Фридрих Незнански
Избор на оръжие (25)

2.

Костелив орех се оказа този случай. Турецки не можеше да го разреши, колкото и да се опитваше. Разполагаше с маса материали, сякаш всичко беше известно: замесените лица, мотивите, цялата комбинация с „Норилски никел“ от самото й начало до крайната цел. Дори начинът на нейната реализация. Какво, по дяволите, му трябваше още? Но все пак нещо липсваше.

И основният въпрос беше защо Никитин-Погодин задържа началото на операцията. Курсът на акциите на „Норилски никел“ е страшно нисък, няма накъде повече да пада. Официалното решение за даване Имангда на концесия е просто претекст: Дорофеев директно му е предложил да ускори работата. И все пак той е отказал. При това с доста рязък тон, което е направило впечатление на Дорофеев. И въобще през последните дни е бил изнервен, дори нещо нехарактерно за него — избухлив.

Очевидно още не бяха готови, чакаха още нещо.

Какво може да е това нещо? Ситуацията на пазара е идеална за целта. Цялата документация за Имангда е в ръцете им, документация с убийствена сила. Публикуването й би предизвикало истински бум по борсите из целия свят, акциите на „Норилски никел“ щяха да хвръкнат на астрономически висоти. Да, нямаше да се покачат, а да хвръкнат — моментално, за един ден. Няма и никакви проблеми за публикуването на информацията — всеки икономически вестник ще налапа веднага този сензационен материал. Не е малка работа това — да се разтърси из основи световният пазар на цветни метали!

Така че какво чакаха? Какво още не е готово?

Ами ако всичко беше готово, но нещо им пречи? И не нещо, а някой?

Този някой можеше да бъде само Бурбона.

Следователно дните му са преброени.

Какво можеха да направят те в тази ситуация?

Именно този въпрос обсъждаха в кабинета на заместник-директора на МУР Турецки и полковник Грязнов.

Слава прие доста скептично разказа на Турецки за посещението при Фьодоров и заяви, че така нищо няма да постигнат. Ако властите вникнеха сериозно в предупреждението на Меркулов за контролирания от комунистите Съвет на федерацията и дори ако осъществяха изцяло всички предложени мерки, то какво щеше да стане? Хората в Норилск щяха да се успокоят, да се откажат от стачката, акциите на концерна ще се стабилизират или дори ще се вдигнат с десетина пункта. Но това едва ли щеше да реши проблема.

Дълбоко в себе си Турецки разбираше, че Слава е прав, но въпреки това се засегна.

— Според теб излиза, че е трябвало да седим със скръстени ръце? И да следим хода на събитията като футболен мач по телевизията? Малко ли е да се предотврати една всеобща стачка?

— Я по-кротко, не си на трибуната. Постъпил си правилно, направил си всичко по силите си. И вече спокойно можеш да си поръчаш да изгравират на фамилния ти герб: „Той направи всичко, което можа. Съвестта му е чиста“.

— Това ще бъде изписано на надгробната ми плоча, а не на фамилния ми герб — намръщено отбеляза Турецки.

— Весели са ти шегичките — каза Грязнов. — И жизнеутвърждаващи. Но в момента мисля за друго. Какъв е фактически проблемът? В най-общ вид?

— Чий проблем? — попита Турецки. — На Никитин-Погодин? На Дорофеев? На Корееца? На Бурбона?

— Нашият. На правозащитните органи. МУР. Главна прокуратура. Твоят и моят.

— Да провалим престъпната комбинация с „Норилски никел“.

— Как можем да го направим?

— Да ти нахвърлям ли план? Можеш да си записваш. Първо: да възбудим наказателно дело. Второ: да арестуваме Погодин. Трето: да наложим запор върху сметката му в Народната банка, да преведем тези пари на Главна прокуратура. Четвърто: да арестуваме Дорофеев. Пето: да обединим делата за убийствата на Кузнецов, на Гармаш, за експлозията в Мурманск и за злоупотреба със суми в особено големи размери. Да продължавам ли?

