Фридрих Незнански
Избор на оръжие (14)

5.

Полковник Погодин от ФСС… Хари К. Никитин — „същински полковник“… По ранг и аз съм полковник… Не се ли събрахме много полковници?

Шчукин предложи на Турецки да отидат заедно при бившия началник на норилската експедиция Владимир Семьонович Смирнов, но Турецки деликатно отказа: чувстваше, че ще е по-добре да поговори със Смирнов на четири очи.

И не се излъга.

Още щом се озова в малкия вестибюл, украсен с аспарагуси и саксии с цветя като всички къщи в Норилск и понечи да покаже на домакина журналистическата си карта, той го спря с леко движение на бледата си старческа ръка:

— Няма нужда. Знам кой сте. От Москва ми се обади Барух Соломонович Николски. С него сме стари приятели. Но може би сега се представяте като журналист, а не като следовател?

— И аз не знам като какъв съм тук — призна Турецки. — В края на краищата в известен смисъл журналистът също е следовател. Но не ми се иска в града да се разбере за пристигането на следовател от Главна прокуратура.

— Защо?

— Да не се привлича ненужно внимание към делото.

— Разумно. Съблечете се и заповядайте в гостната. Сам съм, жена ми отиде на пазар, затова не ви предлагам и обяд. Чай? Кафе? Или нещо по-силно? Имам хубав коняк.

— А вие ще пиете ли?

— Не, в тоя живот вече съм си изпил дажбата.

— Тогава и за мен няма нужда, благодаря.

Очевидно Смирнов минаваше седемдесетте, но се държеше, вървеше изправен, без старческа прегърбеност. Беше старателно и спретнато облечен: чиста риза под късия домашен халат от синя коприна, подплатен отдолу с хастар на баклавички, с атлазени ревери и колан с пискюли. Той изключи телевизора, посочи на госта един от фотьойлите около ниската масичка и се настани в отсрещния. Повехналото му лице с гладко избръснати бузи и тъмни торбички под очите се стори на Турецки тържествено.

— И така? Ходили сте вече в експедицията…

— Да. При Андрей Павлович Шчукин. Останах с добри впечатления от него.

— Вие също сте му харесали. Той е мой ученик. И приемник.

— После ходихме в градския съд при Ганшин.

— И това знам. И че са изчезнали някои документи — също знам.

— Има ли нещо, което да не знаете? — шеговито попита Турецки.

— Така е в нашия град, уважаеми Александър Борисович. Ако имаше герб на него щеше да пише: „Всички знаят всичко“. Но все пак не знам някои неща. Какъв е тоя Погодин, който е полковник от ФСС и същевременно началник-отдел в Министерството на цветните метали?

— Нямам никаква представа и бих дал много, за да разбера. Но най-вече ме вълнува въпросът защо той се интересува от Имангда толкова, че е бил готов да открадне документи от архива на градския съд.

Отговорът на Смирнов беше съвсем неочакван за Турецки.

— Не Погодин, който и да е той, се интересува от Имангда.

— А кой?

— Никитин. Погодин най-вероятно е негов доверен човек. И не му трябват отчетите, които е откраднал в съда, а съвсем други документи.

— Какви?

— Онези, които биха доказали безспорно, че Имангда е втори Талнах.

— Отчетите на Никитин не вършат ли работа?

— Не. В най-добрия случай те могат само да насочат към такова предположение.

— А съществуват ли изобщо други документи?

— Да.

— И какво представляват?

— Може би ще ви отговоря на този въпрос. Но първо бих искал да ми обясните някои неща. Как стигнахте до този случай?

След известно колебание Турецки разказа на Смирнов всичко, което знаеше, като пропусна някои подробности, за да не го разтревожи — историята с бръмбарите, с началника на службата за охрана на Народната банка, с Очиларя и Бурбона. Даваше си сметка, че в момента се решава съдбата на цялото разследване и ако не съумееше да спечели доверието на Смирнов, той нямаше да му каже нищо. А беше сигурен, че има какво да му разкаже.

Конкурсът за разработването на Имангда и замислената от Никитин борсова игра заинтересуваха Смирнов особено много. А когато Турецки спомена сумата, която Никитин има намерение да вложи в този проект — 124 милиона долара, — старецът стана от фотьойла и започна да снове из стаята, като на няколко пъти повтори:

— Не… В никакъв случай! Това не бива да се допусне!

