Фридрих Незнански
Избор на оръжие (13)

4.

Ако Норилск наистина беше осмият вход към ада, в самия град, изглежда, никой не подозираше това. Нямаше никакви външни признаци за подобна зловеща близост, с изключение на надвисналия над кварталите смог, който се виждаше отдалече — поне от петдесет-шейсет километра — през прозорците на електричката, свързваща града с аерогара Аликел. Смогът, невидим в самия град, но доловим по възкиселия привкус в устата, си имаше съвсем материалистично обяснение: металургичните заводи, които се точеха от изток на запад все по-близо към града, го опушваха със сероводородния си дим.

Спътниците на Турецки в електричката, излезли да изпушат с него по една цигара в коридора, му обясниха, че на изток са старите заводи: никеловият, обогатителната фабрика и леярските цехове, чийто строеж е бил започнат още в средата на трийсетте години и е бил продължен и завършен през войната; на запад пък са новите заводи, които изобщо не би трябвало да изпускат толкова много дим, ама на — димят ли, димят.

Едва ли бе останала област от бившия СССР, където Турецки да не беше ходил в командировка: от издъхващия лете от влагата и рояците комари Термез до обсипаната с въглищен прах Воркута, от европейски чистия Брест до стръмните, сякаш изгърбени улици на Владивосток, продухвани от океански бриз. Така че Норилск едва ли можеше да го изненада с нещо. И наистина: град като град, компактен, центърът бе строен по подобие на Санкт Петербург, а крайните квартали бяха пълни с безлични къщи от червени тухли и неодялан камък, с двуетажни тоалетни в дъното на просторните си дворове — както му разказаха, зимно време се натрупвал сняг точно до втория им етаж.

И все пак две неща му направиха впечатление. Първо, нямаше нито едно дърво, само тук-там се виждаше по някой хилав храст, изникнал сред тревните площи с някаква бледа трева, подобна на овес. Всъщност това наистина беше овес. Второто беше слънцето, което изобщо не залязваше. В полунощ норилското слънце се извисяваше над Двореца на културата — Концертната зала в края на късия централен булевард, наречен, естествено, „Ленински проспект“, позлатяваше със студената си светлина покривите и прозорците на сградите, удължаваше сенките на хората по булеварда, след което започваше новата си обиколка по небето.

Такъв беше полярният ден. А каква ли беше полярната нощ?

Изглежда, всички в Норилск бяха побъркани на тема стайни растения. Във фоайето и по коридорите на новия уютен хотел човек нямаше къде да се обърне от фикуси, кактуси и кичести китайски рози, през витрините на магазините и ресторантите се виждаха буйни водопади от аспарагус, виещ се бръшлян и най-различни други декоративни растения. Със зеленина беше украсен и малкият вестибюл на Норилската комплексна геологопроучвателна експедиция, която се помещаваше в една тухлена сграда в промишления район — на двайсет минути път с автобус от центъра на града.

Началникът на НКГПЕ Андрей Павлович Шчукин, на когото Турецки се бе обадил предишната вечер, за да си уговорят среща, го чакаше в кабинета си, чийто прозорец гледаше към малък кръгъл площад. В центъра му се издигаше някакъв паметник, а на отсрещната страна пред висока административна сграда бяха паркирани няколко волги и един дълъг черен ЗИЛ.

Някога, много отдавна, един познат журналист — стара лисица в занаята — бе дал на Турецки полезен съвет, от който по-късно той често и почти винаги успешно се възползваше: „Ако искаш да предразположиш човека, при когото си отишъл по работа, никога не подхващай веднага деловия разговор. Ако в стаята или кабинета му виси картина, попитай го за нея. Видиш ли на масата или на бюрото книга, поинтересувай се каква е, дали му харесва. Изобщо говори, за каквото ти хрумне, но не започвай с работата…“

По стените в кабинета на началника на експедицията нямаше картини, само някакви схеми и графики, не съгледа и книга на бюрото му. Ето защо, след като се здрависаха, Турецки кимна към прозореца и попита:

— Какво е това отсреща?