— Има един исторически анекдот. Петър Първи приближава крепостта, но оттам не го поздравяват с топовни гърмежи. Той вика при себе си коменданта и пита: „Защо няма салюти?“ Комендантът рапортува: „Ваше величество, имам трийсет и осем обективни причини за това. Първата е, че нямаме барут.“ Петър Първи го прекъсва: „Достатъчно.“ Така че и аз бих могъл — продължи Грязнов — да ти кажа „достатъчно“ още на първата точка. Дори преди това. Но защо смяташ за престъпна комбинацията с норилския концерн? Това си е най-обикновена финансова операция. Разбира се, в големи мащаби, но това не е престъпление. Борсови игрички — повишение, после понижение и така нататък. И в резултат „Норилски никел“ отива в чужди ръце. Твърде жалко, но къде е тук престъплението? От гледна точка на закона комбинацията е безупречна.

— Като изключим двете убийства и експлозията на кораба — отбеляза Турецки.

— А имаме ли доказателства за връзката на тези случаи с „Норилски никел“? Нямаме. Само дето сме убедени в това. И толкоз. Затова Костя Меркулов е съвсем прав: нямаме никакви основания за възбуждане на наказателно дело. За момента — уточни Грязнов. — Да арестуваме Погодин? Можем, естествено. Като мошеник. Веднага щом получим от Ню Йорк официално съобщение за смъртта на истинския Никитин. Да допуснем, че дори успеем да сложим под запор парите му, макар че нямам представа как можем да го направим, без да е възбудено наказателно преследване. Но да допуснем. И какво от това? Ами ако изпратят друг човек за реализирането на тази афера? И преведат още сто двайсет и четири милиона? Дори нещо повече — ако този човек е вече в Москва и парите вече са налице в друга банка? Те знаят, че играта си заслужава. И как можем да им попречим? Никак. Ключът към проблемите е в документацията на Смирнов — дневниците за сондажите. А този ключ е у тях.

— При ареста на Погодин ще направим обиск. И ако намерим…

— Няма да ги намерим. Той не ги държи в хотела. Във форда му също ги няма, хората на Денис провериха. Значи ги е скрил. Или са у негов човек в Москва, или в някой гардероб на гарата. И със сигурност е казал на когото трябва къде ги е скрил. Не става, Саша. Пък и проблемът не е в това да провалим комбинацията на Погодин и Корееца. Проблемът е много по-голям. Спомни си какво ти е казал в Норилск бившият началник на експедицията.

— Трябва да ги принудим да платят действителната цена за „Норилски никел“. А това са стотици милиарди долари.

— Ето същността на проблема — заключи Грязнов. — И засега не можем да намерим решение. Дори не знаем откъде да го подхванем.

— Много ми допада твоето оптимистично „засега“ — отбеляза Турецки. — Ако не бяхме изтървали документацията за Имангда, щяхме да го решим набързо. Една публикация в „Комерсант“ и край. Курсът на акциите хвръква, нека ги изкупуват на действителната им цена и да се надскачат кой да получи концесията. А ние спокойно ще си се занимаваме с разследването.

— „Ако не бяхме ги изтървали“ — повтори Грязнов. — Ако баба ми беше мъж! Добре де, щом не можем да решим проблема отведнъж и изцяло, ще го разчупваме парче по парче. Какво да правим с Глузман?

— Как какво? — учуди се Турецки. — Ще го подведете под съдебна отговорност за незаконно монтиране на подслушвателно устройство, ще го накарате да подпише, че няма да напуска града и ще го освободите.

— Може и да го убият, знае твърде много. Вече три пъти се обаждаха по телефона в работата му. Два пъти от уличен телефон и веднъж от „Възход“. Все Артур Блохин. Отговаряха му, че Глузман е болен, но той може и да надуши за арестуването. Дали да не го скрием със семейството му в конспиративна квартира?

— МУР разполага ли с излишно жилище?

— Не са много, разбира се, сам знаеш.

— Глузман има ли кола?

— Лада.

— Ами да качи семейството си в ладата и да се покрият у някои далечни роднини. Или някъде на юг. И да кротува там, докато не ни потрябва. А когато го търсят в работата му, нека отговарят, че е заминал в отпуска.

— Разумно — съгласи се Грязнов. — А засега Блохин изобщо няма да го закачаме, да не ги подплашим преждевременно. Разбира се, и той има какво да ни разкаже, но в момента това не е толкова важно, пък и едва ли ще знае много. Остава най-важният въпрос: какво да правим с Бурбона?

— Имаме два варианта за действие — каза Турецки. — И двата са лоши. Първо: да не правим нищо.

— Ще го убият — напомни Грязнов.

— Почти със сигурност.

— Със сигурност. Без почти.

— Съгласен съм.

