Фридрих Незнански
Избор на оръжие (24)

1.

Бившият директор на московската криминална милиция, а отскоро експерт в Съвета за сигурност на Руската федерация Юрий Иванович Фьодоров стоеше до прозореца в кабинета си на единадесетия етаж в Белия дом на крайбрежната улица „Краснопресненска“, загледан в обширната панорама на Москва-река, хотел „Украйна“, „Новия Арбат“ и губещия се в далечината „Кутузовски проспект“. Лицето му беше спокойно, но по застиналото изражение можеше да се прочете въпроса, който го измъчваше напоследък: какво правеше тук.

Както всеки друг въпрос и този имаше няколко варианта за отговор в зависимост от склонността на питащия да опростява или да усложнява живота си. Най-точният и същевременно най-тъпият отговор беше: стоя до прозореца и гледам Москва, спомням си как само преди три години ей там, при „Украйна“, стояха танкове и стреляха по Белия дом, в частност и по този прозорец, до който съм застанал в момента. Нито един снаряд не попадна тогава в кабинета, целеха се по-надолу, но иначе всичко гореше. И макар че след това сградата бе основно и старателно ремонтирана, в кабинета остана не точно дъх на изгоряло, а сякаш усещането за този дъх, който, разбира се, бе чисто умозрителен, но все пак доста осезаем. Странно свойство има човешката психика: ако знаеш, че някъде нещо е горяло, непременно ще усетиш миризмата на дим.

Все пак напразно махнаха танковете. Трябваше да оставят поне един от тях, както стоят онези Т-34 и дивизионните оръдия ЗИС-3 по бойните полета на Втората световна война. За спомен. И за назидание. Както на едните, така и на другите. На всички.

Вторият вариант за отговор на въпроса беше пак така прост и съвсем обикновен: стоя и чакам да дойдат временно отстраненият от работа следовател Турецки и заместник-главният прокурор Костя Меркулов. Костя се бе обадил рано сутринта и попита дали многоуважаемият експерт в Съвета за сигурност би могъл да им отдели тридесет-четиридесет минути от скъпоценното си време. Защо да не им отдели? По-рано, когато се разкъсваше от работа в МУР, за него беше проблем да намери свободни четиридесет минути. А сега? Ако поискат — и два часа. Защото по-рано времето му беше поделено на минути за живи хора, с техните кървящи проблеми — често пъти в прекия, а не в преносния смисъл на думата, — а сега то беше посветено на документите, на безкрайните бумаги. Но документите могат и да почакат. Неслучайно е казано, че хартията търпи всичко.

Той чакаше Турецки и Меркулов, радваше се на срещата със старите си приятели, които не беше виждал от доста време, но радостта му беше примесена и с горчивина: с нищо не можеше да им помогне. Костя сигурно бе решил да ходатайства за стария си приятел. Докладната, която Саша Турецки бе написал до президента и секретаря на Съвета за сигурност, след като успя да провали с присъщата си праволинейност международната среща в Гармиш, пристигна в секретариата с официалната поща от главния прокурор. Предварително предупреден от Меркулов, Фьодоров я измъкна от потока входяща документация, даде й ход, доколкото можа, и сега тя чакаше реда си в папката за важна — но за съжаление не от първостепенна важност — информация. А в другата папка — за най-важната и спешна информация — не можеше да я изпрати, не беше в правомощията на ранга му. Макар че според личното мнение на Фьодоров тази докладна беше къде-къде по-важна от много други документи, които обаче бяха подкрепени от хора с много по-високо положение.

Ако зависеше от него, Фьодоров би придвижил докладната на Турецки без изобщо да се замисли. Разбира се, идеята за създаване на международен център за борба с мафията, организираната престъпност и тероризма — особено както го виждаше Турецки — беше неизпълнима. Но изпълнима или не, тя беше свързана с конкретната работа по тези проблеми. А всяка идея при допира си с реалността търпи изменения, при което или бива отхвърлена от логиката на работата, или се вкоренява в нея. Разбира се, всичко това е необичайно, непредсказуемо. Ами онова, което става наоколо, нима то е предсказуемо? Можеше ли някой да го предскаже дори преди пет години? Къде са сега онези пророци и техните идеи, кой си спомня изобщо за тях? Животът постави всяко нещо на мястото му, но не така, както се предвиждаше и желаеше. Но нима се случва другояче?

