Фридрих Незнански
Избор на оръжие (26)

3.

До външнотърговско дружество „Възход“ Турецки отиде с такси. Пред входа освободи колата и влезе в сградата, нехайно размахваше куфарчето си, без да поглежда пазачите, все едно бе един уверен в себе си бизнесмен. Иззад бялото писалище в просторния хол стана да го посрещне млада симпатична жена в подчертано строг костюм, с визитна картичка на единия ревер. Дежурната администраторка. Или, както сега е прието да се казва — рецепционистката.

— С какво мога да ви бъда полезна?

— Казвам се Турецки. Имам среща с генералния директор господин Житински.

В ръцете на жената отнякъде се появи бележник и малка златна писалка. Прегледа списъка и смаяно произнесе:

— Но… името ви не фигурира в списъка на посетителите.

Турецки обясни:

— Тази среща бе запланувана преди четири години — още когато господин Житински за пръв път влезе в кабинета си. А сега настъпи денят да я проведем. Аз съм от Главна прокуратура.

— Може ли да погледна служебната ви карта?

— Естествено.

Тя записа нещо в бележника и върна картата на Турецки.

— Извинете, но трябва да попитам господин Житински дали ще има възможност да ви приеме.

Изчезна в дъното на хола. В помещенията на „Възход“ нямаше и помен нито от солидния интериор на Народната банка, нито от деловата елегантност на „Глория“. Офис като офис, безполов като своята рецепционистка. Във всичко наоколо се долавяше усещане за някаква преходност.

Също толкова безличен се оказа и генералният директор, в чийто кабинет го въведе служителката, като по пътя минаха през просторната приемна, където отегчено чакаха неколцина посетители.

Генералният директор бе към четиридесетгодишен, нито висок, нито нисък. Нито дебел, нито слаб. Нито хубав, нито грозен. Типичен главен счетоводител, получил длъжността си по-рано от общоприетото й сега се старае да се държи на ниво. Липсваха му само сатенените наръкавници, а вместо сметачна машина на бюрото му имаше компютър.

Генералният директор леко се понадигна от креслото, за да демонстрира радушно посрещане, и с жест предложи на Турецки да седне. Погледна в листа от бележника на рецепционистката и произнесе:

— Старши следовател Турецки от Главна прокуратура… Казали сте, че срещата ни с вас е била определена още преди четири години. Как да разбирам думите ви?

— А нима не е така? — попита Турецки. — Когато човек приема пост като вашия, не може да не си помисли за една такава среща в бъдеще.

— Шегите ви са малко странни.

— Това не е шега, а житейски опит. Плод, както е казал поетът, на безпристрастни наблюдения и горестни сърдечни впечатления. Не знам защо, но ми се струва, че вие не се чувствате много удобно в това кресло. Не съм ли прав?

— Дейността на дружеството редовно се проверява от финансовите органи, от данъчната инспекция и дори от Управлението за борба с икономическата престъпност. В нашите операции нито веднъж не е забелязано дори най-дребно нарушение на закона — заучено произнесе генералният.

— Което е доста странно — подметна Турецки. — Особено като вземем предвид колко много закони има в страната и колко често си противоречат те един на друг.

— И все пак това е така. Ако желаете, мога да ви предоставя нашите отчети и да проверите лично.

— Защо? Аз и така ви вярвам. За онази част от операциите, които са въведени във вашите компютри под защита на ниво Б-2. А какво е положението с онези, които се съхраняват на ниво А-1 с разните му там добавки? Или пък с другите, които изобщо никъде не фигурират?

— Отказвам да продължа подобен разговор. Ако разполагате със заповед за арест, покажете я. И тогава ще го продължим в присъствието на моя адвокат.

Смисълът на тези думи хич не се връзваше с тона, с който бяха произнесени. Турецки виждаше пред себе си един не само изплашен, а изпаднал в истински ужас човек. Изобщо не му бе ясно какво бе накарало директора да застане на нокти. Изведнъж се досети: кабинетът се подслушваше. За щастие беше предвидил и този вариант.

— Ама какво говорите, господин Житински! — примирително каза той. — Заповед, арест! И през ум не ми е минавало да ви подозирам в нещо. Просто исках да ви помоля за малка консултация по проблемите на външнотърговската дейност. Забелязвам на бюрото ви сборник с наредби и закони в тази област. Ще ми позволите ли да го прегледам?