— И тогава Погодин ще нареди да започне изкупуването на акциите на „Норилски никел“, а ние с нищо не ще можем да му попречим.

— Значи остава вторият вариант: да организираме сигурна охрана на Бурбона.

Полковник Грязнов подскочи на стола си.

— Чуваш ли се какви ги говориш? Вчера погребахме Миша Володин, а днес трябва МУР да охранява неговия убиец, най-големия престъпник в Русия! Такъв кошмар дори не съм и сънувал.

— Именно затова казах, че и двата варианта са лоши. Кой е по-лошият?

— И двата са много лоши.

— Все пак трябва да се спрем на един от тях.

Грязнов отчаяно въздъхна и вдигна слушалката на вътрешния телефон:

— Началникът на трети отдел майор Олег Софронов… Олег? Грязнов е. Ела при мен. И донеси докладите на оперативно-следствената служба във връзка с Бурбона — тръшна слушалката и вдигна пръст към гърдите на Турецки. — Но ти ще разговаряш с него!

Почти цяла седмица служителите на МУР държаха Бурбона под постоянно наблюдение — от деня, когато Турецки посети сградата на „Възход“ — и затова от докладите им можеше да се добие доста пълна представа за ситуацията.

В схемата за охрана на Бурбона нямаше нито едно уязвимо място. При всичките му пътувания из града, включително от дома до работата и обратно, го придружаваха две коли с по двама-трима бодигардове във всяка, без да се брои шофьорът. В неговия джип също седяха двама души. Във входа на сградата, където живееше, цяла нощ дежуреха двама мъже, други двама — при асансьора на последния, шестнайсети етаж, където имаше само два апартамента. Единият бе за Бурбона, а вторият за охраната. Всеки път джипът спираше плътно до входа. Наоколо нямаше нито една постройка, която да послужи за укритие на снайперист — сградите в съседство с двора бяха твърде далече, а плоският покрив на тухлените гаражи в самия двор не предлагаше никакво прикритие. Да се сложи експлозив в колата му беше абсолютно невъзможно: през деня джипът и придружаващите го коли стояха в двора на дружество „Възход“ под сигурна охрана, а след завръщането на Бурбона вкъщи тутакси се прибираше в гаража, който бе със стоманена врата и алармена инсталация. Освен това маршрутите, по които отиваше на работа и се връщаше, непрекъснато се променяха.

Имаше само едно място що-годе удобно за засада: тесният тунел, през който се влизаше от булеварда в двора. И единственият момент, удобен за покушение, бе, когато първата кола от ескорта навлезе в тунела. Но отпред се простираше голяма тревна площ с хилави храсти, зад които не можеше да се скрие дори дете, а и втората кола от ескорта през цялото време контролираше обстановката.

— Да, няма да е лесно да го пречукат — заключи след половин час полковник Грязнов, оглеждайки за пореден път начертаната схема на входа към сградата, арката на тунела и самия двор. — Има само едно слабо място: тръгва и пристига по едно и също време. Недостатък на възрастта или по-скоро консерватизъм.

— А трябва ли да се пречука? — оживи се Олег Софронов.

— Напротив — мрачно отговори Грязнов.

— Какво ще рече напротив?

Грязнов кимна на Турецки да обясни.

— Трябва да бъде опазен жив — каза Турецки.

— А ще се опитат ли да го нападнат?

— Непременно.

— Кога?

— В някой от следващите дни, може би дори още днес.

— И вие искате моите момчета да го опазят жив?

— Да.

Софронов погледна изпитателно Турецки, сякаш за да се увери, че това не е шега. А когато разбра, че говори съвсем сериозно, решително отсече:

— И пръста си не мърдам за тая гад! Моите момчета — също. Та той уби Володин, а сега искате да го охраняваме.

— Ще го помръднеш! — подвикна Грязнов. — И не само че ще го помръднеш, но ако се наложи, с тялото си ще го прикриеш. И това е заповед, а не новогодишно пожелание.

Олег Софронов скочи от стола и се надвеси над бюрото на Грязнов.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Слава — кротко и дори сякаш дружелюбно изрече той, — тая заповед си я заври в задника.

Извади от вътрешния джоб на офицерската куртка червената си служебна карта от МУР, хвърли я на бюрото и се обърна да излезе от кабинета.

— Майор Софронов! — изрева полковник Грязнов. — Ми-ирно! Кръ-ъгом!

Софронов се спря и лениво, не според устава, се обърна.

— Две крачки напред!