И така си продължава всичко: уж го мислят, че е за добро, а се получава както винаги.

Едър и набит, елегантно облечен в прекрасен тъмносив костюм, с гладко избръснато и свежо лице, по което вече нямаше и следа от жълтеникавата повехналост на безсънните нощи в милицията и неимоверното количество изпушени цигари, експертът в Съвета за сигурност Фьодоров стоеше до прозореца и гледаше Москва отвисоко. Долу всичко изглеждаше наред: хората, колите, сградите, отгоре не се виждаха олющените стени, мръсотията по тротоарите, нито скъсаните дрехи на хората. Нямаше просяци, гладни и мръсни безпризорни деца, нито пък спретнати старици, застанали до някоя хлебарница със срамежливо протегната за подаяние ръка. От тази височина не се виждаше нищо.

Всеки можеше да бъде заблуден от това привидно благоденствие, само не и Фьодоров. Дори от висините на Белия дом той ясно проникваше във всички пластове на живота, както един опитен хирург вижда на томографската снимка всяка гънка на мозъка и раковите метастази в него. Той познаваше Москва във всичките й пластове и разрези, от тротоарите и кръстовищата — през погледа на обикновен постови милиционер, от прозорците на патрулната кола — с очите на старшината шофьор от летящата към произшествието с надута сирена и святкащ буркан оперативна лада — през погледа на лейтенант. На петдесет и четири години стигна до чин генерал-майор от милицията и навярно би останал в МУР или в московското ГУВР до пенсия или до инфаркт, но след двата тура на президентските избори всичко завря и закипя, започнаха кадрови въртележки и в резултат на някакви сложни многоходови комбинации той се озова съвсем неочаквано за самия себе си в този светъл и безличен кабинет на единайсетия етаж в Белия дом. Даваше си ясна сметка, че причината за издигането му не са някакви особени заслуги пред любимото отечество, а просто така се случи, че силите на политическите противници се оказаха равностойни и в тази ситуация единственото решение беше да се назначи външен човек.

И той беше именно такъв. Ако в началото хранеше надежди да вложи всичките си сили и богатия житейски опит в големи дела, жизненоважни за съдбините на цялата страна, много скоро от тях не остана и следа. Политическият вихър утихна точно толкова внезапно, колкото бе започнал, и онези, които не извадиха късмет, бяха повлечени от него. Би било добре, ако бяха от враговете, но сред пострадалите имаше и много приятели, близки съмишленици. Запазилите постовете си се укротиха като вълци в бърлогата, сити от погълнатата плячка. Ожесточеното боричкане за власт и по-близко място към държавната баница не отслабна, но сякаш се скри зад кулисите, та когато му дойде времето, отново да излезе на житейската сцена с шумни компромати и скандали.

И точно защото бившият директор на МУР не служеше на някоя определена партия, той се озова в странен вакуум, от който сякаш ушите му заглъхваха. Пристигаше на работа малко преди девет със зачислената му служебна кола с личен шофьор, седеше по съвещания и заседания, изготвяше справки, отчети, аналитични материали, които, изглежда, никой не четеше. Не се обръщаха за съвет към него, а когато сам решеше да се обади, го слушаха разсеяно, както възрастните, погълнати от своите занимания, слушат възторжените излияния на наивно дете. И когато си даде сметка за това, Фьодоров се запита какво всъщност правеше тук.

И този път от двата лесни отговора на въпроса неволно се прехвърли към дълбокото му истинско съдържание.

В това състояние на мрачен размисъл го завариха Турецки и Меркулов. На обичайния, последвал разменените поздрави въпрос на Костя как я кара, той отговори съвсем сериозно:

— Добре съм, но ми опротивя животът.

Меркулов веднага разбра причината за мрачното му настроение.

— Така значи? А ние се радвахме, че най-после националната сигурност на Русия е в здрави ръце. И какво представляват горните етажи на властта, погледнати отблизо?

— За горните не знам, мога само да се досещам. Но виж, на единадесетия е ведомственият стол. Само че тук не добавят в супата на съседа сол.

