Фридрих Незнански
Избор на оръжие (11)

2.

„Московска кантора на Норилскснаб“…

От изненада Турецки се закова на място, изотзад в него се блъсна някакъв мъжага и го обсипа с псувни, лъхаше на алкохол. Друг път Саша би намерил какво да му отговори, нямаше да му остане длъжен, но сега само махна с ръка и остана като закован на многолюдния тротоар, вперил очи в прашната табела зад стъклото. Колко пъти беше минавал по тази уличка — навремето „Жданов“, а сега бог знае как й беше името, сто, хиляда? И нито веднъж не беше забелязвал тая табела. Може би я бяха окачили наскоро? Какво ти наскоро — от времето боята под стъклото се бе напукала. Защо по-рано не я беше съгледал, а сега направо му се наби в очи? Ами естествено, в нея има думата „Норилск“. А напоследък при тази дума той наостряше уши и заемаше стойка като ловджийско куче.

И таз добра. Ето го „Детски свят“, отсреща е Кузнецкият мост. А тук, в тази олющена ъглова сграда, е Норилск.

Изкачи се по изтритите, почти хлътнали стъпала, влезе в кантората и сякаш тутакси се пренесе във времето с петнайсет-двайсет години назад. Това беше истинско едновремешно учреждение, без модерни мебели. Коридор с пластмасова облицовка, имитираща дъбова ламперия, претичващи от една стая в друга възрастни служителки с папки в ръце. Иззад вратите се чуваше звън на телефони и пресипнали от напрягане гласове:

— Мурманск! Ало… Кажете какво е положението с ледовете?… За какъв дявол задържате корабите?!… А без ледоразбивач не може ли?… Лошо… Лошо, казвам!

— Хатанга!… Чувате ли ме?… Ало, Хатанга!… Кога ще пуснете нашата пратка с яйца? Кога?! Вие сте луди! Та това са сто и седемдесет хиляди кори с пресни яйца! Ще им мине срокът на годност и ние ще ви предявим иск за нанесени щети!… Да-да, на вас, а не на господ бог! Два дни времето е топло и за нафтата трябваше да помислите вие, а не господ бог!

На площадката при завоя на коридора имаше чешмичка с течаща вода — глава на титан с чучурче, но без прикованото за него със синджир алуминиево канче. На масичката отстрани — подшити вестници: „Красноярски работник“, „Заполярна правда“. В тях бяха прибавени и най-новите броеве. Турецки се спря и ги прелисти. В последния брой на „Заполярна правда“ бе поместен репортаж за общото съвещание на стачните комитети на миньорите, минните строители и металурзите. През двете страници в средата на вестника минаваше заглавие с едри букви и закачливо съдържание: „Е, какво, момчета? Ще стачкуваме или не?“

Турецки се подсмихна: направо „Московски комсомолец“!

В края на коридора откри врата с табелка „Началник на Норилскснаб — Б. С. Николски“, почука, влезе и попита секретарката, която седеше зад един компютър и старателно бучкаше с пръст по клавиатурата:

— Тук ли е Борис Семьонович?

— Барух Соломонович. Борис Семьонович беше преди перестройката. Да, тук е.

— Аз съм от вестник „Нова Русия“. Попитайте го дали ще ми отдели десетина минути? Казвам се Турецки.

— Че попитайте го лично. Сигурно ще ви отдели. Той обича да говори с репортери.

— Може би все пак вие ще ме представите?

Тя сви рамене и натисна един бутон на интеркома.

— Дошъл е някакъв си Турецки от вестник „Нова Русия“. Ще го приемете ли?

— Нека влезе — чу се от апарата.

— Влизайте — каза секретарката. — Или искате и вратата да ви отворя?

Ама че мръсница, помисли си Турецки.

Зад бюрото в малкия кабинет седеше около шейсетгодишен пълен плешив мъж с червено, сякаш изгоряло от слънцето лице, облечен с бяла колосана риза със запретнати ръкави, вратовръзката висеше разхлабена. Сакото му бе преметнато на облегалката на креслото. На стената до вратата бяха монтирани клонести еленски рога, явно служещи за закачалка. На тях висеше черен къс кожух, под който бяха захвърлени високи кожени ботуши с козината навън. Турецки реши, че са приготвени за всеки случай за спешна командировка до Норилск. На другата стена бе окачена в рамка голяма цветна фотография, направена през зимата: част от широк булевард между огромни масивни сгради с колонади, балюстради от балкони и архитектурни орнаменти. На една от сградите светеха с кървав рубинен отблясък също така огромни, явно двуметрови букви „СЛАВА НА“, който завършваше на друга сграда през булеварда — „КПСС“.

— Това Норилск ли е? — поинтересува се Турецки.

— Да. Началото на града, до завода. Заповядайте, седнете.

— Прилича на Ленинград. Тоест Петербург.

— Строили са го ленинградски архитекти. В края на четиридесетте години. Тогава половината от кадрите на „Ленпроект“ са били командировани в Норилск. До петдесет и осма. Именно те проектираха малкия Ленинград. Не сте ли ходили в Норилск?

