Фридрих Незнански
Избор на оръжие (8)

2.

От „Лесная“ завиха под арката на старата сграда в основен ремонт и пообикаляха през проходите във вътрешния двор. Бицепса командваше:

— Надясно… Пак надясно. През оня тунел. Сега наляво… Тук. Отбий към входа. Паркирай някъде.

Волгата бавно мина покрай блестящата с огледалните си стъкла фасада на девететажен блок с двама пазачи на входа, до който висеше черна фирмена табела със златисти букви: „Външнотърговско дружество «Възход»“, зави зад ъгъла и спря пред стоманената врата във висока бетонна ограда. Тук също стояха двама пазачи, обути в кубинки и облечени в сива униформа, подобна на омоновците, само че без нашивки. Единият от тях надникна в колата, видя Бицепса и махна на някого в пропуска:

— Отваряй!

Вратата се плъзна настрани, пропусна таксито в малкия двор и се затвори зад него. Тутакси към волгата се приближиха четирима души, облечени в сиво с къси автомати „Калашников“, каквито носеха десантчиците.

Турецки хвърли през отворения прозорец пистолета „Макаров“, после слезе и без подкана вдигна ръце. Веднага го обискираха, извадиха от джоба му портфейла с документите и парите, извиха ръцете му зад гърба и щракнаха на китките белезници. Още щом слезе от таксито, Бицепса се втурна към своя „Макаров“, но един от младежите му препречи пътя и го отведе навътре в двора. Друг вдигна пистолета, огледа го и го мушна в джоба си. После кимна на онзи, който бе сложил белезници на Турецки, и промърмори:

— Свали му часовника, сега няма да му трябва.

Онзи извърна лявата китка на Турецки, погледна часовника и изсумтя:

— Ами. „Слава“. Евтиния — след което побутна Турецки: — Тръгвай!

— Къде?

— Затваряй си устата! Където ти се каже — там.

Подбутнаха Турецки с дулата на автоматите към другия край на двора и го въведоха в блока през тежка масивна врата. От близката до асансьора врата започваше коридор с нисък таван, който завиваше при асансьорната шахта и свършваше със сляпа стена. Там на пода бе монтиран квадратен метален капак.

— Бронирана врата. До асансьора капак. Да не е вход към някакво подземие, а? — попита Турецки, докато чакаха да дойде асансьорът. — Оттам сигурно води в комуникационния или в канализационния колектор, нали? Резервен изход. Добре измислено.

— Млъквай! — сприхаво повтори онзи, който не хареса часовника му.

— Само отбелязвам, че е добре измислено. Но ако колекторът бъде блокиран, изходът ще се превърне в капан.

— Да му фрасна ли един? — обърна се сприхавият към своя партньор.

— Не е разрешено — мрачно отговори той.

Дойде асансьорът. Двамата придружители на Турецки се сбутаха в кабината заедно с него, а сприхавият натисна горния от двата бутона. Асансьорът беше най-обикновен, като във всички стари московски сгради, но така бързо полетя нагоре, че Турецки бе залепен за пода. След няколко секунди кабината спря.

— Виж ти, колко е скоростен! — не се сдържа да отбележи Саша, макар да съзнаваше, че може да си изпроси някой юмрук в лицето. — Ама също като в американските небостъргачи. Вече сме на деветия етаж, нали?

— Дай все пак да му фрасна един! — умолително възкликна сприхавият.

— Не е разрешено — повтори партньорът му.

Помещението, в което въведоха Турецки, с нищо не напомняше мрачната атмосфера в приземния етаж. Просторният, боядисан в светли тонове коридор, застлан със светлосив мокет, завършваше с двукрила стъклена врата, от която се излизаше към слънчев балкон. Встрани имаше друга врата, пак така двукрила и стъклена, но с матови фино гравирани стъкла, която очевидно водеше навътре в апартамента. Непосредствено до асансьора имаше трета врата с остъклен прозорец. Стаята на охраната, предположи Турецки.