— Административната сграда на концерна „Норилски никел“.

— Аха, може да се наложи да поискам среща с генералния директор.

По суховатото лице на Шчукин се мярна усмивка.

— Ще ви бъде по-трудно, отколкото с мен. Графикът му е запълнен по минути за две седмици напред.

— А паметникът на кого е?

— На Аврамий Павлович Завенягин. Смята се за основател на завода и града. Личност с драматична съдба. Бил е директор на Магнитка, после първи заместник на Орджоникидзе, но не успял да се издигне в службата, защото Орджоникидзе скоро умрял. Или е бил застрелян, както разправят. С една дума, Сталин казал: „Не издържа пламенното сърце на нашия скъп Серго.“ А Завенягин е бил човек на Орджоникидзе и изпаднал в немилост, по някаква случайност не бил арестуван и застрелян. Изпратили го за началник на строежите в Норилск. Предшественикът му бил разстрелян за провалени срокове, същата участ очаквала и Завенягин, но той се справил със задачата. Съумял да ускори хода на строежа и преди войната били изкарани първите товари никел. А никелът е бил страшно необходим за направата на танкови брони. По същото време някакъв английски вестник писал, че Завенягин е най-големият специалист по използването на робски труд в Сибир. Сталин го върнал в Москва и го назначил за заместник на Берия по строителството. По-късно пък работил над атомната бомба с Курчатов, бил е заместник-председател на Министерския съвет… Но вие сигурно не се интересувате от историята на Норилск?

— Не, по-скоро от сегашното състояние — съгласи се Турецки. — И най-вече от Имангда.

Шчукин се оживи:

— Какво по-точно? Аз съм работил там. През април седемдесет и първа година. Това беше първият ми полеви сезон в Норилск. Тъкмо бе организирана хидрогеохимическата група, на Имангда установявахме състоянието на находището. Как да ви го обясня по-разбрано? Пробивахме леда, вземахме проби от водата на различни езера, правехме анализ и по съдържанието на микроелементи в състава преценявахме вероятността водата да е в допир с рудни пластове. Този метод не е много точен, но отнема по-малко време и е по-евтин от другите. Така че ние го използвахме на Имангда.

— Случайно да познавате Никитин?

— Разбира се. И то много добре. Работеше в моята група. Познавам и Олга, жена му. Аз лично ги ожених.

— Как така? — зачуди се Турецки.

— Ами имаме едно мъдро книжле — „Инструкции за провеждането на геологопроучвателните работи“. В него пише: „При теренните проучвания в отдалечени или слабо населени райони ръководителят на геоложката група трябва да е готов, когато се наложи, лично да разрешава не само административно-стопанските, но и етичните, правните и други възникнали въпроси.“ При тези условия началникът на групата е като капитан на далечно плаване. Има право да легализира завещания, да заверява пълномощни, да издава свидетелства за раждане, дори да регистрира бракове.

— И те защо решиха да се женят в тундрата? Просто от някаква ексцентричност, така ли?

— Не. Появи се извънредна ситуация. Получихме заповед да се преместим в друг район, а Никитин трябваше да остане в Имангда. Той беше, както сега казват, вътре в нещата, опитваше се да докаже, че Имангда е по-богата от Талнах. Началник на експедицията по онова време беше Владимир Семьонович Смирнов. Той разреши на Никитин да остане и Олга се съгласи да му прави компания. Но по това време съществуваше една забрана — мъж и жена можеха да работят заедно само ако са съпрузи. И така те решиха да сключат брак.

— Излиза, че е било брак по сметка?

— Не, беше по любов — поне от нейна страна. Тя си е издействала и практиката в Норилск, за да бъде с него. По-късно, когато се върнаха в града, им издадоха нормален акт за граждански брак. Роди се дъщеря им. После заминаха в Ленинград. Не знам дали бракът им е бил щастлив.

— Развели са се. През седемдесет и шеста.

— Така ли? Жалко. Добро момиче беше — предана, безстрашна. Дори му завиждах за нея. Но какво да се прави, явно на тоя брак не му е било писано да просъществува.