— Не ми се е случвало. Много ли съм загубил?

— По-рано бих ви казал точно това. Но сега дори не знам какво да ви отговоря.

— Защо?

— Казват, че на земята имало седем входа за ада. Ако има и осми, той е в Норилск. Перлата на Заполярието. Прокълнат от бога град.

— И защо? — повтори Турецки.

— Работих там четиридесет години. Той ми даде щастието, той ми го отне. Двайсет и пет години живяхме с жена ми в пълно разбирателство и обич. После я хвана рак. Норилск е най-северният град в целия свят и с най-висок процент на онкологични заболявания. На второ място е Запорожието. Имаше един Николай Николаевич Урванцев. Чували ли сте за него?

— Полярният изследовател?

— Да. Целия си живот посвети на Таймир. За последен път идва в Норилск малко преди да умре. Когато заминаваше, помоли да го откараме на аерогарата не с кола, а с дрезина — по железопътната линия. Аз ходих да го изпратя. Почти през целия път мълча, а по едно време каза: „За да се построи всичко това, трябваше да се хвърлят два милиарда човекочаса!“ Два милиарда! Това са четиридесет милиона човекоживота. Дори да са двойно по-малко, пак щяха да са повече от жертвите на Освиенцим и Бухенвалд, взети заедно. Та ето какъв е този град. Какво ви води при мен?

— Редакцията на „Нова Русия“ ми възложи да напиша обзорен материал за концерна „Норилски никел“ — започна Турецки, но нещо го възпря да продължи лъжата си. — Всъщност не е точно така. Норилск ме интересува по съвсем друга причина. Трябва да разбера какво става там в момента.

— Защо?

— Имам информация, че норилският завод е най-важната карта в голяма международна игра. Може би престъпна афера, но не съм сигурен. Именно това искам да си изясня.

— Значи не сте журналист. Така си и помислих.

— Аз съм следовател от Главна прокуратура. Но в момента работя за една детективска агенция. А от време на време сътруднича на „Нова Русия“. Да ви покажа ли документите си?

— Няма нужда. Вярвам ви. Старият евреин има набито око… Та значи какво става там ли? Дявол знае какво. Всичко тръгна наопаки с тая масова приватизация и пререгистрирането на завода като акционерно дружество, така и продължава към пълна съсипия. Всички са ни длъжници, и ние на всички дължим. А къде отива валутата за произведения никел? Никой не може да каже! Сега изведнъж се струпаха толкова проблеми, сякаш бръкнахме право в кутията на Пандора. Преди изборите ни подхвърляха по някоя пара, а като минаха — ядец, нищо. По месец и половина хората не получават заплати. А сега е точно сезонът на отпуските. Министерството на финансите казва, че парите са преведени. Красноярск вдига ръце: нищо не сме получили. Кой лъже и защо, а? В Мурманск взривиха ледоразбивача „Восток-5“. Ремонтът ще трае най-малко три месеца. Значи зареждането с хранителни продукти за зимата отива по дяволите.

— Защо? — попита Турецки.

— „Восток-5“ — един от трите работещи ледоразбивача — трябваше да прокара път на корабите с нашите товари по Северния морски път. А в града още отсега няма захар, брашно, водка.

— И какво пият хората?

— „Розов ликьор“. Измъкват резервите отпреди десет години. Ужасна гадост. След две бутилки само от миризмата на рози започва да ти се гади. Е, с водката е малко по-лесно — наехме два товарни самолета, ще я откараме по Енисей. Ами другото? Снабдителните бази са в Красноярск. А със самолети захарта ще ни излезе златна. На всичкото отгоре тук в Москва убиха Олег Кузнецов, председателя на стачния комитет на миньорите. Когато в Норилск разбраха за случилото се, хората направо полудяха. Ако бях от ония, дето си падат по световната конспирация, щях да кажа, че всичко това е работа на някои чужди спецслужби.

— А вие не допускате ли подобна възможност?

— Пълни глупости! Никакви врагове не са способни да ни струпат на главата толкова бели, колкото самите ние можем да си докараме с нашето руско нехайство и немарливост. Лесно е да се стовари на другите вината за всичко, много е удобно. А оттам остава само половин крачка до лова на вещици. И за Норилск отново ще тръгнат конвои по някой нов член петдесет и осми.

— Вие били ли сте в лагер?

— Опазил ме бог. Баща ми загина край Магадан, след като се върна от плен. Беше летец. Герой на Съветския съюз. Реабилитираха го посмъртно. Благодаря за доверието, другари, дано идете всички в ада… Ох, нещо се развълнувах. Дали да не ударим по една чашка?

— „Розов ликьор“?

— Не, с пиенето в Москва е по-лесно… — Николски извади от шкафчето на писалището си начената бутилка „Бял орел“ и две кристални чаши. Наля на Турецки и на себе си, кимна за наздраве и обърна водката в широко отворената си уста, пълна с метални коронки. Веднага си наля още.