— А какво? — попита Турецки.

— Отрова. С нищо не мога да те зарадвам, Саша — продължи Фьодоров, който нямаше навика да клюкарства за началството или да товари другите със собствените си проблеми. — Твоята докладна е тук, но кога ще й дойде редът, един господ знае.

— Каква докладна? — не разбра Турецки.

— Как коя?! За международния център за борба с организираната престъпност.

Реакцията на Турецки изненада Фьодоров.

— Аа! Нека си седи. Изобщо бях забравил за нея.

— Тогава защо сте тук? Да навестите стария си приятел?

— Ще ми се, Юра, да те излъжа — призна Меркулов, — но сърце не ми дава. Животът стана такъв, че сега човек навестява старите си приятели само в болницата. По работа сме дошли. И ако съм преценил добре — по много сериозна работа. — Той кимна на Турецки: — Разказвай!

— Но може би Юрий Иванович първо ще поиска да прочете документацията по делото?

— Няма — отговори Фьодоров вместо Меркулов. — На хартия всичко може да се обоснове, тя понася хитринки и измислици. А живото слово си е живо слово. Разбира се, и с него може да те забаламосат, но все пак не е толкова лесно. Хайде, разказвай.

— Но при едно условие — съгласи се Турецки. — Ще ме слушаш не като Фьодоров.

— А като кой?

— Като най-главния.

— В такъв случай трябва да си изясним как си попаднал в кабинета ми.

— Добре де, не като най-главния, а като дясната му ръка. Има ли такъв?

— Да речем, че има.

— Слушай тогава.

Цяла сутрин Меркулов бе чел разпечатките на подслушаните разговори, докладите от „Външното наблюдение“, факсовете от Щатите и Германия и всички други документи, от които бе набъбнала пластмасовата папка с фирмения знак на „Глория“, бе разпитвал за допълнителни подробности, опитвайки се да вникне по-дълбоко в същността на това необичайно дело. Но сега, докато слушаше разказа на Турецки в безличния кабинет на единайсетия етаж в Белия дом, той отегчено се мръщеше и недоволно поклащаше голямата си глава, забележимо побеляла през последната година. Не говореше каквото трябва неговият приятел и ученик Турецки. Или по-скоро не говореше както трябва. Защото не е достатъчно само да свършиш работата добре — трябва да умееш и да я поднесеш. Или — щом живеем в условията на пазарна икономика — трябва да я продадеш. Ако работата е все още недовършена, както това разследване, в което има повече неясноти, отколкото конкретни сведения, то да я продадеш е истинско изкуство. Турецки нямаше подобен талант, не му бе даден от господ бог. Пък може би изобщо не му трябваше? Нали разполагаше с други качества. А умението да продаваш е особена професия.

Вероятно и Фьодоров си мислеше за същото. През дългогодишната съвместна работа на МУР и Главна прокуратура Меркулов отдавна се беше уверил в способността на Фьодоров тутакси да схваща същината на проблема и да му дава точна оценка. Но сега Фьодоров слушаше някак разсеяно. Дори по едно време Турецки прекъсна разказа си и доста рязко попита:

— Изглежда, случаят не ти се струва важен, така ли?

— Защо? — благо и с ленива снизходителност му възрази Фьодоров. — Продължавай, Саша, продължавай. Много внимателно те слушам.

И първият въпрос, който зададе, когато Турецки замълча, потвърди думите му:

— Беше ли публикувано опровержение, че в ЮАР е открито богато находища на никел?

— Преди пет дни. В английския „Икономист“.

— Как се отрази това върху акциите на „Норилски никел“?

— Почти никак, отбелязаха незначително понижение. В момента проблемите на Норилск не са извън него, а в самия град — обясни Турецки.

— Ясно — кимна Фьодоров и в погледа му отново се появи предишната разсеяност и ленивото снизхождение. — И според теб какво трябва да се направи?

Турецки смяташе, че е добре подготвен да отговори на този въпрос.