— Какво представляваше Никитин? Що за човек беше?

— Защо казвате „беше“?

— Имах предвид какъв е бил на младини — уточни Турецки.

Шчукин се замисли. Стана от креслото, приближи се до прозореца и постоя известно време мълчаливо, загледан разсеяно в площада, къпан от струите на внезапно рукналия дъжд. В това време Турецки го наблюдаваше внимателно — висок и сух, със стегната фигура, в плетен пуловер от дебела вълна, които преди трийсет години излязоха на мода благодарение на Хемингуей.

— Той беше фанатик. А Имангда беше неговата фикс-идея. Не знам как го е завладяла. Може би по време на практиката, когато работеше с архивите на експедицията. По онова време Имангда беше отдавна замразен проект, дори никой не си спомняше за него. Пък и имаше ли смисъл? След осемнайсет сондажа на голяма дълбочина нищо не подсказваше наличието на богата рудна жила. А Никитин се опитваше да докаже, че не е сондирано на правилните места. Упоритостта и силната му вяра бяха достойни за някоя благородна кауза, но за него всички, които не споделяха мнението му, бяха изостанали консерватори, кариеристи, некадърници. С една дума, врагове.

— Бил е демагог?

— В никакъв случай. Демагогът само приказва. А Никитин, трябва да му се признае, работеше. Четири сезона изкара на Имангда. На ден изминаваше по шейсет-седемдесет километра. Това е твърде много. По сипеи, блата, мочурища. Той сам свърши огромна работа, за която би бил нужен отряд от най-малко десет души. Това не може да се нарече демагогия. Никитин имаше една-единствена възможност да докаже, че е прав — да намери излаза на рудната жила на повърхността.

— И го намерил, нали? — подсказа Турецки.

— Във всеки случай представи образци от рудата. Според заключенията от анализите бяха напълно идентични с тази в Талнах.

— Но всъщност би трябвало да е така, щом Имангда и Талнах са едно рудно тяло, нали?

— Че е така, така е. Но когато човек е толкова силно вярващ и озлобен към останалите, дори най-разумните му доводи се приемат с резерви.

— Мислите ли, че може да е прибягнал до някаква подмяна, фалшификация?

— Едва ли. Но имаше и такива мнения.

— Вие не подкрепихте ли Никитин?

— Той не ме потърси за съдействие. Пък и по онова време аз бях началник на стационарната група в Месояха, това е на триста километра от града, сондирахме за газ. Радвахме се, ако ни се удаде възможност веднъж месечно да отскочим до Норилск за два-три дни. Така че за всичко това научих от слуховете, откъслечно. Но във всеки случай проучвателните сондажи в Имангда не бяха подновени.

— А Никитин как реагира?

— Амбицира се, сякаш подлудя. Взе да пише писма. Обвиняваше градския комитет на партията, директора на завода, началника на експедицията Смирнов. А после и съветската власт като цяло. Работата дори стигна до съд.

— Но не са го съдили — вмъкна Турецки. — Защо?

— По-добре е да попитате за това Станислав Петрович Ганшин. По онова време той беше градски прокурор. След тая ужасна история го уволниха, няколко години работи като адвокат в юридическата консултация, по-късно го избраха за съдия. Сега е председател на градския съд.

— След като станахте началник на експедицията, не направихте ли опити да се поднови проучването на Имангда?

— На два пъти залагах в годишния план проучвателни сондажи. И двата пъти ги зачеркваха.

— Защо?

— Нямало пари. Било нецелесъобразно. Не му било сега времето.

— Отчетите на Никитин и образците от рудата останаха ли на съхранение в архива на експедицията?

— А как иначе? По този въпрос в онова мъдро книжле специално пише: „Всички скални образци, ядки — това са цилиндрични стълбчета, извадени със сондата — обясни Шчукин, — описания на геоложките маршрути, а също и всички резултати от проучванията, както положителните, така и отрицателните, подлежат на дългосрочно съхранение, така че в бъдеще да има възможност да се прецени натрупаният фактически материал от гледна точка на новите теоретични постановки.“

— Умно — констатира Турецки.

