредита, но аз забелязах, че с Дорофеев нещо не е наред. Той е спокоен, дори добродушен човек, а изведнъж взе да се заяжда едва ли не с всички. Зачудих се каква може да е причината. За всеки случай сложих в охраната му мой доверен човек. Откровено казано, без каквато и да е задна мисъл. Просто за по-голяма сигурност. И след два-три дни той ми съобщи, че Дорофеев е влязъл във връзка с един особено опасен тип… Не знам дали да ви казвам името му. Добре де, нали ще говорим откровено — Корееца. Три дни по-късно в личния сейф на Дорофеев се появиха десет милиона долара. А след още три дни изчезнаха. И тези пари не фигурираха в никакви банкови документи. Разбирате ли вече как стоят нещата? Това бяха лихвите от безлихвения кредит. Накуп. И Корееца му е помогнал да си ги получи от фонда.

— Ясно — проговори Турецки. — А как разбрахте какво има в личния сейф на Дорофеев?

Пономарьов махна с ръка:

— Аз избирах модела на сейфа и присъствах при монтажа му…

— И за всеки случай си извадихте дубликати от ключовете, така ли?

— Какво беше казал вашият англичанин за пържените яйца? — реши да мине с шега Пономарьов.

— Продължавайте, Анатолий Андреевич — любезно каза Денис.

— Оттогава започнах да следя внимателно сделките на банката. Естествено, в рамките на своята компетентност. Всичко беше чисто. Или поне изглеждаше така…

— Контактите с Корееца продължиха ли? — попита Турецки.

— Преки контакти нямаше. Но може и да е имало. Приблизително веднъж на два или три месеца Дорофеев се обаждаше на някого от уличен телефон. Обикновено никога не го прави, защото разполага с клетъчен телефон, който може да използва, когато е с колата. Има и още едно доказателство, макар че то е косвено: в Народната банка нито веднъж не са идвали рекетьори. Дори не са правени подобни опити.

Денис предположи:

— Може пък да са знаели, че имате добър отдел за охрана?

— Може и така да е… Изобщо всичко си вървеше нормално и аз взех да се успокоявам. А тия десет милиона — е, случва се. Паднала му възможност — взел.

Турецки се усмихна.

— Както навремето пишеха по вестниците: „На негово място всеки би постъпил така.“ Голяма работа, десет милиона долара! Може пък ботушите на жена му да са се поизносили. Или да не са си платили наема.

— Нямах това предвид — възрази Пономарьов. — Мисълта ми беше, че Дорофеев явно е искал да разполага с пари в наличност, без тях нищо не става. И смятам, че е пуснал тези десет милиона където трябва, защото след това към нас направо потекоха изгодни договори. Вие знаете ли какви големи и известни фирми се биха помежду си да вземат програмата за преоборудването на нефтената промишленост? А я получи Дорофеев. Едва ли е било заради черните му очи.

— Сега вече идва най-интересното — предположи Турецки.

— Да — кимна Пономарьов. — Преди около шест месеца…

— „Трейдинг интернешънъл“. Договорът за доставката на нефтените инсталации. Народната банка е била ощетена с осемдесет и четири милиона долара. Данните за сделката са били изтрити от паметта на компютрите.

Пономарьов внимателно изгледа Турецки.

— Май наистина са ви известни много неща. Какво знаете за тази сделка?

— Почти всичко.

— Аз бях откровен с вас.

— Ние също ще удържим обещанието си — увери го Турецки. — Но първо ни се иска да чуем какво ще ни кажете вие. Как изглежда всичко това от ваша гледна точка.

— Отначало бях сигурен, че това е крупна измама, замислена и ръководена от самия Дорофеев. Малко преди това той изпрати жена си и двете си дъщери в Атина. И за себе си взе виза. Откровено казано, не знаех какво да правя. Чудех се дали да не ида при главния прокурор или в Управлението за борба с икономическата престъпност. Но как да ида с празни ръце? Не разполагах с никакви доказателства. Само с догадки. Да предизвикам пълна ревизия на банката? Но за тази цел първо трябва да се възбуди наказателно производство. А без ревизия пък няма на какви основания да се заведе дело. Затворен кръг. Ами ако заради моите лутания тук и там работата стане обществено достояние? Това щеше да е пълен провал, не можех да допусна Народната банка да се превърне в някоя пирамида, на нас са поверили парите си стотици хиляди хора. Не, не можех да се реша да го направя.