Пред асансьора ги посрещна още един мъж в сива униформа и с „Калашников“:

— Изчакайте вътре. Ще ви кажа кога да влезете.

Пазачите вкараха Турецки в стаята на охраната, вътре имаше истински свързочен пулт и монитори за наблюдение.

— Какъв комфорт! — отбеляза той с възхищение. — Навсякъде видеокамери, като в Народната банка. Ако не са и повече. Изобщо всичко е под контрол — и вътре, и навън.

Сприхавият чак скръцна със зъби — така му се щеше да затвори устата на тоя досадник.

— Край, млъквам — успокои го Турецки.

Наложи се да чакат петнайсетина минути. По едно време покрай стъклото на вратата се мярнаха няколко глави, сведени така, сякаш мъжете влачат нещо тежко, после асансьорът изсвистя. След секунди третият пазач отвори вратата и посочи към коридора с дулото на автомата:

— Водете го!

Придружителите на Турецки пооправиха куртките си и наместиха ремъците на автоматите пред вратата с матови стъкла, изрисувани с палми. Единият открехна леко, надникна вътре и попита:

— Може ли? — и разтвори широко пред Турецки. Но преди да влезе, той потърка с подметка тъмното петно на мокета. Светлият кант на кожената му обувка се изцапа с кръв.

Прясна, още несъсирена кръв.

Помещението, в което го въведоха, беше огромно, над сто квадрата и със скосен таван. Големите прозорци в далечния край бяха в ската на покрива. В стената отляво имаше широк отвор, вероятно плъзгаща се врата, отвъд който се виждаше обляна от слънце тераса, засенена донякъде от синьо-бяла тента като улично кафене. Значи това не беше девети, а десети етаж. Покривът, помисли си Турецки, като продължаваше да се оглежда.

Видя още няколко врати, очевидно имаше и други стаи. И сигурно една от тези врати водеше към друг асансьор и стълбище към долните етажи на външнотърговско дружество „Възход“. Вдясно имаше камина с три фотьойла пред нея. По-нататък — запълнен с книги стелаж по цялата дължина на покритата с ламперия стена. В ъгъла до стелажа — скромно бюро. Обикновено кабинетно кресло. И в него — слаб, прегърбен кокалест мъж в светла риза с къси ръкави, с тъмна, леко прошарена коса, едро безизразно лице и малък белег на лявата буза. Всъщност лицето му беше по-скоро застинало, отколкото безизразно, защото мъжът се бе отнесъл с мислите си някъде много надалече. Това беше Бурбона.

На бюрото пред него лежеше разтворен портфейлът на Турецки и снимките на Никитин. На килима седяха с наострени уши и злобно блеснали очи два слаби мускулести черни добермана с нашийници, овесени с медали.

— Добре сте се устроили — отбеляза Турецки. — В Щатите на такива мансарди им викат пентхауси. А една от ония врати там навярно е още един изход към долните етажи?

Без да отговори, Бурбона с отсечен жест нареди на облечените в сиви униформи придружители да му свалят белезниците и да се оттеглят. Когато вратата се затвори след тях, той посочи креслото до бюрото:

— Заповядайте, Александър Борисович. Седнете.

— А вашите кученца няма ли да ме ухапят? — попита Турецки и разтри китките си.

— Те не хапят. Направо прегризват гърлото. При първото рязко движение — разсеяно обясни Бурбона, сякаш все така зает с мислите си.

— Ще се постарая да бъда плавен…

Мокро петно до писалището. Едва доловим, но все пак осезаем мирис на барут.

— Доколкото разбирам, Бицепса се е отправил на последното си пътуване — продължи Турецки, като се отпусна в креслото под изгарящите погледи на доберманите. — А не можеше ли да възложите това на някой друг? И на друго място?

— Даа, Бицепса… Изпълнително момче беше. Старателен. Но тъп… Не, не можеше. От възпитателни съображения.

— А между другото той не ви предаде дори под дулото на пистолета.

— Но ви доведе тук.