— Защо? — попита Турецки. — Дори още не съм сигурен, че това е някаква измама.

— Това изобщо не е измама. Имангда действително е по-богата от Талнах. И онзи, който получи контрол над нея, ще държи в ръцете си не само концерна „Норилски никел“. Сега ние изпращаме по Северния морски път руда в Мончегорск, за комбината „Североникел“. От нашата суровина се интересува дори Канада. Имангдинската руда ще бъде няколко пъти по-евтина от Талнахската, но също толкова богата. Фактически притежателят на Имангда ще стане монополист и цялата руска цветна металургия ще работи за чичо Сам. От националното богатство за нас ще останат само трохи. Това не бива да се допусне!

— И как би могло да стане?

— Не знам. За това трябва да мислите вие. Забравете журналистиката. Вие сте следовател от Главна прокуратура на Русия, ваше пряко задължение е да защитавате интересите на държавата.

— Съгласен съм. Но без вашата помощ нищо не мога да направя.

— Имате я. Ще ви разкажа всичко, което знам… Пушите ли? Почерпете ме с една цигара. — Смирнов лапна цигарата, Турецки му поднесе огънче, старецът дръпна дълбоко няколко пъти от цигарата, после я загаси. — Преди двайсет години ги отказах и очевидно вече е късно да ги започвам пак… И така, Александър Борисович, пред вас седи човек, върху чиято съвест лежи един голям грях. Документите, които търси Никитин или неговия пратеник… как му беше името?

— Погодин.

— Да, Погодин. Тези документи са резултатите от проучвателните сондажи в Имангда.

— Но доколкото знам, те не са показали наличие на богата руда?

— Говоря за други сондажи. Аз ги проведох през зимата на седемдесет и четвърта-пета година.

— Но Шчукин ми каза, че сондирането не е било подновявано.

— Той в известен смисъл е прав. За тези сондажи знам само аз. Лично аз поставих три сонди на местата, които Никитин бе посочил в своите отчети. И трите извадиха руда с над седемнайсет процента метал. А това е с четири процента повече от талнахската.

— Но… защо не сте оповестили резултатите?

— Защо ли? Никой нямаше да ми обърне внимание. Както навремето не обърнаха внимание на Никитин. Щяха да ми запушат устата.

— Не ви разбирам — призна Турецки. — Обяснете ми.

— Според вас защо подгониха Никитин?

— В известно отношение това е загадка за мен.

— Отговорът е съвсем прост. И той се крие в историята на Норилск.

— В новата? — попита Турецки.

— Не, изобщо в историята. Като се започне от Завенягин. Запасите на старите норилски рудници трябваше да стигнат за не по-малко от сто години. А стигнаха за трийсет. Защо? Ами защото това не беше добив, а бракониерство. Избираха само богатите залежи, а всичко останало отиваше на боклука. Не обвинявам Завенягин, той не е имал друг изход. Трябвало е да докаже на Сталин, че е нужен, че без норилския никел няма да има брони за танковете. И е спасявал не само себе си, но и хилядите норилски лагерници — миньори и металурзи. И ги е спасил. Но бракониерството е продължило след него, продължава и до ден-днешен. Но докато Завенягин е спасявал живота на хората, шефовете след него започнали да спасяват собствените си задници и постове. Вземете например седемдесет и четвърта година. С пълна пара върви прокопаване на изключително дълбоките галерии на норилските рудници. И не щеш ли, изведнъж се появява един никому неизвестен геолог, който заявява, че се хвърлят стотици милиони рубли не където трябва. Какво да му отговориш? Ох, колко си умен, моето момче, присъждаме ти Ленинска награда, а ние тутакси замразяваме Талнах и минаваме на Имангда. Веднага изниква въпросът: а къде сте гледали по-рано? Защо навремето не сте довършили проучването на Имангда, а разсипахте националния бюджет заради Талнах? Разбира се, вече не става дума за човешки живот, а за поста. Но още не се знае човек за какво се държи по-здраво. За мнозина директорският пост е по-важен от живота.

— Да допуснем, че сте прав — съгласи се Турецки. — Но Никитин е имал само предположения, макар и основателни, а вие сте разполагали с безспорни доказателства. Защо мислите, че нямаше да ви обърнат внимание?

— По същите причини. Още незавършили рудник „Комсомолски“, заложиха прокопаването на „Октомврийски“ — най-дълбокия в света. И да замразят всичко това? Пък и ако не успяха да осъдят Никитин, мен за нула време щяха да ме вкарат в затвора.