— Да се изплатят на хората от Норилск дължимите заплати до последната копейка. Да се изясни кой и къде е отмъкнал парите, отпуснати за тази цел от Министерството на финансите. А те са били отпуснати, специално проучихме въпроса. С гръм и трясък, със съобщение по медиите, да се уволни шефът на красноярската администрация не като акт на отмъщение, а просто възстановяване на справедливостта. Тези действия ще бъдат оценени в Норилск. Второ: да се намери друг ледоразбивач на мястото на „Восток-5“, който незабавно да започне прокарването на път за корабите с продоволствие за Норилск. Ако в нашите параходства не се намери свободен, да се заеме от Финландия или от Швеция. Това също трябва да се публикува във вестниците и да се съобщи по телевизията. Жителите на Норилск трябва да знаят, че няма да купуват захарта на цената на златото и че няма да пият „Розов ликьор“. И трето: в Норилск да отиде правителствена делегация и да проведе преговори с обединения стачен комитет. При това делегацията да се оглавява най-малкото от някой вицепремиер или от самия премиер.

Фьодоров иронично се усмихна:

— Ама че го каза! Ти да не смяташ тоя стачен комитет за делегация от Г-7? Или за ръководството на Международния валутен фонд?

— Сега той е по-важен от седемте и МВФ, взети заедно — възрази Турецки. — От МВФ получаваме единствено грошове, а в Норилск ще загубим стотици милиарди долара, контрола над цялата никелова промишленост. За да се избегне това, трябва спадът на акциите на „Норилски никел“ незабавно да бъде спрян и дори да се повиши цената им, доколкото това е възможно в момента. А после вече да се мисли за по-нататъшни мерки.

За момент лицето на Фьодоров стана напрегнато и замислено, но после отново доби лениво-разсеяното си изражение.

— Какво да ви кажа? Прав сте, Александър Борисович. Да, прав сте. И особено приятно впечатление ми прави вашата чувствителност, дори бих казал вашата дълбока тревога за проблемите на многострадалната ни Русия. Приятно е да видиш подобни чувства в един още сравнително млад човек. Много приятно. Нали така? — обърна се той към Меркулов.

— Напълно съм съгласен с вас — потвърди Меркулов. — Първостепенна държавна задача днес е не само да подобрим икономическото състояние на страната, но и да възпитаме едно ново поколение хора, предани на родината, готови самоотвержено да се трудят за нейното благосъстояние.

— Именно, именно — удовлетворено го подкрепи Фьодоров.

— А нещо по-конкретно по въпроса? — намръщено се поинтересува Турецки.

— Ама че приземен човек сте вие, Александър Борисович. Не виждам у вас никакъв полет на мисълта, няма въображение. Е добре. Щом искате по-конкретно, ще ви кажа съвсем точно. Дължимите заплати ще се изплатят, разбира се. Но виж, да се уволни шефът на красноярската администрация не е толкова лесно. За това е необходим президентски указ. Между другото, Красноярският край ни даде на изборите над четиридесет процента от гласовете и само седемнайсет — за Зюганов. Как да бъде уволнен при това положение губернаторът? А за ледоразбивача… може, естествено, да се намери. В Мурманското параходство. Или в Архангелското. Или дори да се вземе под наем. Но представяте ли си, Александър Борисович, какви усилия ще ми струва всичко това? Невероятни! Първо трябва да си отлепя задника от креслото, после да вдигна телефона, да набера номера и да извикам един човек, след него втори. Да бъда приет от трети. После да проследя взетите мерки и да отговарям за всички етапи на изпълнението. А за какво ми е нужно всичко това?

— Имам чувството, че съм попаднал не в Белия дом, а в кошер на търтеи — констатира Турецки. — Сериозно ли говориш, Юра?

За негова изненада Фьодоров и Меркулов дружно избухнаха в искрен смях.

После Фьодоров обясни:

— Ти нали искаше да те слушам като най-главния, или по-точно като заместника му. Точно така те изслушах и реагирах на разказа ти.

— Но как може да бъде пречупена пасивността на такъв човек? С картечница ли?

— Разреши ми сега аз да опитам — предложи Меркулов. — Ще се постарая да мина и без картечница — обърна се към Фьодоров: — Президентските избори са през двехилядната година и доколкото разбирам, най-главният не се тревожи за тях?

— Че защо да се тревожи? Конституцията не му позволява трети мандат, дори и да има желание да се кандидатира.

— Но предстоящите в най-близко време избори за губернатори го вълнуват, нали?