— Аз и бездруго щях да дойда. Може би не точно днес. Но така или иначе смятах да ви посетя.

Бурбона сякаш не го чуваше. Взе снимката на Никитин, доста дълго я разглежда, след което попита:

— Кой е тоя?

— Един мой познат. Вероятно и ваш. Геолог от ЮАР. Името му е Никитин.

Без да реагира на думите му, Бурбона остави снимките настрани, с разсеяно движение на мършавата си ръка измъкна от портфейла документите на Турецки и сякаш ги виждаше за пръв път, взе да ги разучава с интерес.

— Вестник „Нова Русия“. Нещатен сътрудник. Псевдоним Б. Александров… Чел съм ваши статии. Смислени са. Но езикът им е доста суховат… Главна прокуратура на Русия, старши следовател… Чух, че си имате неприятности?

— Че кой си няма?

— Информационна агенция „Глория“, консултант… Добре сте се заредили с тапии. Невъоръжен, но твърде опасен. Що за агенция е това?

— „Глория“ на латински означава слава — обясни Турецки. — „Sic transit gloria mundi“, което ще рече: „Така преминава световната слава.“ Това е агенция за прослава. Оди, кантати, епиталамии. Може би ще поръчате някоя серенада в чест на дамата на вашето сърце, а? Там работят най-добрите поети, музиканти и изпълнители.

— И какво правите вие там като консултант?

— Следя дали поетите слагат запетайки пред „но“, „че“ и „ако“. Съвсем са се разпасали без цензурата. Шегувам се, разбира се. Това е частна детективска агенция.

— Вие сте били голям веселяк, Александър Борисович — все така разсеяно отбеляза Бурбона.

— Във вашата забележка особено впечатление прави думата „били“. Да, старая се да бъда весел човек. А вие — не, така ли?

— Не.

— Между другото, някои сериозни учени смятат, че чувството за хумор е единственото, което отличава човека от животното.

— Грешат.

— И с какво според вас се различава човекът от животното?

— С нищо.

— Това вече е философия. Малко варварска наистина, от пещерния период.

— Не — възрази Бурбона. — Това е Макс Щирнер.

— Така ли? — искрено се смая Турецки. — Щирнер? По философия винаги съм имал високи бележки. Щирнер е от ранните последователи на Хегел, предтеча на Бакунин. „Аз съм критерий на истината.“ „Морал не съществува.“ „По-силният винаги е прав.“ Той ли?

— Да.

— Значи сте чели Щирнер? А самия Хегел? Или Бакунин, Ницше, Шпенглер?

— Опитах се. Бълвоч.

— Потресаващо. Човек, току-що убил някой, да казва, че Ницше е бълвоч. Всъщност сте прав. Разбира се, че за вас ще е бълвоч. В случая пасва само Щирнер. Кажете ми, Николай Иванович, откъде имате такива познания във философията? Доколкото знам, сте завършили само средно училище.

— Винаги съм обичал да чета. И сега обичам.

— Достоевски чели ли сте?

— Прекалено много разсъждения.

— Прав сте. Някаква си бабичка-лихварка, какво толкова има да му разсъждаваш… А в момента какво четете?

— Шести том на Балзак — отговори Бурбона с ударение на последната сричка. — Попадали ли сте на него?

— Не — каза Турецки. — Чел съм „Шагреновата кожа“, „Човешка комедия“. Но до шестия том още не съм стигнал.

— Жалко. Интересни неща са събрани в него.

Саша напрегнато се взря в лицето му. Подиграваше ли му се? Не, говореше съвсем сериозно, все така вглъбен в себе си.

— Добре — кимна Турецки. — За да приключа с философията, ще кажа, че в понятието човек аз влагам съвсем друг смисъл.

— Какъв?

— Човек е онзи, който не е животно.

— Вие сте били идеалист, а?