— Как?

— Ами помислете, по какъв начин според вас съм успял да проведа три сондажа на обща стойност дванайсет милиона рубли и да скрия резултатите?

— Злоупотреба със служебното положение и превишаване на правата?

— Общо взето, да. Неправилно отчислени средства. Същата година бяхме получили три нови сонди. И аз ги изпратих на Имангда уж за полигонни изпитания. Ето защо никой нищо не заподозря. Но естествено без надуване на цифрите нямаше да се справим. Както казвате вие, юристите, нарушения в особено големи размери.

— Е добре, тогава бяха годините на застоя. А сега? Защо не съобщите за Имангда?

— Че какво се е променило? — отговори на въпроса с въпрос Смирнов. — Може би вече няма да ме вкарат в затвора, но… откъде ще се вземат парите за допълнително проучване на Имангда? Бюджетът е празен. Пък и как да бъде поставен въпросът за затваряне на старите рудници? Норилск и бездруго ври и кипи, а ако се разнесе слухът, че хиляди миньори ще останат без работа, направо ще избухне бунт. Не, в случая има само един изход — чуждестранните инвестиции.

— Така ли? Защо тогава казвате, че трябва да спра Никитин? — учуди се Турецки.

— Не да го спирате, а да не допуснете Имангда да бъде купена на безценица. Нека вложи своите милиони, да построи град, да добива евтина руда. Но на истинската й цена, а не на безценица! А истинската цена на Имангда и на „Норилски никел“ не е сто двайсет и четири милиона, а стотици милиарди долари! Извинете… — Смирнов отиде до бюфета, извади шишенце с лекарство и една чашка, отброи няколко капки и ги изпи.

— Проблеми със сърцето ли? — съчувствено попита Турецки.

— Не. Рак на задстомашната жлеза.

— Да извикам „Бърза помощ“?

— Няма нужда… Сега ще ми мине. Вече ме поотпусна… Сигурно искате да знаете къде са въпросните документи?

— Естествено. Но в момента си мисля за друго. Животът често ни поднася огромни изненади. Да вземем например вашата история, вие сте се издигнали като ръководител през най-застойния период и неочаквано правите нещо съвсем безпрецедентно — рискувате всичко: кариерата, работата, свободата си. При това фактически, без да разчитате на успех. Защо?

— Зададохте ми труден въпрос. Защо ли? Бих го формулирал така: за да запазя уважението към самия себе си. Казват, че злото поражда в отговор друго зло. Ами смелата постъпка, или по-просто казано, честната? Трябва ли да събуди съответен отклик у другите хора?

— Имате предвид позицията на Никитин?

— Не само. По-скоро позицията на Станислав Петрович Ганшин. Никитин беше твърде млад, за да си дава сметка за последиците. Но Ганшин прекрасно знаеше на какво се е решил… И ме досрамя. Точно затова при първа възможност поднових сондажите на Имангда. И сложих на душата си този грях.

— Не е грях, Владимир Семьонович, а постъпка, с която може да се гордеете. Истински подвиг.

Смирнов леко се усмихна.

— Благодаря ви, че го казвате, дори ако не мислите така.

— Не, наистина го мисля — възрази Турецки. — Документите, разбира се, не сте ги предали в експедицията, нали?

— Е, не бях чак толкова безразсъден, че сам да надяна примката на шията си.

— Унищожихте ли ги?

— Ето на, виждате ли: ту казвате подвиг, ту ме обвинявате в най-долна подлост. Как може един геолог да унищожи резултатите от проучванията си? Все едно майка да убие рожбата си. На твърде висока цена се постигат тези резултати. Не, дадох ги на съхранение на един много сигурен човек.

— На кого?