— И в крайна сметка какво решихте? — попита Денис.

— Да чакам. И слава богу, защото след нападението срещу него стана ясно, че в тази афера именно Дорофеев е жертвата. Надявам се, знаете какво значи това?

— Да — кимна Денис.

— Грях ми на душата, но бях готов да се моля да стане нещо подобно — продължи Пономарьов след кратко мълчание. — Представяте ли си?! Разбира се, не исках да го убият. Усилих охраната му и, кажи-речи, лично го напъхвах в бронежилетката. Майната им на тия милиони, ще минем и без тях. Ама да разбереш, че толкова години си служил на един мръсник и си го уважавал — това вече, знаете ли…

— Знаем, Анатолий Андреевич — каза Турецки. — Много добре знаем. Всички ние, великият съветски народ. Защото, както се разбра, цял живот сме служили на мръсници.

— Да, служихме — съгласи се Пономарьов. — Но кой ги уважаваше?

— Имаше и такива периоди — възрази Турецки. — Не само че ги уважавахме, ами направо ги боготворяхме. Моята майка ми е разказвала, че когато научили за смъртта на Сталин, хората плачели по улиците. Някакво дяволско заслепение е било тогава — уточни той. — Нима това „било“ никак не ви примирява с новото време?

— Пак навлизате в политически спор — предупреди Денис. — Кажете, Анатолий Андреевич, кое ви разтревожи най-много в разговора на Дорофеев с консултанта от „Възход“? Искането да се прехвърлят онези сто двайсет и четири милиона от сметката на Никитин?

— Не. Думите му: „Ще получите по-нататъшни указания.“

— Какво може да означават те? Ние се опитахме да разберем, но не стигнахме до никакви изводи.

— Значи има и нещо, което вие не знаете. Добре, че дойдох при вас.

— Вие не сте могли да чуете разговора, защото всички бръмбари в кабинета на Дорофеев бяха неутрализирани от нашия заглушител.

— Не съм ги подслушвал, просто разбрах.

— Какво?

— Сега ще ви кажа — обеща Пономарьов. — Днес към обяд в сметката на Народната банка имаше вече триста и седемдесет милиона долара. Сега навярно са повече. Защо според вас се събират толкова много пари?

— А според вас? — попита Турецки.

— За да бъдат преведени на Запад според някакъв фалшив договор. Точно това са „по-нататъшните указания“, които трябва да получи Дорофеев. Или вече е получил. И той ще ги изпълни, за да спаси семейството си.

— Но… сигурно не е толкова лесно да се осъществи подобен трансфер? — предположи Турецки.

— Обясниха ми, че по Интернет ставало за броени минути. Предполагам, че след това ще убият Дорофеев. Затова дойдох при вас, вие имате пряка връзка с МУР, с Главна прокуратура, дори със Съвета за сигурност. Ермолаев трябва незабавно да бъде арестуван.

Турецки и Денис се спогледаха с недоумение. Пономарьов го забеляза, но го изтълкува по свой начин.

— Сигурно се питате каква причина да измислите. Ами каквато и да е, за шантаж например. Или за изнудване. Просто да го арестуват с президентски указ за трийсет дни.

— Но… — колебливо започна Турецки и неочаквано разбра. — Говори ли ви нещо прякорът Бурбона?

— Бурбона? — повтори Пономарьов. — Естествено, че ми говори. Проучваха го във връзка с Корееца. Моят отдел се занимаваше с Корееца.

— А с Бурбона?

— Друг отдел.

— И сигурно не сте си разменяли информация?

— Що за наивен въпрос? Разменяхме си в необходимата степен.

— А очевидно степента на необходимост е била определяна от онзи, който е ръководил всички отдели?

