Фридрих Незнански
Избор на оръжие (17)

3.

Казват, че професията свързва човека с обществото. Интересно кой ли идиот го е измислил? Заслужава да го пъхнеш в кожата на следовател или в каквато и да е милиционерска униформа, та да видим тогава за каква връзка би разсъждавал и по-точно с кое общество. С обществото на бандитите, убийците, продажните чиновници, мафиотите от всякакъв калибър — от Бицепса до Корееца и Бурбона. Сигурно онзи капитан от Твер, Серьога Воронин, е прав: „С това не се свиква. И всеки път сякаш ми се откъсва частица от сърцето.“ И накрая се чувстваш опустошен. Или все пак може би не е точно така?

Май не е.

Разбира се, че не е, сърцето ти се запълва от хората, с които си се срещнал по време на разследването. Обикновените, честните хора, които в душата си почитат Бога, макар че понякога дори сами не подозират за това; хората, чиято ежедневна доброта на мрачния фон на сегашното смутно време понякога изглежда като граждански подвиг.

Да вземем например това дело. Барух Соломонович Николски, обезобразен за цял живот от черната норилска виелица. Андрей Павлович Шчукин в своя хемингуеевски пуловер. Скромни, обикновени хора. Но в постоянството, с което цял живот са вършили и продължават да вършат работата си, има нещо достойно за възхищение.

Старият норилски прокурор Ганшин, дръзнал през седемдесетте, времето на най-убийствения застой, да запрати житейското си благополучие под колелата на набиращия скорост позорен политически процес. И го е спрял. Завинаги.

Началникът на експедицията Владимир Семьонович Смирнов, рискувал в името на истината не само кариерата, но и свободата си. Свободата — не по-малко.

А и самият Никитин въпреки мнението на полковник Грязнов изглеждаше добър човек — имаше някакво достойнство, благороден идеализъм в яростната защита на личната позиция, в целия му странен, преизпълнен с коренни преломи живот. Трудно би било да се разчита, че срещата с бившата му съпруга и с двадесет и три годишната дъщеря би дала някаква нова информация, но подобна възможност не бива и да се пренебрегва. Турецки не можеше да отиде в бившия Ленинград — сега с благословията на бившия кмет Собчак — Санкт-Петербург — само защото Никитин му беше интересен. Все пак делото беше много по-важно от чувствата на когото и да било, дори на следователя Турецки.

Както обикновено, „Червената стрела“ навлезе и спря под сводовете на Московската гара в Санкт-Петербург в осем часа сутринта. Това беше много удобно за хората, които идваха тук в командировка: разполагаш с цял ден, можеш да си свършиш работата и вечерта да се върнеш в Москва пак със „стрелата“. Сега обаче този ранен час ни най-малко не улесни Турецки: беше събота, всеки иска да се наспи след изминалата работна седмица и би било грехота да нарушава утринната му почивка без особена нужда. Ето защо около два часа той обикаля безцелно по Невския, Дворцовия площад и крайбрежния булевард на Нева, като машинално отбеляза, че улиците тук са по-чисти отколкото в Москва, но са някак по-безжизнени: с много по-малко сергии, павилиони и реклами, а и самите хора изглеждат сиви и безлични, не са така пъстро облечени като в Москва. В десет часа той слезе в метрото и потегли към Василиевския остров, където — според справката, подготвена от началника на отдела за охрана на Народната банка Пономарьов — живееше бившата съпруга на Никитин — Олга Николаевна Новикова.

Тя обаче отдавна не живееше там. Сегашните собственици на жилището — млада съпружеска двойка, които тъкмо изкарваха на площадката пред апартамента висока количка с бебе — обясниха на Турецки, че преди пет години са направили замяна с Олга Николаевна: те са й отстъпили тристаен апартамент на улица „Моховая“, а в замяна са получили нейния едностаен, където Олга Николаевна е живеела с дъщеря си, и двустайния на майка й, възрастна жена, останала сама след смъртта на мъжа си. Адресът ли? Как да не го помнят, та нали там са израснали: „Моховая“ 34, ап. 12.