— Благодаря, за мен стига толкова — спря го Турецки. — Трябва да свърша още някоя и друга работа.

— А аз с ваше разрешение… — Николски допи чашата и обърса с ръкав устните си. — Сигурно си мислите, че мутрата ми е такава червена от водчицата, а? Не, измръзнах още на младини, през януари петдесет и седма. В Норилск имаше черна виелица. Под минус трийсет градуса студ и вятър със скорост четиридесет и пет метра в секунда. Дванайсетбалов щорм по скалата на Бофорт. Три седмици бушува. Страшна работа. Обръщаше автобусите. А ние гасяхме пожари. Тогава ми окапа и перуката…

Турецки сложи пред него „Икономически вестник“ с материала „Странен търг“ и редакционната справка за Имангдинското находище.

— Хвърлете един поглед. Бих искал да ми кажете какво мислите по въпроса.

Николски внимателно прочете публикацията и с пренебрежение изпръхтя:

— Пълна глупост. Какво значи принципно нова технология и как може тя да се опази в тайна? От четиридесет години съм в цветната металургия, минах от помощник-майстор до заместник-главен инженер на завода. Новите технологии се създават с десетилетия. А ако наистина се работеше върху някакво революционно откритие, то за него щяха да знаят металурзите в целия свят. Тези разработки никога не са били засекретявани.

— С какво тогава може да се обясни интересът на този анонимен чуждестранен инвеститор към безперспективната Имангда?

— Е, не всичко с Имангда е чак толкова просто. Наистина проучванията там бяха прекратени след откриването на голямото находище в Талнах. Но що се отнася до безперспективността — това още не е изяснено. Теоретично там би трябвало да има руда. Богата жила. Както в Талнах, но с изход на повърхността. Някъде в началото на седемдесетте в Норилск работеше един млад геолог от Ленинград. Той доказваше, че Талнах и Имангда са едно рудно тяло. Настояваше сондажите да бъдат подновени, дори твърдеше, че бил намерил изхода на рудната жила. Проглуши ушите на всички, писа до ЦК, дори на самия Брежнев.

— И какво?

— Нищо. Нямаха време и желание да се заемат с въпроса. Рудата беше достатъчна. Имаше нужда от нефт и газ. Там хвърлиха всички сили и средства.

— И намериха ли?

— Нефт — не. Но газ намериха. Най-добре е да поговорите за всичко това с Владимир Семьонович Смирнов. Именно той правеше сондажите на Имангда, а после стана началник на експедицията. Сега е в пенсия.

— Къде живее?

— Там си е, в Норилск.

— Не се ли е върнал на континента?

— А къде да живее, като се върне? Това е проблемът на Севера — работи човек, спестява пари, включва се в някоя кооперация и си купува апартамент в родното място. А децата растат, създават свои семейства и деца и се нанасят в този апартамент. А човекът така и си остава в Норилск. Виж, аз извадих късмет, пратиха ме в московското представителство, дадоха ми служебен апартамент.

— Защо не си купите свой? Сега поне е лесно.

Николски тъжно се усмихна.

— И с какво? Големите пари от Севера са мит. Има, разбира се, блокове за полярниците, коефициенти за придобиване на общински жилища, но… Москва се смята за най-скъпия град в Европа и трети в света след Токио и Осака. Всъщност най-скъп град е Норилск. Сметнете само зимното облекло и обувките, храната. На макарони зимата не можеш изкара. Ами отпуските? Билетът до Москва струва над един милион. А за цяло семейство? А не можеш да не заминеш някъде през отпуската: децата имат нужда от слънце, море, от пресни зеленчуци и плодове.

— Още един въпрос — каза Турецки. — Акциите на „Норилски никел“ непрекъснато падат…

— Съвсем обяснимо.

— Какво трябва да се случи, че курсът им да направи рязък скок нагоре — да се повишат, да речем, сто пъти?

— Само чудо.

— И от какъв род може да бъде това чудо?

— Ами примерно казано, ако изведнъж се окаже, че онзи млад геолог е бил прав и Имангда се превърне във втори Талнах. При това не с жила на двукилометрова дълбочина, а на повърхността. Рудата да се добива по открития способ.

— Смятате ли, че това е възможно?

— Защо не? Чудото е непредсказуемо. Нали затова е чудо… Ако решите да ходите до Норилск, обадете ми се. Ще ви помогна да си извадите пропуск по-бързо. Нали там е гранична зона.

— Че с кого граничи Норилск? — удиви се Турецки. — С белите мечки и Арктика?

— Преди двайсетина години затвориха града, въведоха граничен режим.

— Срещу шпиони?

— По-скоро заради скитниците. След завършването на сезонните работи оставаха там — окупираха всички колектори на топлоцентралите.

— Значи чужденец не може да попадне в Норилск, така ли?

— По-рано — не. Сега, разбира се, е по-лесно. Няколко години там имаше финландци, строиха завод — впрочем по нова технология. Пристигат и разни чужди специалисти — немци, канадци, американци. Но пропуски им се издават чрез Министерството на външните работи. Голямо разтакаване.