— Естествено.

Турецки се обърна към Денис:

— Усещаш ли каква организация е имало? Върхът! Не бях прав. КГБ непременно трябваше да се запази. И да се превърне във филиал на Историческия музей, да водят там на посещение студентите по право… Виждате ли, Анатолий Андреевич, желанието ви да се арестува Ермолаев е неизпълнимо нито практически, нито дори на теория. Ако ще и генералният секретар на ООН да издаде подобна заповед.

Той млъкна, чакаше Пономарьов да го попита за причината. И Пономарьов попита:

— Защо?

— Защото консултантът на външнотърговско дружество „Възход“ Николай Иванович Ермолаев и Бурбона са едно и също лице. И беше убит вчера пред сградата на улица, „Маршал Катуков“ номер петнайсет. Поради тази естествена причина той не е дал и не може да даде никакви „по-нататъшни указания“ на господин Дорофеев. Който пък няма никакви причини да се тревожи за сигурността на своето семейство, защото то отдавна вече не е в Атина, а на съвсем друго място. А триста и седемдесетте милиона долара, събрани в сметките на Народната банка, са предназначени не за спасяването на семейство Дорофееви, а за съвсем други цели. Само че не ме питайте в момента какви са те. Вие бяхте до голяма степен откровен с нас, а ние ще ви кажем абсолютно всичко. Сега Денис Андреевич ще ви даде всички материали по делото, с които разполагаме, и вие ще се запознаете с тях. А после ще продължим разговора си.

— Всичко? — попита Денис.

— Абсолютно всичко — потвърди Турецки.

— И дори…

— Да.

— И…

— И тях също.

— Но нали…

— Прав си. Но в момента това няма значение.

— Значи всичко?

— Нали ти казах — всичко.

Денис извади от сейфа една дебела папка и я сложи пред Пономарьов.

— Разположете се удобно и четете — любезно предложи Турецки. — Някои от тези факти са ви известни, но повечето ще бъдат истинска изненада. И се страхувам, че едва ли ще ви донесат душевно спокойствие. А ние с Денис ще идем до барчето на ъгъла да изпием по една бира. След четиридесет минути ще се върнем. Мисля, че това време ще ви стигне…

Отидоха до барчето, настаниха се на бялата пластмасова масичка, наляха в чашите „Бавария“ и зачакаха пяната да спадне, все така умълчани. По едно време Денис попита някак разсеяно, сякаш си мислеше за нещо друго:

— Дали не сбъркахме?

— За какво?

— Че му дадохме всички материали? В тях са и копията от разпитите, които изобщо не би трябвало да притежаваме. Противозаконно е.

Турецки отговори също толкова разсеяно:

— Не знам. Може и да сме сбъркали.

— Ами тогава защо му ги дадохме?

— Не знам — повтори Турецки. — Просто имах чувството, че така трябва. Нали му обещахме да бъдем откровени. Понякога си заслужава човек да изпълнява обещанията си.

— Но невинаги.

— Винаги. Само че невинаги резултатът е в твой интерес…

Запалиха по цигара. Взеха си по още една кутийка „Бавария“. Приятна, хубава бира, но само по име напомняше за истинската баварска бира.

— Не успях да ви кажа — сети се Денис. — Моите хора откриха къде си боядисва косата Никитин-Погодин — при един частник до „Никитските порти“. Отива при него на три-четири дни да си боядисва корените, нали косата расте и в корените е черна. Намериха и някакъв крем в апартамента му в две бурканчета без етикети. Единият е за потъмняване на кожата, като истински слънчев загар, с нищо не се измива. А другият — за да се свали тоя тен. Мустаците не са намерили, сигурно ги е изхвърлил. Очевидно е решил, че вече няма да му трябват… — Помълча, след което продължи, сякаш като в заключение: — Колко странен е животът. Гледаш, хората бързат насам-натам. Всеки си мисли за нещо свое. Ами ако изведнъж всички се развикат за онова, което им е на сърцето? Какво ли щеше да стане?

— Лудница — предположи Турецки.