— В Норилск живееше Тимофей Евсеевич Гармаш. Много интересен човек. Дребничък, плешив, с будьоновски мустаци. Фактически без образование, работеше в някаква автобаза като художник-оформител. Беше маниак на тема норилска история. Събираше всичко: най-незначителните факти, споменати във вестниците и книгите, ровеше се в архивите на завода и геоложките експедиции, записваше спомени на старите жители в града. Съставяше каталог с азбучен и предметен показалец. Имаше две дъщери, а след тях му се родиха още две близначки. Дадоха му четиристайно жилище, в две от стаите живееше цялото семейство, а в другите две беше разположил картотеката. В един момент за него чуха от телевизията и му дадоха да води някакво съботно предаване: „Страници от историята“, хората започнаха да го наричат „нашият архивар“. По-късно му издействаха някаква деловодителска длъжност в Дома на техниката. Тогава вече той направо се развихри. Архивът му заемаше две зали. И при него взеха да ходят журналисти, историци, учени, чудеха се как по-рано са могли да работят без неговата сбирка. Веднъж с него имахме един комичен инцидент. Свикахме Всесъюзна научна конференция във връзка с шейсетата годишнина от първата експедиция в Норилск през деветнайсета година. И неочаквано при мен идва Гармаш, наежил мустаци. Вие знаете ли, пита, що за експедиция е било това, а? Знам, отговарям, била е изпратена от комисариата по геология. А той ми показва някакъв документ от собствения ни архив. Експедицията е била организирана от комисариата по геология на Омското временно правителство. А начело на това правителство е бил адмирал Колчак. Видях се в чудо, няма какво да правим, гостите вече пристигаха. Наложи се да променим названието на конференцията: „Във връзка с шейсетата годишнина от започване на системните изследвания на Таймир“. Слава богу, мина. Иначе можеше да си изкараме по някое строго мъмрене. Та именно на него дадох документите…

— Той още ли живее в Норилск?

— Не. Преди четири-пет години се пресели със семейството си в Твер, купи си там къщичка.

— И е откарал архивите?

— Какво говорите! Не биха му стигнали и два камиона. Остави ги тук. Взе си само най-ценното, включително моите документи, знаеше колко са важни. Уговорихме се, ако чуе, че съм умрял, веднага да ги изпрати в архива на експедицията.

— В такъв случай защо не ги е оставил в Норилск, сред другите документи?

— Страхуваше се, че след неговото заминаване архивът ще бъде разпилян или оставен да изгние в някое мазе.

— Разпиля ли се?

— Не, колкото и странно да изглежда. Старателно го съхраняват, дори назначиха трима научни сътрудници.

— Имате ли адреса му?

— Да. Трябва да е тук някъде. За Нова година си изпращаме картички. Момент… — Смирнов прелисти няколко страници от телефонния бележник и намери адреса: — Ето го. Твер, ул. „Заречна“, петдесет и четири. Самостоятелна къща. Нещо не е наред ли?

— Да. Този полковник от ФСС идва ли при вас?

— Не. Ако не е свързан с Никитин, няма как да разбере, че има такава документация. В противен случай трябва да знае, че тя е у Гармаш.

— А Никитин откъде знае, че е у Гармаш?

— Аз му казах.

— Кога? Преди да напусне Ленинград?

— През седемдесет и четвърта и аз самият още не знаех, че ще извърша сондажите. Не, през пролетта на осемдесет и седма. Тогава се състоя международен научно-практически симпозиум във Ванкувър, Канада. Случайно попаднах в състава на делегацията. Вероятно са ме включили, защото симпозиумът беше за усвояването на задполярните и арктическите райони. По това време Никитин беше началник на някаква полярна геоложка група в Канада. Така че там се срещнахме.

— Той ли дойде да ви се обади?

— Не, аз го потърсих. Видях името му в списъка на канадската делегация и отидох при него. Смятах за свой дълг да му разкажа за резултатите от сондирането на Имангда. В края на краищата за тая работа той беше платил висока цена.

— И как реагира, когато му ги съобщихте?

— Откровено казано, доста хладно. Пък и не можех да очаквам друго отношение: за него аз винаги съм бил консерватор и враг. Та казвате, че доста е забогатял?

— Така изглежда — отговори Турецки. — Сега е началник на най-голямата експедиция в ЮАР.

— Радвам се. Много се радвам за него — каза Смирнов. — Той е много талантлив геолог. И е заслужил успеха си.

— Значи тоя Погодин, довереният човек на Никитин, не е идвал при вас…

— Какъв смисъл има да идва? Той знае, че документацията се съхранява в архива в Дома на техниката.

— Значи сигурно е отишъл там — предположи Турецки.