Генералният директор побутна към Турецки една доста дебела книга.

— Моля.

Но Турецки дори не посегна да я вземе. Извади от куфарчето си заглушител — плоска кутия, каквато Денис даде на Дорофеев, включи го и натисна докрай лостчето надолу. Житински с недоумение наблюдаваше действията му.

— Бръмбарите в кабинета ви временно са извън строя — обясни Турецки. — Разполагаме с две-три минути. Затова ще ви помоля да отговаряте бързо и точно. Знам, че не сте престъпник, а просто формален ръководител на фирмата. Истинският шеф е Ермолаев, нали? Само не се правете на партизанин при разпит. Ермолаев ли е?

— Да.

— Кога разбрахте, че сте попаднали в престъпна организация?

— Отдавна. Приблизително половин година след като постъпих на работа тук.

— Защо не напуснахте?

— Не можех, вече знаех прекалено много. Щяха да ме убият.

— Ермолаев споделяше ли с вас плановете си?

— Никога. Само ми нареждаше какво, как и кога трябва да извърша.

— Артур Блохин е човек на Ермолаев, нали?

— Да.

— Съзнавате ли, че колкото по-дълго време работите тук, толкова повече опасна информация събирате и в края на краищата Ермолаев ще заповяда да ви премахнат?

— Да. Това много ме тревожи. Вече не мога да спя без успокоителни.

— Какво знаете за престъпните сделки на „Възход“?

— Всичко. Или почти всичко. Повече от три години си водя отделно счетоводство. Не в компютъра, а в обикновена счетоводна книга.

— С каква цел?

— За самозащита. Усетя ли някаква опасност, ще ги заплаша, че ще предам тази документация на прокуратурата.

— Дори не си помисляйте подобно нещо! Ще ви подложат на изтезания. Когато започне официалното следствие, ще ни я предадете.

— Кога ще стане това?

— Скоро. Ще ви съобщим. Последен въпрос. Срещали ли сте се с президента на ЕКСПО О’Конър?

— Да. Три пъти.

— И той ли е подставено лице?

— Не. Той е истинският шеф.

— Защо мислите така?

— С Ермолаев разговаряше като по-високопоставен.

— Засега толкоз. Опитайте да си възвърнете самообладанието.

Турецки изключи заглушителя, прибра го в куфара, прелисти справочника и го хвърли на писалището.

— Е, сега вече някои неща ми се поизясниха. Полезна книга. Ако я открия в някоя книжарница, непременно ще си я купя.

— Мога да ви я подаря.

— Наистина ли? — зарадва се Турецки. — Благодаря ви. Много ви благодаря.

— Имате ли още въпроси към мен?

— Не. Всъщност дойдох да разговарям с друг човек. При вас се отбих само да се запознаем и да ви засвидетелствам своето уважение. Трябва да се срещна с вашия консултант Николай Иванович Ермолаев. Нали имате такъв служител?

— Да. Ще наредя да ви заведат при него.

— Бих предпочел да разговаряме тук. Неговият кабинет ме потиска с огромните си размери. Пък и не обичам някои породи кучета, по-точно доберманите.

Житински вдигна слушалката на телефона и без да набира номер, каза:

— Николай Иванович? Житински ви безпокои… В кабинета ми е господин Турецки от Главна прокуратура. Той би искал да поговори с вас. Имате ли време да се срещнете с него?…

Постави слушалката и каза на Турецки:

— Сега ще слезе.

Турецки иронично се подсмихна.

— Само няколко думи и веднага става ясно кой тук е истинският господар.

Житински мълчаливо разпери ръце.

Бурбона влезе в кабинета не откъм приемната, а през малката врата в ламперията на отсрещната стена. Турецки я беше помислил за вратичка към стаята за почивка, каквито обикновено има в съседство с кабинетите на големите началства. Но когато се отвори, видя отзад коридор, който очевидно водеше към вътрешния асансьор, свързващ мансардата със служебните помещения на дружеството.

— Позволете да ви представя… — започна Житински, но Бурбона го прекъсна:

— Вече се познаваме.