Турецки леко се ядоса:

— За десет минути вече за втори път намеквате, че съм труп. Защо тогава не извикате сивите си плъхове и не ме предадете в техни ръце? Или защо сам не ми теглите куршума? Какво държите в писалището си — браунинг със заглушител, или може би колт? Защо изобщо си правите труда да разговаряте с един труп, а?

— Нима вие не се боите от смъртта?

— Не — отговори Турецки. — Вярвам в ранните питагорейци, а не в Щирнер. Аз съм безсмъртен.

Бурбона се пресегна към стелажа и натисна някакъв бутон на таблото, разположено върху една от лавиците.

Дали пък не прекалих с приказките за безсмъртие, помисли си Турецки.

Но вместо облечените в сиво мъже с автомати от вратата в другия край на стаята се появи дългокрака блондинка с черна, прилепнала към тялото й рокля и бяла колосана престилка.

— Донеси ни нещо за пиене. Какво ще пиете, Александър Борисович?

— Бира. Но да не е много студена.

— И на мен бира. — Бурбона стана от креслото си. — Елате да излезем на чист въздух.

Турецки също се изправи, но доберманите предупредително заръмжаха.

— Тихо! — подвикна им Бурбона.

Саша мина след него през широките, ярко осветени от слънцето френски прозорци и ахна: обикновено откритите тераси на покрива имаха балюстради с цветя, а тази тук беше оградена с двуметрова стена, върху която бе опъната стоманена мрежа.

— Чудесна тераса! По-скоро прилича на двор за разходка в затвора! Носталгия, а? Да ви напомня за миналото?

— Никога няма да забравя затвора. А стената е просто за защита.

— От какво?

— Десант. Граната.

— Мрежата едва ли ще ви предпази от граната.

— Ще я отхвърли. Седнете.

Под синьо-бялата тента имаше няколко бели пластмасови масички и столове като в уличните кафенета. Доберманите дебнеха всяко движение на Турецки и чак когато той се отпусна в стола, легнаха в краката на господаря си.

— Ето за какво ми се щеше да поговоря с вас… Какво става напоследък, Александър Борисович? Не минава ден, без да убият някого, посред бял ден се водят престрелки, избухват палежи, залагат се взривове, вземат се за заложници деца, бременни жени. Откриват се обезобразени трупове, без очи, с изгаряния от ютия. Пред очите на майката разбиват главичката на бебето в стената. Безогледна диващина. Та това е същински ужас.

Блондинката се появи с поднос и постави пред тях високи чаши от чешки кристал с бели шапки от спадаща пяна. Турецки изпи бирата си на един дъх и с удоволствие запали цигара. Бурбона отпи само глътка и върна чашата на масата.

— Да, ужас — повтори той, когато блондинката си отиде. — И не само за порядъчните граждани, но и за нас, бандитите. А какво беше едно време! Появи ли се подобна безогледна твар, бандитът — признатият бандит, както казвате вие — ще го сложи на мястото му за секунди. Ще го навре в миша дупка. Защото всеки трябва да има право на свое място в живота, на защита и къшей хляб. Върху това почиваше и почива бандитският закон. Ако престъпникът е тъпо говедо, взема пистолета и убива. Но ако знае, че за деянието ще му се потърси отговорност, ще се позамисли малко. При нас всичко е строга дисциплина. А сега какво? Избиват бандитските босове. Другите, като виждат тая работа, заминават на Запад. И скоро няма да остане никой, който да смачка фасона на всички тия безогледни мутри, затъпели наркомани, които се разкарват нагоре-надолу с гранатомети в ръце, а в сърцето си нямат никакво разбиране за достойнство, капчица чест. И ако продължава така и занапред, какво ще стане? Бандитският ред ще рухне. Но ще повлече след себе си и вашия свят, всичко ще бъде погълнато от анархията. Нима властите не го разбират?

— Какво по-точно трябва да разберат властите? — попита Турецки, забелязал, че от смръщеното лице на Бурбона бе изчезнало разсеяното изражение. Очевидно онова, за което говореше, беше наистина важно за него.