— Елате да идем в архива — каза Шчукин.

Турецки тръгна след него по просторния дълъг коридор. Вратите на много от стаите бяха отворени. Вътре бе задръстено с бюра и шкафове, но нямаше жива душа, а разхвърляните столове и книжа по бюрата създаваха впечатление, че всички служители на експедицията са били спешно евакуирани по тревога.

— Къде са хората? — попита Турецки.

— Почти всички са на експедиция. При нас летният сезон е много кратък, само четири месеца, през които трябва да се свърши цялата работа. Вие съвсем случайно ме заварвате в града. Вчера се върнах от тундрата, а утре отново излитам. През зимата пък се занимаваме с научната работа, лабораторната обработка на данните и се бутаме тук едва ли не като сардели.

В просторното приземие зад дървен плот като в библиотека седеше млада жена, наметната с кожухче, и четеше книга. Зад гърба й имаше няколко редици високи до тавана дълги метални стелажи, претъпкани с папки.

— Намери ми отчетите на Никитин — обърна се към нея Шчукин. — За седемдесет и четвърта година. Имангда.

— Няма ги на мястото им — отвърна тя.

— Как така да ги няма? — изненада се Шчукин.

— Ами така. Няма ги и толкоз.

— А ти откъде знаеш? Дори не отиде да погледнеш.

— Вчера ги потърсих. Обади се някакъв мъж и пита за тях.

— Кой е той, представи ли се? — заинтересува се Турецки.

— Сега ще ви кажа, записах му името. Ето го — Погодин. От Министерството на цветната металургия. Началник на някакъв отдел.

— Познавате ли го? — обърна се Турецки към Шчукин.

— За първи път го чувам. Но къде може да са се дянали отчетите? Сигурно някой ги е взел и не ги е върнал, а? Я провери в регистъра.

— Вече го направих. — Жената разтвори дебела деловодна книга и посочи с пръст: — Ето, вижте. Имангда, Никитин, септември седемдесет и четвърта година. А до него пише: „Иззето като веществено доказателство по наказателното дело срещу И. К. Никитин.“

— И не са ги върнали?

— Нищо не е отбелязано. Образците от рудата са на мястото си.

Шчукин се намръщи.

— Каква е тая работа?! Никак не ми харесва.

— Аз какво съм виновна? През оная година съм била дете, тогава тръгнах на училище.

— Не говоря за теб, а изобщо. Тези документи са на строг отчет!

— Може би са останали в архива на градския съд? — предположи Турецки.

— И аз така казах на тоя Погодин. Че най-вероятно са там.

— Казала си на един непознат човек, че наши секретни документи се намират в градския съд? Поне да ме беше попитала!

— Вас ви нямаше, пристигнахте чак вечерта.

— Но има главен инженер, главен диспечер.

— Ама човекът само се обади по телефона. Ако беше дошъл лично, естествено, че щях да го изпратя за разрешение. Той просто попита — аз му отговорих.

— Отиваме при Ганшин! — решително обяви Шчукин.

Сякаш по някаква стародавна традиция из цяла Русия за съдилища се определят най-старите, неудобни, с десетки години неподдържани сгради. Норилск не правеше изключение — и тук градският съд се намираше в стара, олющена триетажна постройка с мръсни коридори и проскърцващ дъсчен под. Пред вратите имаше по няколко реда кресла, съединени едно с друго, вероятно бракувани от някое кино. Само приемната и кабинетът на председателя бяха наскоро ремонтирани, стените бяха облепени със светли тапети, а таваните — белосани.

Ганшин беше около шейсетгодишен мършав мъж, сякаш изсушен от дългогодишното си служене на Темида в Заполярието, но зад очилата с тънки златни рамки погледът му беше жив и проницателен, а слабото лице изглеждаше приветливо и доброжелателно.

Шчукин представи госта си на съдията така, както му се беше представил самият той:

— Сътрудник на „Нова Русия“.