— Можем лесно да го проверим… — Смирнов вдигна слушалката на телефона и набра някакъв номер. — Вера Фьодоровна?… Обажда се Смирнов… Горе-долу, благодаря. Както може да се чувства човек на седемдесет и четири години. Моля ви, кажете ми дали е идвал при вас вчера или онзи ден някой си Погодин?… Как се представи?… Ясно. А от какво се интересуваше?… Не-не, нищо не се е случило… Дадохте ли му адреса?… Ясно. Това е, благодаря ви — затвори и се обърна към Турецки: — Ходил е. Вчера следобед. Интересувал се е от Имангда. По каталога е открил, че липсват пет единици от съхранявания архив. Казали са му, че те очевидно са в личния архив на Гармаш. Представил се е като служител от Министерството на цветните метали.

— Дали ли са му адреса на Гармаш?

— Те не го знаят. Казали са само, че живее в Твер.

— Гармаш има ли телефон?

— Няма.

— Какво представлява тази документация за сондажите?

— Шест доста дебели папки колкото счетоводни книги. Плюс анализите.

— Вашият телефон има ли автоматична връзка с Москва?

— Разбира се.

— Ще ми разрешите ли да се обадя? Мога и от хотела, но се опасявам, че не бива да губя време.

— Значи според вас нещата стават напълно сериозни?

— Не е изключено. Разбира се, ще ви оставя пари за разговора.

Смирнов иронично се усмихна.

— Пенсията ми не е голяма, но все някак ще понеса този разход. Обадете се.

Директният телефон на Денис в „Глория“ не отговаряше. Вкъщи също го нямаше. Турецки се обади в приемната на агенцията и дежурният му обясни, че Денис Андреевич е излязъл по работа и не се знае кога ще се върне. Турецки набра номера на заместник-директора на Московската криминална милиция и с облекчение чу:

— Полковник Грязнов слуша.

— Слава, аз съм, Турецки. Запиши си едно име: Алексей Сергеевич Погодин. Намери адреса в нашата справочна служба и провери дали такъв човек работи в Министерството на цветната металургия. Пътувал ли е напоследък в чужбина. Ако не работи в министерството, то къде? Въобще трябва ми всичко, което успееш да научиш за него. И още: Тимофей Евсеевич Гармаш, Твер, улица „Заречна“, номер петдесет и четири. Щом се появи Денис, нека незабавно да замине за Твер. Незабавно. Да вземе от този човек документацията, която му е предал бившият началник на норилската експедиция Владимир Семьонович Смирнов. Записа ли? Момент!… — прекъсна разговора Турецки, забелязал предупредителния жест на Смирнов.

— Нека каже: „Историята се прави от архиварите“ — поясни Смирнов в отговор на въпросителния поглед на Турецки. — Иначе Гармаш няма да му даде документите.

— И Денис да не пропусне да каже: „Историята се прави от архиварите“ — повтори в слушалката Турецки. — Нямам представа. Очевидно е парола. Иначе няма да получи документите. Това е. Има ли нещо ново?

— Има.

— Какво?

— Не е за разговор по телефона. Кога се връщаш?

— С първия полет, който успея да хвана.

— Тогава доскоро.

— С кого разговаряхте? — попита Смирнов, когато Турецки затвори.

— Със заместник-директора на Московската криминална милиция.

— Нима в случая вече трябва да се намеси и МУР?

— Може би да. Може би не. Засега не знам. Той е мой стар приятел… Историята се прави от архиварите. Какво ще рече това?

— А нима не е истина? Известните хора в този свят извършват подвизи или престъпления, но споменът за тях се запазва в архивите… Тези думи са парола, ако знаете смисъла на това понятие.

Турецки се засмя.

— Знам го, естествено, още от университета. Условна фраза за извънредни обстоятелства. А вие откъде го научихте?

— Също от университета, само че един друг спецкурс. През войната бях началник на полковото контраразузнаване.

— Я виж ти! СМЕРШ^[1]?

— Да, тогава се наричаше така.

— Но директният път от тези части е кадрова работа в Държавна сигурност?

— Навярно е било така. Обаче през четиридесет и четвърта година бях ранен и с медицинска комисия бях демобилизиран по непригодност за военна служба. Тогава си мислех, че не ми е провървяло. А сега си давам сметка, че напротив, извадил съм голям късмет! Излекувах се, завърших минно-геоложкия, търсих диаманти в Мирное. А по-късно дойдох в Норилск… Извинете, но трябва малко да полегна.

— Последен въпрос. Честно казано, сега нямам представа как ще се развият нещата, но не е изключено да ви се наложи още веднъж да разкажете всичко това пред следовател, който ще изготви протокол.

— Значи вие няма да сте този следовател?