— Безспорно.

— Ще бъде ли доволен президентът, ако комунистите спечелят от Тамбов до Красноярск по цяла Русия?

— Твърдо не.

— А именно така ще стане, ако предложенията на нашия приятел Саша Турецки не бъдат реализирани в най-скоро време. Норилският стачен комитет води преговори за съвместни протестни действия и дори за гражданско неподчинение с Воркута, Кузбас, Орско-Халиловския комбинат, концерните „Североникел“ и „Печенега-никел“ на Колския полуостров, с тулските миньори и с миньорите от краймосковския въгледобивен басейн. И между другото, преговорите вървят успешно. Ако се започне една всеобща и безсрочна стачка и изборите протекат в подобни условия, едва ли има съмнение кой ще бъде победител в тях.

— Така е — съгласи се Фьодоров.

— На президента изобщо няма да му хареса червен като знамето на Зюганов Съвет на федерацията, нали?

— Почти толкова, колкото червеният парцал харесва на бика.

— А обикновено как завършват коридите?

— Сега разбра ли как трябва да се разговаря тук? — обърна се Фьодоров към Турецки.

— И това още не е всичко — предупреди Меркулов. — Ако се вдигне всеобща стачка, основното искане ще бъде не изплащането на дължимите заплати, а оставката на правителството. Не на премиера — на цялото правителство. Та кой в момента е по-важен — ръководството на Международния валутен фонд или норилският стачен комитет?

— Убедихте ме — кимна Фьодоров. — Това вече са конкретни аргументи, а не абстрактни разсъждения за съдбата на руската никелова промишленост.

Турецки само сви рамене.

— Непостижима логика. Шизофренична. Значи реалните милиарди долари представляват абстракция, а моментната политическа игра е конкретност?

— Точно така — сериозно потвърди Фьодоров. — В политиката е като в науката. Имаш пред себе си една ябълка: червена или зелена, сладка или не съвсем. Конкретна. Ето, тя пада от дървото. Проявява се друго свойство, характерно не само за ябълката, но и за всички други предмети: тегло. А скоростта на падането се определя от закона за земното притегляне. И какво е по-важно за науката — вкусът на ябълката или законът на Нютон? А с какви понятия оперира икономиката? С относителното тегло на никела? С цвета на нефта?

— Това са пълни глупости — подхвърли Турецки. — Научните изводи са безспорни и винаги подлежат на проверка. За разлика от политическите решения.

— Тогава сравни политиката с игра на карти. И пак ще стигнеш до моето заключение. Конкретната цел са парите, но ти имаш шанс да спечелиш само ако знаеш значението на картите — шестици, попове, аса и така нататък. Разбира се, играта може да бъде честна или с шмекерии. В зависимост от самите играчи.

— И в момента кой седи на зелената маса и разиграва съдбата на Русия?

— Различни хора. За съжаление съвсем различни. И сред тях има немалко мошеници. Но ти го знаеш и без да ти го казвам. Дай ми сега да проуча събраните документи. Трябва да съм готов за всякакви въпроси, а те едва ли ще са малко.

— Общо взето, информацията е неофициална — предупреди Турецки, подавайки папката на Фьодоров. — Събрана е от агенция „Глория“. МУР също взе известно участие.

— Нима Главна прокуратура още не е образувала дело? — попита Фьодоров.

— Засега не е. С всичко това се запознах едва тая сутрин — обясни Меркулов. — А и в момента нямаме основания за възбуждане на углавно производство. С взрива на ледоразбивача „Восток-5“ се занимава Мурманската прокуратура, с убийството на Кузнецов — Московската, с убийството на Гармаш — Тверската. Остава аферата с „Трейдинг интернешънъл“. Но информацията от Франкфурт е само оперативна. За да се възбуди углавно дело по сведения за финансови машинации в Народната банка, е необходимо да се извърши ревизия на цялата й дейност. А по закон ние нямаме правомощията да започнем такава проверка, без да е възбудено углавно дело. Така че… Появят ли се сериозни основания, моментално ще възбудим дело и ще го възложим на опитен следовател. Ще подберем някого.

— Какво ще му подбираш? — учуди се Фьодоров. — Възложи го на Турецки.