И за момента това отговаряше на чистата истина: преди да замине, Турецки отиде в редакцията и получи командировъчна заповед. Най-напред главният редактор изохка и се хвана за главата, като пресметна колко пари ще струва на редакцията, но Саша го успокои, че заповедта му трябва, за да си извади по-бързо пропуск за граничната зона, а билетите и всички останали разноски ще бъдат поети от друга организация. Главният редактор не попита коя точно е тази организация, а и Турецки избягна да се впуска в подробности.

— „Нова Русия“ ли? — възкликна Ганшин. — Получавам го. Сериозен вестник. Но май не си спомням да съм срещал някъде името ви.

— Пиша под псевдоним — Александров.

— А, знам го. В такъв случай съм чел ваши статии. Юрист ли сте?

— Да.

— Личи си.

— Станислав Петрович, вижте какъв проблем ни доведе при вас — започна да обяснява Шчукин. — По време на следствието по делото на Никитин от нашите архиви са иззети неговите отчети за работата му в Имангда. Помните ли това дело? Имаше и статия в „Заполярна правда“, озаглавена — „Под маската на борци за правдата“?

— Как не, разбира се, че го помня.

— Та проблемът е, че като са иззети, после не са върнати.

— Не може да бъде. Сега ще проверим.

Той извика секретарката и я помоли да му донесе от архива делото на Миронов.

— Защо на Миронов? — не разбра Турецки.

Ганшин обясни:

— Тогава в едно производство бяха обединени три дела: на Миронов, на Никитин и на още един, не му помня името. Бяха подведени под един член — седемдесети, за антисъветска агитация и пропаганда. По онова време ситуацията беше много сложна. Рудниците в Талнах започнаха да пускат суровина, но заводите още не бяха готови за нея. И се наложи режим на извънреден труд, бригади, съботници, а с това, както винаги, се появиха аварии и производствени злополуки. Работниците взеха да се бунтуват. Разбира се, до стачки не можеше да се стигне. Администрацията започна да уволнява по-шумните недоволници. Те бяха подвеждани под съдебна отговорност. Върху съдиите се оказваше особено силен натиск от градския комитет на партията и от най-различните други началства. Съдиите отказваха да възстановяват на работа уволнените. Тръгнаха касационни жалби. Тогава се появиха такива като Миронов, нелегални адвокати. Взеха да пишат жалбите на другите и заводът беше принуден да връща на работа уволнените. И както се изразяваха нашите властимащи, това „изостряше обстановката“. Отгоре заповядаха Миронов да бъде арестуван. Делото беше скалъпено в местното КГБ. Когато се запознах със следствените материали, разбрах, че изобщо не може да става и дума за антисъветска агитация и пропаганда. В най-добрия случай можеше да бъде приложен член сто и трийсети за клевета: разпространяване на безспорно неверни и опозоряващи друго лице измислици. А още по-точно — член седми от Гражданския кодекс — защита на личното достойнство и чест.

— На какви основания бе заведено делото? — попита Турецки.

— Материалите на обвинението включваха жалби до ЦК, до Брежнев. Миронов беше писал дори до ООН, че тук се разпореждат „варвари на двайсетия век, които изтребват собствения си народ“. Никитин беше по-сдържан в квалификациите — „престъпници“.

— Престъпници ли? Защо?

— Смяташе, че средствата трябва да бъдат инвестирани в Имангда, а не за строежа на талнахските рудници. А там отиваха десетки, ако не и стотици милиони рубли. От старите, истинските рубли. Той наричаше това престъпление.

— И как приключи всичко?

— Предложих делото да се преквалифицира в дело от частен характер. При това положение в съда като ищци трябваше да се явят оскърбените: първият секретар на градския комитет на партията и генералният директор на завода. Те, естествено, отказаха.

— Защо?

Ганшин се усмихна презрително:

— Че на кого му е притрябвало да спрягат името му в открит съдебен процес? А имаше и доста основания за твърденията на Миронов. Наистина, що се отнася до Имангда, въпросът все още стоеше открит, но положението в цеховете на завода не будеше никакво съмнение. Всички знаеха прекрасно какво става там.