Олег се приближи до бюрото.

— Заповядвам ти да седнеш!

— Е, седнах… После какво?

Грязнов се обърна към Турецки:

— Видя ли?! Доживяхме и това чудо! Същински Клинт Истуд в „Мръсният Хари“! О, времена, о, нрави! Прибирай си тапията — подметна той на Олег. — И си я напъхай по-надълбоко в джоба. И слушай какво ще ти каже сега един умен човек… Хайде, Турецки, убеди моя подчинен. Мен ме няма за нищо. Може пък на тебе да повярва!

Не беше лесна тази задача. Турецки трябваше да вложи цялото си красноречие, та колкото се може по-накратко и по-убедително да внуши на Софронов защо в момента е толкова важно да се опази Бурбона жив. Но усещаше, че думите му не постигат целта си. Олег кимаше с разбиране, дори задаваше уточняващи въпроси, но проблемите на концерна „Норилски никел“ и милиардите долари едва ли намираха отклик в душата му. Там имаше нещо съвсем друго и Турецки знаеше какво е то: траурният марш на Шопен, последният изстрел над пресния гроб на Востряковските гробища и обезумялата от скръб млада вдовица на лейтенант Михаил Володин, и двете осиротели деца.

— Кое е по-важно — да опазим Бурбона или да арестуваме оня, който ще го убие? — попита накрая Олег.

— И едното, и другото — отговори Грязнов.

— Ясно… — Софронов придърпа към себе си листа със схемата, очерта при тунела малко квадратче и обясни: — Това тук е компресор, тая сутрин го докараха. И някакви работници къртят асфалта с чукове.

— Какви работници? — настръхна Турецки.

— Обикновени, с оранжеви жилетки. Казват, че имало повреда в телефонния кабел. — Той се позамисли и допълни до компресора малко кръгче. — А тук е отворът на шахтата.

— Ти откъде знаеш за работниците? — попита Грязнов.

— От нашите хора, дето го наблюдават.

— Защо го няма в рапорта им?

— Още не бяха обобщили информацията. В момента я пишат.

Грязнов грабна слушалката:

— Трети отдел на майор Софронов — да се приготви за излизане! — обърна се към Олег. — Провери дали работниците са още там. Ако са подставени лица — задръж ги… Ако пък са наистина от телефонната централа — подмени ги с твои хора. При нужда извикай специалните части. И поддържай връзка с мен. Действай, Рамбо…

Софронов бързо излезе.

— Няма да изпълни заповедта ти — предположи Турецки.

— Коя по-точно?

— Да прикрие Бурбона. На негово място и аз нямаше да я изпълня.

Полковник Грязнов се намръщи и каза:

— Абе май че и аз… Как ще действаме по-нататък?

— Знаеш ли, разбрах коя е основната ни грешка в това дело. Влачим се подир събитията. А трябва да ги изпреварваме — каза Турецки.

— Лесно е да се каже!

— Имам една идея. Да предупредим Бурбона за опасността.

— Как? — попита Грязнов.

— Много лесно. Ще му се каже лично.

— И кой ще отиде при него?

— Аз.

Почти шест секунди трябваха на полковник Грязнов, за да осмисли ситуацията. После попита:

— Ами ако Бурбона нареди да очистят Погодин?

Турецки мълчеше. Но той не обмисляше как ще се промени ситуацията, ако от играта бъде изваден фалшивия Никитин, а мислеше за истинския Никитин, чийто необикновен и светъл живот бе прекъснат от удар с нож в тъмния парк в покрайнините на Ню Йорк, за двете прекрасни жени, с които го бе дарила съдбата, сякаш да изкупи вината си пред него, за синовете му Константин и Пол и дъщерите Катя и Олга, за внука, на когото бяха дали като дворянска титла името на дядо му — Игор Никитин. Внукът, който никога нямаше да види човека, чието име бе наследил.

Смъртта бе опустошила сърцата на тези хора, а и не само техните. Донякъде и Турецки се чувстваше ограбен, и виновен за това, пряко или косвено, беше Погодин.

Полковник Грязнов мълчаливо наблюдаваше своя приятел, като търпеливо очакваше отговор. И Турецки отговори:

— Майната му!

И сякаш изведнъж получи просветление и му олекна. Не, основната им грешка не бе в това, че събитията ги изпреварват, а в друго: целият този случай досега беше за него някак чужд, неодушевен. Беше професия, работа.

А сега се превърна в живот.