— По-точно аз съм израснала там — отбеляза младата съпруга, която очевидно диктуваше положението в семейството. — А мъжът ми живееше с родителите си на „Лиговка“. Вие случайно да не сте моряк?

— Не. Защо да съм моряк? — учуди се Турецки.

— Ами идваха да я търсят тук някакви моряци. Носеха й пари от бившия съпруг. Той е някъде в Африка или в Австралия. Наистина, това беше отдавна, преди две-три години. После научиха новия й адрес. А вие какъв сте й?

— Просто познат. Навремето работехме заедно в Норилск — намери Турецки най-безобидното обяснение. — Та сега по някаква случайност дойдох в Питер и реших да я навестя.

— Поздравете я от нас. Тя е много мила дама. Само че фамилното й име не е Новикова, а Никитина. Новикова е името на майка й.

Простото обяснение беше достатъчно за другите, но за самата Олга трябваше да се измисли нещо по-достоверно. След известни колебания Турецки реши да не измисля нищо, да й каже всичко както си е в действителност. Разбира се, без излишни подробности, за да не я разтревожи.

Когато Олга Никитина му отвори, Турецки мислено си отбеляза, че определението „много мила дама“ е най-подходящото за нея. Тя беше между четиридесет и петдесетгодишна — граничната възраст за жените: когато я стигнат, някои се превръщат в дебели равнодушни лелки, други в кльощави, зли махленски кавгаджийки и клюкарки, а трети сякаш свалят от гърба си по десет, дори по петнайсет години; преживените тревоги и неприятности, а кой ли не минава през тях, а се превръщаха във всеопрощаващо кротко добродушие, придаващо на повехналите им лица някаква особена привлекателност, каквато може би не бяха притежавали дори на младини.

Та такава беше Олга Никитина. Гъста, леко прошарена коса, прибрана на кок, паднал кичур на едната буза, дълга домашна роба от някаква светла копринена тъкан, която я правеше още по-женствена и млада, гердан от едри дървени мъниста и също такава гривна на ръката. Не всякоя жена можеш да видиш в подобен вид в събота сутрин.

— Защо ме оглеждате така? — попита тя, когато Турецки, след като й се представи, приключи с първоначалното си обяснение, че наскоро е бил в Норилск, срещал се е с колеги на бившия й съпруг и би желал да си поприказва с нея.

— Мечтая си и моята съпруга някога да заприлича на вас — съвсем искрено отговори той.

Никитина се усмихна.

— Благодаря за комплимента. Заповядайте, влезте… Пушите ли?

— Мога и да не пуша. Но не за дълго.

— Тогава ще идем в кухнята. Това е единственото място, където дъщерята ми разрешава да пуша. Имаме си бебе — поясни тя. — Момченце. Тези дни ще навърши половин годинка. Игор Никитин…

Докато обясняваше за внука си, тя вече сипваше в медно джезве кафе и захар, а после включи газта и сложи на масата две порцеланови чашки. Явно семейството живее в охолство, машинално отбеляза Турецки, оглеждайки просторната кухня, която по-скоро би трябвало да се определи като трапезария: нов красив бюфет в стар стил, овална маса с орехови тапицирани столове.

— Никитин ли казахте? — попита той. — Нима дъщеря ви не е взела името на съпруга си?

— Помолих я да запази името на баща си.

— А другата му дъщеря се казва Олга — сети се Турецки.

Тя смаяно възкликна и, кажи-речи, изохка:

— Как?!

— Олга — повтори той и в същата минута разбра колко нетактично е постъпил.

Никитина се отпусна на стола и уморено сложи ръце на коленете си.

Джезвето кипна, каймакът преля и засъска, като заля котлона и изпълни кухнята с мирис на изгоряло кафе.

Олга Николаевна не помръдна.