— Не. В това дело мога да участвам само като свидетел. Ако бъде възбудено наказателно производство, при вас ще дойде друг следовател от Главна прокуратура. За да знаете, че го изпращам аз и да му се доверите, той ще ви каже същата парола: „Историята се прави от архиварите.“

— Е, така да бъде, щом като се налага.

— Безкрайно много ви благодаря, Владимир Семьонович.

Смирнов уморено се усмихна.

— Аз ви благодаря. Свалихте от плещите ми огромен товар и сам се нагърбихте с него. Не го забравяйте.

 

 

Пред касата за билети в централната агенция на Аерофлот се бе струпала огромна опашка от норилски отпускари, така че Турецки не виждаше начин да стигне до гишето и да си резервира място. Пък и наближаваше краят на работното време. Той тръгна към изхода със слабата надежда да завари някой началник от градските власти и да го помоли за съдействие, но неочаквано съгледа още една каса, пред която нямаше никой. Тук се продаваха билети за първа класа — един път и половина по-скъпи от другите, доста сериозна сума. Но нямаше друг изход, пък и хич не го беше грижа, че ще прибави към разноските на Дорофеев още неколкостотин хиляди рубли. Щеше да го понесе, нямаше да обеднее. Купи си билет за вечерния полет, отби се в хотела за багажа и успя да хване навреме електричката, която пристигаше на норилската аерогара Аликел точно преди извикването на пътниците за полета.

Но с това приключиха всичките му сполуки. Още докато преточваше от електричката към сградата на аерогарата, брулен от резките пориви на ледения вятър, той усети някакво лошо предчувствие, а когато нахълта в чакалнята, разбра, че усещането за надвиснала неприятност не го е подлъгало: цялата аерогара беше претъпкана с хора, желаещи да напуснат Норилск — с куфари и сакове, с деца в училищна и предучилищна възраст, дори с пеленачета. Седяха кой където бе намерил място — по стъпалата към горните етажи, в бюфета, върху багажните плотове и кантари или направо на пода, по тесните проходи между купчините багаж, пушеха в тясното пространство между двете двойни врати, отделящи залата от пистата, блеснала под ледените лъчи на яркото слънце.

— Норилск не приема — обясниха на Турецки няколко души. — Има страничен вятър. Московският самолет стои в Хатанга, а красноярският дори още не е излетял.

— И колко може да продължи това? — попита той.

В отговор те само се засмяха.

— Веднъж ми се наложи да чакам тук седем денонощия — обади се брадат мъж. — Наистина, беше през февруари, времето на най-силните бури. А сега вече е лято, може да чакаме най-много едно-две денонощия.

— Е, и това е нещо — отбеляза Турецки. — А иначе с какво друго бих могъл да замина за Москва?

— Голям образ си. С нищо. Има железопътна линия само до Дудинка.

— Защо? Може — намери се един специалист по въпроса. — От Дудинка с моторния кораб до Красноярск. А оттам вече е по-лесно да се замине със самолет.

— И колко време пътува корабът?

— Около шест денонощия.

Май го загазих, помисли си Турецки. Пообиколи из аерогарата, намери будките с телефонни автомати, но нито един от тях не беше междуградски. Можеше да се обади само в Норилск, но не виждаше на кого и защо. Влезе в пощенската служба, мислеше да предупреди Ирина и Денис Грязнов за непредвиденото закъснение с телеграма, но и тук удари на камък: работното време бе приключило и гишетата бяха затворени.

Не му оставаше нищо друго, освен да се примири с положението.

Намери си място на пода при едно от гишетата и седна, сложи сака до себе си върху мраморните плочи, като извади папката с документи за работата, за да не се измачкат, прегъна колене и облегна гръб на дървената стена на гишето. Затвори очи. Разбира се, най-добре беше да подремне, така времето щеше да мине по-бързо. Но това беше абсолютно невъзможно — наоколо цареше голяма врява, хората сновяха напред-назад непрекъснато, от време на време се включваха високоговорителите и писклив женски глас съобщаваше за поредното двучасово забавяне на полетите „във връзка с непристигането на самолетите“.