— Не. Случвало ми се е да ходя в психиатрия. Там, общо взето, всички си мълчат. Всеки е сам със страданието си. А разкрещи ли се някой, веднага го връзват и му бият инжекция, той притихва и всичко става така, като в нашето всекидневие. С какво се отличава обикновеният живот от този в лудницата? Излиза, че няма разлика.

— Поздравявам те — каза Турецки. — Следващият ти въпрос ще бъде: какъв е смисълът на живота? Доста изненадващ и оригинален.

— А вие за какво си мислите?

— За съжаление аз съм здраво стъпил на земята човек, пък и очевидно вече годинките си оказват влиянието. Та ето за какво си мисля… Помниш ли онова обаждане от Ню Йорк в хотел „Космос“?

— „Започвайте“ — „Разбрах ви.“ Нали това?

— Да. Само че гласът каза „започваме“, а не „започвайте“.

— И каква е разликата? — попита Денис.

— Като се позамисли човек, има разлика. Може, разбира се, да се разбере и като заповед. Но на мен по-скоро ми звучи като: ние започваме тук, в Ню Йорк, а вие — в Москва.

— Както казват нашите северни братя чукчите: „О, велик и могъщ руски език!“

— Именно — кимна Турецки и погледна часовника си. — Май е време да се връщаме…

На входа на „Глория“ ги посрещна Макс. Беше с неизменната си червена фланелка, с влажни петна от пот по гърдите. Турецки го позагледа и не успя да забележи да е отслабнал по време на своите бдения пред компютъра. Беше плувнал в пот, но не беше смъкнал дори грам от внушителната си фигура.

— Имам от тебе една бутилка „Амарето“ — заяви той на Денис.

— Две — веднага се съгласи Денис. — Влезе ли?

— И питаш!

— Е, какво?

— „Стройинвест“ е регистрирана преди една седмица. Учредител е Народната банка. И парите са нейни.

— Е, чичо Саша? Какво ще кажете за това?

— Засега нищо…

Завариха Пономарьов в директорския кабинет на „Глория“, не беше помръднал, откак го бяха оставили, сякаш бе пуснал корени в креслото на Денис, седеше облегнат назад, с уморен вид. Всички документи бяха прибрани в папката, а на писалището бяха подредени портретите и снимките на Никитин и Погодин, включително черно-бялото копие, собственоръчно коригирано от Турецки още в Норилск. Началникът на отдела за охрана на Народната банка явно нямаше никакво намерение да отстъпи креслото на Денис. Махна им леко с ръка да седнат и посочи една от снимките:

— Кой е този?

— Истинският Никитин — отговори Денис.

— А този?

— Мъжът, който уби Бурбона.

— А този?

— Неговият партньор.

— Добра работа — каза Пономарьов след кратко мълчание и не беше ясно дали има предвид качеството на снимките и портретите или събраните в папката материали. — Доколкото разбрах, всички разговори, които се водят тук, се записват. И днешния ли?

— Ако имате нещо против, можем да го изтрием. Още сега, във ваше присъствие — предложи Денис.

Пономарьов отказа:

— Недейте, нека се записва… Нека! Онова, което ще ви разкажа сега, е държавна тайна. — Той се позамисли и уточни: — Беше държавна тайна. През осемдесета година започнахме агентурно-оперативна разработка на бандата на Корееца. През следващите три години внедрихме в обкръжението му свои хора. Двама агенти прикрепихме към него още в лагера в Тулун, а чрез тях по-късно още двама. Единият се издъни, наложи се да го изтеглим от играта.

— Как? Премахнали сте го?

Пономарьов дори се обиди:

— Ама вие за какви ни мислите? За престъпници? Не, просто го изтеглихме на канцеларска работа. А останалите трима се внедриха трайно. Единият стана дясна ръка на Корееца, другият също му беше доверен човек. Третият остана малко встрани, но това беше дори по-добре за работата. Така контролирахме не само най-близкото обкръжение на Корееца, но и периферията, така да се каже — по-нисшите му изпълнители. Когато беше решено Корееца да се премести в Щатите, първите двама заминаха с него, а третият остана в Москва…

Турецки го прекъсна:

— Какво ще рече беше решено да се премести в Щатите? От кого е било решено това?