— Ами реалността. Разрушиш ли носещите колони на една сграда, тя ще се срути. А нима сега в Русия има поне едно нещо, което да не се крепи на връзките с престъпния свят? Промишлеността? Енергетиката? За финансите и търговията да не говорим. Махнете тези връзки и какво ще остане? Руини. А под тях ще лежат здравеопазването, образованието, културата. Истината е, че ние, признатите бандити, помагаме на държавата да се държи. И не трябва да ни преследват и убиват, а да ни признаят като реалност. Да се търси компромис с нас.

— А какво ще кажете например за участие в Държавната дума? — попита Турецки. — Има думата ръководителят на парламентарната група „Руски бандити“ господин Ермолаев, по прякор Бурбона. Да се готви за изказване лидерът на ЛДПР Жириновски. След него ще говори представител на групата „Наш дом Русия“. Добре звучи, а? Впрочем откъде идва вашият прякор — Бурбона? От марката уиски или от френската кралска династия?

— Не знам. Веднъж в спортната школа след един спаринг треньорът ми каза: „Ама че си бурбон!“^[1] И оттам тръгна… Несериозен човек сте, Александър Борисович.

— С това се различавам от вас.

— Не изпитвате никакво уважение към мен.

— Естествено. За какво да ви уважавам?

— Смятате, че няма за какво?

— В най-добрия случай мога да се сетя за някои качества. Волевия характер, да речем. Предаността към идеите на бандитското братство. Но едно е да признаваш, а съвсем друго — да уважаваш. Впрочем за какво избиване говорите? Кой ви избива?

— „Бялата стрела“. Само не се преструвайте, че нищо не сте чували за нея.

— Чувал съм. Дори нещо повече, ние се занимавахме с това дело^[2]. Мит, нищо повече. Никаква „Бяла стрела“ няма и никога не е имало. Вие сами се избивате помежду си. Ако това беше възложено на спецчастите на МВР или на ФСС, досега и помен нямаше да има от вас. Никой нямаше да остане. Известни са ни всичките ви бази и явки. И почти всичките ви афери. Досиетата ви пращят от оперативна информация.

— И защо не ни довършите?

— Законът си е закон. Оперативните и агентурни сведения не се приемат от съда за доказателствен материал. А истински доказателства обикновено се намират трудно. Затова сега разговаряме с вас тук, а не в следствения арест на Бутирка или на „Матроска тишина“. И още нещо — за какъв компромис настоявате? Компромис на кого с кого? На властта с бандитите?

— Да — потвърди Бурбона. — В съвременния бизнес има проблеми, които властта по принцип не може да разреши. И с тях се заемаме ние. Или пък „безогледните“. Как ги решават те, много добре знаете. А ние смятаме, че всеки, дори най-сложният проблем, може да бъде проучен, да се стигне до споразумение, да се избегне насилието и безсмисленото проливане на кръв. Опитахме се да обясним това на властите. Не получихме отговор. И аз бих искал да разбера защо.

— Ще се опитам да ви обясня — започна Турецки. — Да се избегне проливането на кръв — чия? Насилието — над кого? Да не ни смятате за глупаци, които ще повярват, че бандитският събор някога се е интересувал от кръвопролитията, предизвикани именно от куршумите и ножовете на вашите наемници и охранители? Вие подлагате на насилие всички наред — от големия бизнесмен до самотния старец или собственик на някоя приватизирана дупка! Стига, Николай Иванович! Вас ви тревожи единствено собствената ви кръв, собствената ви безопасност, вие изпадате в ужас от безогледните безчинства, които се разпростряха и над самите вас. Предлагате ни компромис? Не, вашите сигнали са само отчаян вик за помощ, за защита от закона, от нашия закон, който вие цял живот сте нарушавали. И ето какво ще ви кажа: законът ще ви защити. Както всеки гражданин. И нищо повече. Но и не по-малко. Така мислят всичките ми колеги. И точно затова досега не сте получили никакъв отговор и няма да получите.

Бурбона се замисли. После попита:

— Искате ли още бира?

— Не, благодаря.