— Да — потвърди Турецки. — Веднъж вече имахме съмнителното удоволствие да разговаряме за достойнствата на философията на Макс Щирнер, сравнена с тази на ранните питагорейци.

— Я излез да се поразходиш — каза Бурбона на Житински и се обърна към Турецки: — Пак ли си довлякъл баретите?

— Нима ви домързя да проверите? — изненада се Турецки.

— Крият се.

— Никого не съм довел. Днес нямам нужда от охрана.

— Дошъл си просто така? Дори без патлак?

Турецки разтвори бялото си сако, за да покаже, че не носи никакво оръжие.

— Не може да ти се отрече, смело ченге си!

— Липсата на минало време в думите ви ми се струва доста симптоматична. И ако и двамата преминем на „вие“ и се откажем от „ченге“ и „бандюга“, ще можем съвсем дипломатично да продължим преговорите си. Така че мери си приказките, Бурбон!

— Какво искате?

— Започнахме преговорите значи? Чудесно. Както се изразяват дипломатите, сам по себе си този факт вече дава основания за умерен оптимизъм. Там е работата, Николай Иванович, че за известно време ние с вас не сме врагове, а — колкото и странно да звучи — съюзници. Или по-точно казано: интересите ни временно съвпадат.

— Кои?

— Тревожи ли ви личната ви безопасност?

— Да допуснем.

— Нас също.

Бурбона се позамисли, след което решително отсече:

— Дрън-дрън.

— Страните не съумяха да постигнат веднага взаимно разбирателство — вметна Турецки. — Нека да подходим към въпроса от друга страна. Вчера в четиринайсет и двайсет и пет вие се срещнахте с генералния директор на Народната банка господин Дорофеев. В седемнайсет нула пет господин Дорофеев проведе личен разговор с известния ви господин Никитин в апартамент номер шестстотин трийсет и четири на хотел „Космос“. В осемнайсет и трийсет господин Никитин отиде в Централна поща и телефонира в Ню Йорк от един автомат с кодово набиране за чужбина. Не успяхме да изясним съдържанието на разговора, но узнахме номера на абоната. Някой си мистър Майкъл О’Конър, шеф на компанията „ЕКСПО импорт-експорт“. Това още не е всичко — предупреди Турецки, забелязал нетърпеливото движение на Бурбона. — Рано тази сутрин, а по това време в Ню Йорк е вече нощ, хотелският телефон на Никитин продължително иззвъня като за междуградски разговор. Никитин изслуша съобщението и в отговор каза само две думи: „Разбрах ви.“ Това не ви ли кара да се позамислите?

— Какво са му казали? — попита Бурбона.

— Само една-единствена дума.

— И каква е тя?

— Не ви ли се струва, че нашите преговори имат някак едностранчив характер? Аз вече ви казах доста неща, а в отговор не чух нищо.

— Какво искате да чуете?

— Кой ви даде бръмбара, който Очиларя трябваше да лепне на Никитин?

— Не познавам този мъж.

— Не го познавате? Или не искате да ми кажете? Вие не бихте се съгласили да се срещнете с непознат човек и едва ли бихте приели поръчка от него. Макар че я изпълнихте доста своеобразно. Така че кой е той?

— Не знам — повтори Бурбона.

— Боя се, че нашите преговори няма да завършат с подписването на съвместно комюнике. Ще се опитам да ви дам още една причина да промените мнението си. Думата, която са казали на Никитин тая сутрин от Ню Йорк, е била: „Започвайте.“ И той е отговорил: „Разбрах ви.“ Да ви дешифрирам ли разговора? Това „започвайте“ означава само едно: заповед да бъдете ликвидиран, Николай Иванович. А подобна заповед може да издаде само един човек: Корееца. И той вече го направи.

— Блъфирате. Искате да ни насъскате един срещу друг.

— Не е блъф — възрази Турецки. — Няма защо да ви насъскваме. Вие вече сам го сторихте, когато се опитахте да влезете в бизнеса на Корееца. Той не е от хората, които прощават такива неща.

— Не ви вярвам. Той не може да заповяда това.

— Защото не знаете за какъв бизнес става въпрос.

— А вие знаете ли?

— Да.

— За какъв?

— Ще ви кажа само едно. Мизата в тая игра са десет милиарда долара.