Едва след час и половина-два, Турецки успя да изпадне в някакво тъпо безразличие и да се унесе в лека дрямка. В главата му прелитаха разкъсани спомени за срещите и разговорите от изминалия ден, като тъмна сянка зад тях се мяркаше онзи дяволски полковник от министерството… Впрочем какви полковници можеше да има в Министерството на цветната металургия? А зад всички тези смътни видения се изправяше синият форд на Никитин на паркинга на Внуковската аерогара…

Погодин, довереният човек на Никитин. Дотолкова доверен, че аз, Хари К. Никитин, му възлагам да отиде в Норилск и да вземе документацията, която струва десет милиарда долара. Самият аз не мога да пътувам — имам американски паспорт… Всъщност дали аз, Турецки, бих поверил подобна задача на някого от моите приятели? На Слава Грязнов например? Или на Костя Меркулов? А на Денис? На Денис едва ли — твърде млад е. А Погодин не е млад…

„Изглежда по-млад от своите петдесет…“ Така каза Дорофеев за Никитин. А оная жена от градския съд какво каза за Погодин? „Около четиридесет и пет годишен… висок… с черна коса и черни мустачки…“ Двамата са почти връстници. Може би приятели. Най-вероятно — приятели. И то много близки.

Но за какъв дявол фордът се е озовал във Внуково?

— Уважаеми дами и господа, моля за внимание. Норилското летище ще бъде затворено приблизително до четири часа сутринта местно време. Самолетът Москва — Норилск все така се намира в Хатанга. А самолетът Красноярск — Норилск очаква разрешение да излети от Красноярск. Синоптиците съобщават, че скоростта на вятъра намалява… Благодаря за вниманието.

Турецки скочи.

— Що рипаш бе, човече? Спи си — зачуди се съседът му. — Други работи съобщиха, не ни викат още.

Но Турецки сякаш не го чу. Като се препъваше в куфари, чанти, пакети и се блъскаше в хората насреща, той изскочи от аерогарата и отвори вратата на една жигула от таксиметровите коли, чакащи пред входа.

— В града! Бързо!

— Сто и петдесет хиляди — обяви шофьорът.

— Какво?

— Е, не долари де. Рубли.

— Карай!

След около час, когато вече минаха прелеза в началото на града, който удивително напомняше за прелеза при влизането в Москва откъм Внуково, шофьорът попита:

— Накъде?

— Към някое фотоателие, независимо кое — отговори Турецки.

— Фотоателие? В четири сутринта?! До девет всичко е затворено!

— По дяволите! Вярно. А слънцето грее, като ден е… Карай тогава в хотела.

За щастие дежурната на рецепцията не спеше. Когато видя Турецки, тя съчувствено поклати глава:

— Върнахте се, а? И правилно сте постъпили. Вие излязохте така бързо, че не успях да ви предупредя. Нямаше нужда да тръгвате, можехте да си седите в стаята и да се обаждате на летището. Ние отдавна вече си имаме автоматични телефонни услуги: ще ви дадат информация за времето, дори с кой влак на електричката за кой полет да тръгнете. Е, за ония, които нямат телефон в стаята си, е по-трудно, разбира се.

Турецки си спомни претъпканата аерогара и си помисли, че ерата на всеобщата телефонизация очевидно още не е настъпила в Норилск.

— Запазих стаята ви — продължи дежурната. — Четиристотин и дванайсета, нали? Ето ви ключа. Няма нужда да доплащате. При нас стаите се водят от дванайсет до дванайсет. Ако останете до по-късно, тогава ще платите за още един ден. Бюфетът отваря в пет, можете да закусите. А сега вървете да си почивате.

Турецки имаше чувството, че никога през живота си не е чакал толкова дълго, времето се точеше ужасно бавно. Поседя в стаята, избръсна се, закуси, а стрелките на часовника като че ли бяха залепнали за циферблата. Пък и никак не му се спеше — напрежението, което го беше обзело в Аликел, не го отпускаше дори за секунда. Опита се да хване някоя програма по телевизията, но на екрана прехвърчаха единствено снежинки. Включи радиоточката — и тя мълчеше. Не му оставаше нищо друго, освен да крачи от прозореца към вратата и да пуши цигара след цигара.

Неочаквано радиоточката се обади:

— Два часа през нощта московско време. Добро утро, другари! Днес е двайсет и шести юли, петък. Температурата в града е плюс седем градуса. Летището все още е затворено. Ще ви предадем последните новини. По всички мини стачната готовност се запазва. В подкрепа на миньорските искания се обявиха пристанищните работници в Дудинка. Според изявлението, дадено пред нашия кореспондент от обединения стачен комитет, в момента се провеждат успешни преговори за общи протестни действия заедно с миньорите от Воркута и Кузбас…

Осем часа. Турецки вече не издържаше да чака в стаята. Облече си шлифера и излезе от хотела. До централния булевард „Ленински проспект“ стигна за десет минути. Още четвърт час мина, докато намери сред магазините и кафенетата витрина с табелка „Бързи снимки“. В осем и половина дойде един младеж с винтяга и отключи фотоателието. Турецки влезе след него.