— И делото беше прекратено, така ли? — попита Турецки.

— Няма ищци — няма дело.

— А вие бяхте ли наясно какви последици ви заплашват?

— Обясниха ми.

— И все пак се решихте?

— Виждате ли, Александър Борисович… Сигурно знаете историята на града?

— В общи линии.

— Достатъчно е, за да ме разберете. Някак не ми харесваше перспективата да вляза в новата история на Норилск като прокурор, върху чиято съвест ще тежи първият политически процес в една от столиците на ГУЛАГ.

— Но навярно при другите прокурори е имало такива процеси?

— Нито един.

— Точно така, нито един — потвърди Шчукин.

— Повлиял е създаденият от вас прецедент?

— Може би… В известна степен… Не знам.

На вратата се почука и в кабинета влезе завеждащата архива — възрастна жена с побеляла коса и квадратни очила със силен диоптър и сложи пред Ганшин папката с углавното дело. Той я разтвори, прелисти набързо документите вътре и учудено вдигна вежди:

— А къде е приложението? В описа пише: „вж. приложение № 12“. А тук се намира единайсет и веднага следва тринайсет. Дванайсето приложение го няма.

— Как да го няма? — стъписа се архиварката. — Вчера ги проверих. Когато ги давах за преглед…

— На кого?

— Идва един мъж. От Москва, от ФСС.

— Как се казва?

— Погодин.

— От ФСС, или от Министерството на цветната металургия? — попита Турецки.

— От ФСС. Поисках му документите. Той ми показа служебната си карта. И в нея пишеше: ФСС, полковник Алексей Сергеевич Погодин. Записах името му в регистрационната книга.

— Защо дадохте делото без мое разрешение?

— Но, Станислав Петрович… вие бяхте на процес. А и на делото няма печат „секретно“. По принцип всеки гражданин има право да се запознае със съдържанието му. Още повече пък от ФСС…

— Вземал ли го е със себе си? — отново се намеси Турецки.

— Не, как така ще му го дам!? Чете го в стаята при архива, стоя към час и половина. После ми го донесе, благодари и си отиде. Аз върнах папката на мястото й.

— И не проверихте дали всички документи са вътре?

— Не, не проверих. Дори през ум не можеше да ми мине… На кого са притрябвали? Документи отпреди двайсет и няколко години.

— А ето че са притрябвали на някого — отбеляза Ганшин.

— Ако обичате, опишете ми този мъж — помоли Турецки.

— Амии… около четиридесет и пет годишен, доста висок, не е пълен. Беше облечен с дълго черно кожено палто, с шапка, хубав тъмносин костюм, вратовръзка… Брюнет, с тънки черни мустачки.

— Прошарен ли е?

— Не, косата му беше съвсем черна.

— Загорял от слънцето?

— Май не. Леко мургав по рождение…

— Не спомена ли къде е отседнал?

— В хотел „Норилск“.

— Вие ли го попитахте?

— Не, случайно стана дума в разговора…

Ганшин вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Ало, хотелът ли е? Моля, бихте ли проверили дали имате гост от Москва на име Алексей Сергеевич Погодин? Да, ще почакам… В коя?… Такаа. А кога?… Благодаря ви. — Той затвори телефона. — Преспал е там. Командировъчното му е издадено от Министерството на цветната металургия. Снощи е отпътувал с вечерния полет.

— Какво да правя сега, Станислав Петрович? — разтревожено попита завеждащата архива.

— Ще напишете подробно обяснение за случая.

Жената въздъхна и излезе.

Председателят на съда се обърна към Турецки:

— Какво значи всичко това?

— Мен ли питате? — удиви се той.

— Тогава ще ви поставя въпроса по друг начин: защо се интересувате точно от това дело?

Турецки му показа изрезката от „Икономически вестник“. Ганшин я прочете и я даде на Шчукин. Той също я прочете, върна я на Турецки и попита:

— Кой е този анонимен чуждестранен инвеститор?

Турецки отговори:

— Никитин.