— Глупости! Никой не може да направи десет милиарда от сто двайсет и четири милиона.

— Вие не — съгласи се Турецки. — Аз още по-малко. Но Корееца може и хич не го блазни мисълта да отдели десет процента за общата каса. А да не говорим вече за подялба с вас. Именно затова нареди да ви премахнат.

— Можете ли да го докажете?

— Да.

— Докажете го тогава.

— Всяко нещо с времето си. Първо вие ще ми разкажете всичко, което знаете за интересуващия ме човек. Дори ще ви обясня коя е причината за този интерес. Аз съм сигурен, че именно на него е възложена задачата да ви ликвидира, и ако ние знаем кой е той, то ще имаме възможност да предотвратим нападението срещу вас.

— И защо ще го правите?

— За да попречим на Корееца да осъществи комбинацията си. В момента вие сте единствената пречка за него. Точно затова сме заинтересовани от вашата безопасност. И така, кой е този мъж?

— Не го познавам.

Турецки стана.

— Довиждане, Николай Иванович. Нашите преговори стигнаха до задънена улица. И се боя, че следващ кръг от преговори няма да има.

— Но аз наистина не го познавам! Виждал съм го у Корееца само три пъти. И то случайно. Беше още тук, в Москва. Попитах Корееца кой е, а той отговори: „Никой, върши ми диспечерската работа.“ И аз така го наричам: Диспечера.

— Може пък действително да е бил диспечер, а? Корееца имаше в Москва цял автопарк вносни коли.

— Не, с колите се занимаваше друг. Диспечера беше чистач. Премахваше онези, които пречеха на Корееца.

— Кого?

— Това не ми влизаше в работата.

— Какво знаете за него?

— Почти нищо. Той изобщо не се вясваше в Москва. Живееше някъде извън града, не общуваше с никого от братството. Навремето Корееца му е отървал кожата. Той е служил в Тбилиси, бил е капитан от армейските барети. Един ден заварил жена си с любовник. Застрелял и двамата. Но любовникът се оказал секретар на грузинския ЦК на комсомола. Така че го подвели по член шейсет и шести — за тероризъм. Корееца наел най-добрия московски адвокат, подкупил прокурора и съдията. Преквалифицирали обвинението по друг член — от терористичен акт на предумишлено убийство в състояние на афект. Дали му най-строгото наказание по този член — петилетка. След две или три години Корееца го измъкнал от Джезказган и оттогава го държи при себе си. После го взе в Щатите.

— Откъде знаете?

— Видях го във вилата на Корееца, когато ходих при него в Щатите.

— И с каква цел ходихте там?

Бурбона се усмихна едва забележимо и отговорът му бе напълно в стила на международните телевизионни коментатори, които вече така бяха пощурили хората, че дори бабичките в метрото се оплакваха една на друга: „И аз си имам проблем — зетят пие. И до никакъв консенсус не могат да стигнат.“

— Този въпрос излиза извън рамките на нашите преговори.

— Съгласен съм — кимна Турецки. — Запомнихте ли външността на Диспечера? Можете ли да го опишете?

— Към трийсет и пет годишен. Малко по-нисък от мен. Спортен тип. Черна коса…

Турецки извади от куфарчето си портрета на заподозрения, изпратен от мурманското УВР, и го показа на Бурбона:

— Това той ли е?

Бурбона веднага го позна — Турецки го разбра по израза на лицето му, но позабави отговора, сякаш обмисляше кое е по-изгодно: да излъже, или да каже истината. Явно реши, че няма смисъл да лъже.

— Да, той е.

— Ето че стигнахме до заключителното комюнике — констатира Турецки. — Ние ще вземем мерки да го открием и неутрализираме, а вас бих ви посъветвал да смените жилището си. Преместете се в Мневники. Или на вилата в Ивантеевка. В момента Строгино е твърде опасно за вас.

— Ще си помисля — каза Бурбона.

— И още един въпрос, който е извън рамките на разговора ни. Можете да не отговаряте на него, но може и да отговорите. Това с нищо не ви ангажира. Няма свидетели на нашия разговор. А ако той се записва, то е от вашите хора…

Турецки хитруваше. В куфарчето, с което го снабди в „Глория“ Денис Грязнов, беше монтирано особено чувствително записващо устройство, което можеше да бъде открито само ако се разкъса подплатата. На лентата се записваше всяка дума, произнесена в помещенията на „Възход“ от момента, в който влезе в сградата.