— От когото трябва.

— И с каква цел?

— Беше набрал твърде голяма сила в Москва, престъпниците бяха станали изключително самонадеяни и арогантни. Ние знаехме, че Корееца ще остави за свой заместник Бурбона. Това напълно ни устройваше. Бурбона е средно интелигентен и с не особено големи възможности, нямаше да успее да обедини бандитите в Москва. От друга страна пък нямаше да позволи на никого другиго да се издигне, дотолкова му стигаше умът. Именно така излезе.

— По какъв начин успяхте да накарате Корееца да замине? — попита Денис.

— Е, това беше елементарно. Взехме да го притискаме отвсякъде, дадохме му да разбере, че в Щатите е много по-нужен и ще има много по-широк размах. Там вече имаше десетки хиляди руснаци, американците вече вдигаха аларма заради техните безчинства. Беше нужен човек със силна ръка, който да контролира ситуацията при вътрешните разправии и да събира пари за общата каса от тамошните руски престъпници. Не му оставихме избор и в края на краищата той замина.

— В криминалното досие на Бурбона пише, че в заминаването на Корееца за Щатите имат пръст спецслужбите на САЩ. Както и по-късно в заминаването на Бурбона за Ню Йорк — отбеляза Турецки. — Така ли е наистина?

— Да.

— И какъв интерес е имало за това ФБР?

— Много голям — наркотиците. Тяхната стратегия беше, а и сега е следната: да се пренасочи потокът наркотици от Южна Америка към Русия и страните от ОНД, при което да подминава Щатите. И именно Корееца беше факторът, който им трябваше в тази игра. Последната информация получихме в началото на деветдесет и първа година — че се подготвя сделка между Корееца и барона на боливийския наркосиндикат Караскильо за кредитиране на руския наркобизнес. Ставаше дума за триста милиона долара. Мисля, че тези сто двайсет и четири милиона, които сега са в сметката на Никитин, представляват първия транш от въпросните триста милиона.

— Боже мили! — отрони се от устата на Турецки. — Само това ни липсваше! Ето защо е ходил три пъти в Богота тоя проклет изрод Погодин. Нали Богота е столица на Колумбия.

— И това още не е всичко — мрачно проговори Пономарьов. — Ако успеят да осъществят комбинацията с „Норилски никел“ и с Имангда, Русия ще бъде наводнена с наркотици. Под прикритието на доставки на рудодобивни съоръжения ще бъде кредитирано закупуването на такива огромни количества хероин, каквито човек не би могъл да си представи и в най-ужасните си кошмари. Та това е положението, драги ми колеги.

— И знаехте всичко това от по-рано? — попита Денис.

— Че го знаех — знаех го, разбира се. Но много неща ми се изясниха едва сега, след като прочетох събраните материали и видях снимките. Особено тази тук — черно-бялата… Та не съм приключил още за нашите хора — продължи Пономарьов. — Когато се започна цялата тази политическа бъркотия у нас, те излязоха извън контрол, престанаха да реагират на сигналите ни от центъра. Макар че фактически вече нямаше център, все пак успяхме да им открием следите. Мислехме, че са се издънили. Нищо подобно. Те просто бяха започнали да работят за Корееца. Или за себе си. Пък и не е чак толкова трудно да ги разбере човек.

— На тяхно място всеки би постъпил така, това ли имате предвид? — попита Турецки. — Кои са тези хора? Вие познавате ли ги?

— Вие също ги познавате. Единият, майорът от КГБ Ян Скуриниш, е президент на компанията „ЕКСПО“ и се нарича Майкъл О’Конър. Този тук, за когото казахте, че е партньор на убиеца на Бурбона, е подполковникът от КГБ Борис Степанович Мостовой. А главният, дясната ръка на Корееца, полковникът от КГБ Георгий Борзов, е мъжът, който се представя за Никитин.