— Още е затворено — предупреди го младежът. — Майсторът ще дойде в десет.

— А вие какъв сте?

— Лаборант.

— Точно вие ми трябвате.

В миниатюрната приемна Турецки подаде една от цветните снимки на Никитин — тази, на която беше фотографиран в едър план.

— Можете ли да я преснимате в черно-бял вариант?

— Защо? — учуди се лаборантът. — Чудесна цветна снимка.

— За да не изпъква загарът на лицето.

Очевидно досега лаборантът не бе получавал по-нелепа поръчка и с недоумение впери очи в него, очаквайки някакви разяснения. Но Турецки нямаше време за приказки. Извади от портфейла си банкнота от сто хиляди рубли и я сложи върху снимката на Никитин.

— Снимката трябва да е готова след петнайсет минути.

След кратко колебание лаборантът кимна:

— Почакайте тук, седнете.

И изчезна в лабораторията. След четвърт час се появи отново.

— Да я гланцирам ли?

— Няма нужда.

— Ще съхне по-дълго.

— Тогава я гланцирай.

След още пет минути снимката лежеше пред Турецки. Той помоли лаборанта да му даде черен флумастер и се зае за работа. Отначало почерни бялата коса на Никитин. После превърна светлосивото сако в някакво подобие на черно манто. Вратовръзката също направи черна. Какво още? Да, мустачките. Тънки. Прибави и мустачки. После сравни двете снимки. На пръв поглед — двама различни мъже. Май това е всичко.

Турецки стана и се отправи към вратата.

— Може ли… — спря го лаборантът. — Искам да ви попитам нещо. Ще ви върна парите, само ми кажете защо направихте всичко това. Въпросът ще ме измъчва цял живот.

Явно младежът не беше глупак. Турецки покровителствено го потупа по рамото:

— Свиквай с непонятното, моето момче. Човек живее, докато се мъчи над нещо. А когато всичко му стане ясно — тогава идва краят. И забрави за мен. Аз съм просто един обикновен луд…

Затича се към градския съд. Ганшин още не беше дошъл на работа, но завеждащата архива вече беше на мястото си. Като понамести квадратните си очила, тя внимателно разгледа коригираната от Турецки снимка и уверено заяви:

— Да, същият човек е. Погодин.

Дома на техниката. Той също се намираше на „Ленински проспект“, до Двореца на културата.

Вера Фьодоровна:

— Той е. Мустачките му са малко по-различни, но е той, сигурна съм.

Нямаше повече въпроси. Все пак, когато се върна в хотела, Турецки показа снимката и на дежурната:

— Помните ли този ваш гост? Вчера си е заминал.

Тя се усмихна.

— Помня го. И вас няма да ви забравя. Чухте ли, че летището вече е отворено? Тъкмо ще успеете да хванете електричката.

Така се разбърза, че дори забрави да й благодари.

И така, полковниците в разследвания случай станаха с един по-малко.

В 10,30 московско време самолетът от полет 1248 Норилск — Москва се приземи на Внуково. И първото, което се наби в очите на Турецки, когато си купи новия брой на „Московски комсомолец“, беше набраното с едър черен шрифт заглавие:

НЕСПОЛУЧЛИВО ПОКУШЕНИЕ СРЕЩУ БАНКЕР

Снощи в 22 часа и 10 минути на „Трьохпрудни переулок“ пред сградата на номер 16 бе извършено покушение срещу един от най-известните финансисти на Русия, генералния директор на Народната банка господин И. Н. Дорофеев. Стреляно е два пъти със снайпер от тавански прозорец на съседната сграда, намираща се в основен ремонт. Двата куршума са попаднали в целта, но не са наранили г-н Дорофеев, тъй като са заседнали в бронежилетката, с която предвидливо е бил облечен банкерът.

Убиецът е избягал от местопрестъплението. Води се следствие…

Турецки сгъна вестника, прибра го в джоба на шлифера и излезе от аерогарата. Но преди да се нареди на опашката за автобуса, прекоси площада и обиколи платения паркинг. Синият форд вече не беше там.