Турецки скочи и изключи котлона. В кухнята надникна млада жена в домашен халат и с тъмна като на Олга Николаевна коса, но пусната свободно, и попита:

— Какво загоря? Защо плачеш, мамо? Какво се е случило? — обърна се тя към Турецки. — Защо мама плаче? Какво й казахте? И въобще кой сте вие?

— Остави ни, ако обичаш — помоли Олга Николаевна.

— Кой е този човек? — настояваше дъщерята.

— Този човек знае за баща ти много повече от мен.

— И аз искам да знам! — заяви младата жена и решително седна до масата.

— Свари ни тогава по едно кафе. Дъщеря ми — Катя.

— Да, разбрах вече — каза Турецки.

— Извинете… — Олга Николаевна попи очите и бузите си с крайчеца на носна кърпичка и извади от тясната кутийка на масата дълга и тънка черна цигара. Турецки галантно щракна със запалката си.

— Благодаря… Той има ли още деца?

— Двама синове. Големият е на четиринайсет години и се казва Константин. Вторият е на единайсет, Пол. А дъщерята е осемгодишна.

— А тя как се казва? — попита Катя.

Турецки колебливо отговори:

— Олга.

Няколко секунди Катя мълчаливо го гледа, после сложи джезвето на масата.

— Кафето е готово, мамо — поривисто я прегърна и целуна по бузата. — Прости ми. Поговорете си, няма да ви преча. После ще ми разкажеш.

И излезе от кухнята.

— Вие нищо ли не знаехте за него? — деликатно се поинтересува Турецки.

— Нищо. Освен че е жив и че нещата при него вървят добре. Изпращаше ни пари — обясни тя. — По случайни хора, които идваха в Ленинград. Отначало по наши моряци от „Океански риболов“, техните кораби се отбиват в Халифакс^[1] за прясна вода и хранителни продукти. Той се уговаряше с някого от екипажа, като, естествено, му плащаше за услугата. Когато се връщаха, те ми предаваха парите. По-късно пратките започнаха да идват от Кейптаун, също по моряци. И едва през последните години взе да превежда парите във Външнотърговската банка, където ми откри сметка. Без неговата помощ щеше да ни бъде много трудно.

— А не ви ли пишеше?

— Получих само едно писмо. Преди месец и половина. Много кратко — че може би скоро ще дойде в Русия. Вътре беше сложил и няколко свои снимки. Вие какво знаете за него?

Тя изслуша разказа на Турецки, без да го прекъсва. Когато той замълча, попита:

— А Джоан какво представлява? Вие познавате ли я?

— Не. С нея се срещна една моя позната от Ню Йорк. Именно тя ми разказа всичко. Както тя каза, Джоан е най-голямото откритие на Никитин. Но очевидно греши. Аз мисля, че все пак най-голямото му откритие сте вие.

— Благодаря. Не се безпокойте, повече няма да плача… Пийте си кафето. И не се стеснявайте, запалете си цигара, виждате, че аз пуша… Колко странен е животът. През последната година в Норилск, когато щяха да го съдят, а по-късно тук, в Ленинград, живеехме в страшна мизерия. Катя боледуваше, в дома ни почти всяка нощ нахълтваха за обиски, по петите ни вървяха копои — най-нагло, без да се крият, — после съдебни дела, психиатрия, арести… същински ужас. А сега си давам сметка, че това е бил най-щастливият период в живота ми. Че съм имала невероятен, приказен късмет да живея с такъв човек… Странно, нали?

— Вие сте поискали развод, защото сте се уморили от всички тези неприятности, така ли?

— Не, той ме накара да поискам развод. Чувстваше, че няма да го оставят на мира и пак ще го арестуват. Не искаше заради него да бъда уволнена от работа. По това време работех в „Дипроникел“ като младши научен сътрудник. Но все пак ме уволниха… Това са минали истории. Какво ви накара да дойдете при мен?

— Игор Константинович е работил в Имангда…

— Наричайте го просто Игор.

— Добре. Игор е работил в Имангда и доколкото знам, е намерил там излаз на рудна жила.