— Какъв е въпросът? — попита Бурбона.

— Преди три дни в Шереметиево-2 беше убит в престрелка служител на МУР, старши лейтенант Володин. Смъртта му случайност ли е, или вие заповядахте да го ликвидират? И ако е така — защо?

Лицето на Бурбона потъмня:

— Значи затова си дошъл тук? И цял час ми дрънкаш врели-некипели? Искал бил да ме защити. Не познавам никакъв Володин. Ако пък ми е трябвало да се отърва от него, щях да го направя без никакви престрелки, разбра ли?

— Вярвам ви. Но ми се ще и вие да ми повярвате. Целта на посещението ми беше да ви предупредя и съм готов да ви дам доказателство, че покушението срещу вас не е моя измислица.

— Дай го.

Турецки извади от куфарчето обикновен портативен касетофон „Сони“ и го включи.

Почукване по вратата.

— Влезте! Иля Наумович?! Защо дойдохте тук? Защо не се обадихте по телефона? Какво се е случило?

— Идва Бурбона. Настоява да преведа парите по сметка на „Възход“. Аз съм в безизходно положение. Той знае, че семейството ми е в Атина…

Турецки прекъсна записа и обясни:

— Разговорът е в хотел „Космос“. В апартамент шестстотин трийсет и четири. Между мъжа, който се представя за Никитин, и Дорофеев.

— Не ме баламосвайте. Семейството ви отдавна вече не е в Атина. Дори ние не знаем къде е в момента. Но съвсем скоро ще научим.

— Той ще ме убие!

— Няма. Ще го спрем.

Турецки изключи касетофона.

Бурбона мълчеше. Турецки върна лентата малко назад:

— Я не ме баламосвайте. Семейството ви отдавна вече не е в Атина. Дори ние не знаем къде е в момента. Но съвсем скоро ще научим.

— Той ще ме убие!

— Няма. Ще го спрем.

Бурбона продължаваше да мълчи.

— Още веднъж? — попита Турецки. — Моля!

— Той ще ме убие!…

— Стига! — дрезгаво подвикна Бурбона.

— Няма. Ще го спрем.

Турецки прибра касетофона в куфарчето и мълчаливо излезе от кабинета. Но когато вече отваряше вратата към приемната, не се сдържа — обърна се и съвсем искрено каза:

— Пазете се, Николай Иванович. Животът ви е нужен на Русия.

И излезе.

Полковник Грязнов внимателно прослуша записите, донесени от Турецки, и зададе само един въпрос:

— Защо му каза за Мневники и Ивантеевка?

— Нарочно. Онзи е капитан от армейските барети. Представяш ли си каква касапница може да стане? А ние и бездруго ще го намерим. Ще изпратим запитване до Тбилиси, там не са убивали толкова често секретари на ЦК на комсомола. По делото ще издирим какви връзки има и ще го арестуваме за взрива на „Восток-5“.

Грязнов стана.

— Ще ида да видя какво е докладвало външното наблюдение. Време е вече Бурбона да си е тръгнал от „Възход“…

След десетина минути се върна или по-точно нахълта в кабинета. Турецки никога досега не беше виждал приятеля си така възбуден.

— Бурбона отива в Строгино! Не в Мневники или Ивантеевка, а се връща в Строгино! Разбра ли какво е станало? Той не ти е повярвал. Решил е, че засадата ще бъде в Мневники или на вилата.

— Незабавно се обади на Олег да изтегли хората си по-далеч оттам.

— Вече му заповядах — мрачно промърмори Грязнов.

Не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

На следващата сутрин вестник „Московский комсомолец“ излезе с огромно заглавие на първа страница:

КЪРВАВА РАЗПРАВА В ЖИЛИЩЕН КОМПЛЕКС. ДЕСЕТИМА УБИТИ. ДВАМА РАНЕНИ. ЛИКВИДИРАН Е НАЙ-ГОЛЕМИЯТ ПРЕСТЪПНИК В РУСИЯ ПРИЗНАТИЯТ БАНДИТ БУРБОНА. КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ?…