— Той е в отпуска. И аз нямам право да я прекъсвам и да го връщам на работа. Заповедта е подписана от главния прокурор.

— И освен това в цялата тази история аз съм заинтересовано лице — потвърди Турецки. — Моята задача е ясна: да събирам факти, основания за започване на следствието. А самото дело може да се възложи на Аркаша Косенков. Млад, енергичен, упорит, вече старши следовател. Ще се справи. Разбира се, аз ще му помагам с всичко, което е във възможностите ми. Двамата с него се сработихме добре при разследването на убийството на професор Осмоловски, нали помните?

— Няма да стане — възрази Меркулов. — Косенков е зает. Президентът заповяда Главна прокуратура да разследва обстоятелствата около избухването на войната в Чечня и да издири виновниците за нея, така че Косенков се занимава със случая.

— Възложил си това на един млад следовател? — смая се Фьодоров. — Ти май не си с всичкия си, Костя.

— Защо? Той се справя доста добре, изпълнява всички действия, предвидени от Наказателния и от Наказателно-процесуалния кодекс.

— И какви са те?

— Ами например подготви ключовите въпроси и извика с призовки за разпит в качеството им на свидетели редица длъжностни лица. Включително и президента на Руската федерация, премиера, секретаря на Съвета за сигурност и още някои други.

Фьодоров зяпна от изумление и избухна в неудържим смях:

— Ох, ще се пръсна! И те, разбира се, веднага дотичаха и се строиха на опашка пред кабинета на следователя Косенков с призовки в ръцете? И сигурно се карат помежду си кой е наред: „Извинявайте, Виктор Степанович, но вие бяхте след мен!“ — „Нее, вие ще извинявате, Борис Николаевич, но аз бях точно преди вас!“ Та това си е сюжет за „Куклите“^[1]!

— Не, не се явиха — невъзмутимо отговори Меркулов. — И във връзка с това следователят Косенков възнамерява да им изпрати призовки с предупреждение, че в случай на повторно неявяване без уважителни причини те ще бъдат доведени принудително. Такова е изискването на Наказателно-процесуалния кодекс.

Фьодоров само разпери ръце.

— Е това вече на нищо не прилича! Не просто бюрокрация, а някаква пародия в стил Салтиков-Шчедрин. Истински град Глупов!

— А да ни възложат чеченското дело и да не ни дават никаква възможност да го разследваме по същество — това на какво прилича според теб? — мина в настъпление Меркулов. — Това си е чиста демагогия! А пък бюрокрацията си е съвсем законно средство за борба с демагогията. И морално оправдано при това.

— Ама че работа… Е добре, действайте. От своя страна аз ще направя всичко, което е по силите ми. Но знайте, че трябва да пипате особено внимателно с Дорофеев — предупреди Фьодоров. — Ако се разчуе, че ровичкате около него, разследването ви ще бъде спряно на секундата. Готвят го за вицепремиер по икономическите въпроси.

Турецки се възмути:

— Но той е крадец!

— А ти да си го хващал, че краде?

— Ще го хвана.

— Когато го хванеш, тогава ще приказваш. Това не е първият крадец в руското правителство, така си върви от много отдавна. И надали ще е последният.

— Няма да стане вицепремиер — решително отсече Турецки. — Лично аз ще се погрижа за това, доколкото ми е възможно.

— Уместно допълнение — одобри Фьодоров. — Именно: доколкото ти е възможно. А големи ли са твоите възможности? Какво пък, желая ти успех.

Когато волгата на Меркулов потегли, Турецки се обърна и погледна през задното стъкло към Белия дом, който се извисяваше като огромен блок от рафинирана захар над прашната лятна Москва. Мрачно каза на Меркулов:

— През август деветдесет и първа двамата с тебе бяхме в тази сграда. През октомври деветдесет и трета — отвън. Но ако още веднъж стане някаква патаклама наоколо, аз ще си остана вкъщи и ще гледам всичко по телевизията.

— Не говори глупости — миролюбиво отвърна Костя. — Като че не те познавам. Ще удържиш ти да киснеш пред телевизора!

— А ти?

— Навярно и аз… Къде да те закарам?

— В МУР. Имам още една спешна работа.

— Каква?

— Бурбона…