— Да, през четвъртия сезон. През първите три аз бях с него, а после се роди Катя и се наложи да си остана вкъщи.

— Сега отново изниква въпросът за разработването на Имангда. Но отчетите на Игор ги няма в архивите на експедицията. Загубили са ги.

— Как така са ги загубили?! — изненада се тя. — Как може да ги загубят? Та това е безценна документация!

— Иззели са ги от архива на експедицията като веществени доказателства по време на следствието, след което са останали сред материалите на углавното дело, откъдето са изчезнали.

— Какви мръсници! Извинете, но не знам по-точна дума. Изчезнали! Та това са четири полеви сезона! В жестоки условия! Сам-сами! Без радиостанция, без никаква връзка! В средата на третия сезон той си счупи ръката, падна от един сипей. Едва не се побърках. Открито счупване, а най-близкият лекар беше в Норилск, на сто и двайсет километра. Как ли не го молих да оставим всичко и да отидем в града. Не и не, беше упорит като магаре. Слава богу, размина се без инфекция. Наистина ръката му зарасна накриво. Лявата, малко над китката. Загубили ги! По-добре да си бяха загубили кокошите мозъци, никой нямаше да забележи. Подобно нещо може да се случи само у нас, в Русия. Каква е тази проклета от Бога страна…

Турецки изчака тя да се поуспокои и попита:

— Той не е ли правил копия от описанията на своите маршрути?

— Правеше си, доколкото можеше.

— Запазиха ли се тези копия?

— Не. Взеха ги при един обиск. Заедно с екземплярите от неговата „Наказателна психиатрия“, броевете на „Хроника на текущите събития“ и документацията на Хелзинкската група. Когато започна перестройката, аз се опитах да ги взема от архива на централата на КГБ на „Литейна“. Отговориха ми с официално писмо: всичко е унищожено, тъй като е изтекъл срокът за съхранение. Сигурно са ме излъгали, нали?

Турецки сви рамене.

— Може би. А може и наистина да са ги унищожили. Защото, ако решат да съхраняват всичко, ще трябва да се построят още три-четири такива „големи къщи“.

— И така всичко изчезна. Не ми остана нито едно писмо, нито една снимка. Имам само няколко снимки от норилския период, и то защото седяха у майка ми, бях й ги пращала от Норилск. Сега ще ви ги покажа…

Олга Николаевна излезе от кухнята и след две-три минути се върна с няколко черно-бели любителски снимки.

— Тук сме в Имангда през първия ни полеви сезон. Пролетта на седемдесет и първа година… Това е селцето на сондажниците. Затворено. Към петдесет бараки, всичките празни. Отначалото много ме беше страх. Скръцне ли от вятъра някъде дъска — изтръпвах от ужас. Знаете ли кое е най-страшното в тундрата? Не да срещнеш мечка, а човек. Това тук е нашият хидрогеохимически отряд — Мартинич ни снима, радистът…

— Този Шчукин ли е? — посочи Турецки позната фигура.

— Да, Андрей Павлович… Този е нашият колектор. Това тук съм аз, такъв невзрачен дребосък съм била.

— А този кой е? — попита Турецки, сочейки висок млад мъж с голяма шапка.

— Как кой? Ами това е Игор.

Турецки взе снимката и започна внимателно да я разглежда.

— Вас ви познах. Шчукин също. А него… Нима е възможно човек да се промени толкова? Макар и да е минал почти четвърт век…

Той извади от джоба си плика с цветните снимки на Никитин и ги сравни — нямаше никаква прилика.

— Кой е този мъж? — заинтересува се Олга Николаевна.

— Игор Никитин. Сниман е това лято.

Тя с недоверие вдигна очи към него.

— Какво говорите! Това не е Игор. Изобщо не си прилича. Освен че и той така е побелял.

— Сигурна ли сте? — предпазливо попита Турецки.

— Абсолютно! Да не мислите, че не бих го познала? Дори и след петдесет години! Момент. — Олга Николаевна отвори вратата на кухнята: — Катюша, донеси ми писмото от татко ти, то е някъде в твоята стая.

Никитина взе от ръцете на дъщеря си голям бял плик с разноцветни марки и извади от него четири цветни снимки. Всички те бяха направени край сонда, стърчаща на някакво плато. Две от тях бяха заснети в общ план: едната показваше как мъж, облечен в риза с къси ръкави и шорти, скача от малък хеликоптер с прозрачна кабина, а на втората същият мъж разговаряше с чернокожи работници със защитни каски. Другите две снимки бяха заснети в едър план: отново същият мъж с коркова тропическа каска и пак гой, но гологлав: късо подстригана съвсем бяла коса, долната половина от лицето му — загоряла от слънцето, а челото — светло, предпазено от каската. Торбички под очите, забележимо подпухнало лице, спокоен уморен поглед.

Турецки постави тази снимка до фотографиите, направени от хората на Пономарьов. Нямаше съмнение: двамата бяха съвсем различни мъже. Единственото сходство между тях бяха побелелите им коси. И толкоз.

Олга Николаевна с тревога го наблюдаваше. Турецки се помъчи да си придаде нехаен вид.

— Каква глупост — проговори той. — Всичко са объркали. Аз съм от вестник „Нова Русия“. Ето картата ми… Искахме да пуснем интервю с Никитин, когато пристигне в Москва. Във връзка с Имангда. Колко хубаво стана, че се срещнах с вас. Иначе щяхме да се насадим на пачи яйца. В историята на журналистиката вече има един известен подобен случай. В печатницата объркват филмите и вестникът излиза със заглавие: „Генерал де Гол приема парада на Френския легион“. А самата снимка представлява овчар със стадо овце. И се вдига страхотен скандал. Има още една любопитна история. Млад журналист от ведомствения вестник на Клайпедското параходство вкарва в очерка си „за освежаване“, както казваме ние, следната сценка: моряците се забавляват на предната палуба с един плъх, на който са вързали за опашката консервна кутия. И неочаквано след два дни всичките ни търговски кораби получават забрана да влизат в чуждите пристанища, като причина за това се изтъкват плъховете, с които са пълни. За доказателство им послужил очеркът във вестника. Естествено, журналистът веднага бе уволнен, но доста време след публикацията му сърбаха попарата, която беше надробил. И такива неща са се случвали… Ще ми позволите ли да взема тази снимка със себе си? Ще я преснимаме и веднага ще ви я изпратим обратно.

Олга Николаевна колебливо се съгласи:

— Е, щом се налага… Но много ви моля, не забравяйте да ми я върнете.

— Давам ви честната си дума.

Все пак Турецки не бе съумял да разсее напълно тревогата й.

— Случило ли се е нещо с него?

— Какво може да се случи? Моята позната го е видяла в Претория преди три седмици — най-хладнокръвно излъга той. — Него, Джоан и децата.

Олга Николаевна недоверчиво поклати глава.

— Не знам защо, но напоследък често си мисля за него. Имам някакво лошо предчувствие…

Аз също, помисли си Турецки, но премълча.

Същата вечер той се върна в Москва с влака. И първият въпрос, който зададе на Ирина, когато му отвори вратата, не беше нито за нея, нито за Нинка, нито дежурното наред ли е всичко, а я смая със своята нелепост:

— Ти чувала ли си песента на Пугачова „Ах какъв мъж беше, същински полковник“?

— Разбира се.

— И за какво точно се пее?

— Не си спомням думите, но… Някаква келнерка се запознава с интересен мъж, същински полковник. Той я води в ресторант, черпи я с коняк — естествено, за нейна сметка. А после се разбира, че е най-обикновен криминален престъпник, представил се за полковник. Защо те интересува?

— Престъпник ли? — уточни Турецки.

— Даа.

Той помълча, съсредоточено обмисляйки нещо, след което заключи:

— Умна песничка!