— Нещо друго?

Я виж ти! Турецки за секунди побесня от наглостта на този изрод, уверен в правото си да се разпорежда с чуждия живот. Но се въздържа.

— Вие сте длъжен да изпълните предсмъртното ми желание, нали? Добре тогава, отговорете ми кой ви поръча убийството на Очиларя?

— Никой.

— Значи сам сте решили? Защо?

— Разкриха го.

— Кой ви даде бръмбара, който Очиларя трябваше да пъхне на Никитин?

— Един човек.

— И вие не го познавате?

— Той ми предаде поздрави от мой приятел в Щатите.

— От Корееца? Но той лежи в затвора в Атланта.

— В Щатите имам много приятели.

— Откъде разбрахте, че Очиларя е разкрит?

— От бръмбара.

— Подслушвателните устройства с такъв радиус на действие изпращат импулсни сигнали. Дори да сте намерили честотата, нищо не бихте могли да дешифрирате. Значи сте лепнали на Никитин свой бръмбар? А какво направихте с другия?

— Бързо се ориентирате. Изхвърлих го.

— А на възложителя сте казали, че Очиларя се е издънил и се е наложило да го очистите?

— Да.

— Защо подменихте бръмбара?

— За да знам какво става.

— И защо ви трябваше да знаете?

Бурбона не отговори, стана и влезе в салона, като остави Турецки под надзора на доберманите. След малко се върна, сложи на масичката един касетофон и го включи:

— Господин Дорофеев? Обажда се Шпилер. Добро утро.

— Радвам се да ви чуя, господин Шпилер.

— Току-що при мен беше господин Никитин, американец. Утре излита за Москва. Помоли ме да ви се обадя и да ви предупредя за визитата му, което всъщност правя. Той има някакво сериозно предложение.

— Какво е то?

— Не го попитах. Иска да вложи във вашата банка сто двайсет и четири милиона долара. Тези пари вече постъпиха по негова сметка при нас. Преведени са от Чеиз Манхатън банк.

— Това наистина е сериозно предложение.

— Радвам се, че мога да ви препоръчам такъв солиден клиент. Ще намерите ли време да го приемете?

— Веднага щом пристигне в Москва…

Бурбона спря записа и обясни:

— Сто двайсет и четири милиона в зелено. Не можем да допуснем да ни подминават в такива сделки.

— Узнахте ли каква точно е сделката?

— Не.

— А какво стана с бръмбара?

Бурбона сложи друга касета и я пусна:

— Радвам се да се запозная с вас, господин Никитин. Директорът на франкфуртския филиал на Дойчебанк господин Шпилер ме предупреди за вашето пристигане. Посочи ми сумата, която възнамерявате да инвестирате в нашата промишленост, и каза, че тези пари вече са постъпили по ваша сметка в Дойчебанк. Доколкото разбрах, той ме е уведомил за всичко това по ваша молба.

— Точно така.

— Заповядайте, моля. Настанете се удобно. Ще пиете ли нещо?

— Не, благодаря. С кола съм.

— Може би кафе?

— Няма нужда, благодаря. Благодаря ви и задето изпратихте своите хора да ме посрещнат. Наистина, ние някак се разминахме.

— Никого не съм изпращал да ви посрещне. Непременно щях да изпратя, но не знаех с кой полет ще пристигнете.

— Ами тогава младият мъж, който е дал… Впрочем няма значение.

— И така, слушам ви. За бога, господин Никитин, моля да не пушите, ако това няма да ви затрудни особено. Не съм добре с гърлото и изобщо не понасям тютюневия дим. Както виждате, тук дори няма пепелници.

— Извинете, не знаех. Разбира се, че няма да пуша.

— И така…

Пауза.

Сигурно точно тук е написал: „Подслушват ни“, помисли си Турецки.

Когато разговорът на Дорофеев и Никитин завърши, Бурбона понечи да изключи касетата, но Турецки попита:

— А по-нататък какво става?

Бурбона сви рамене.

— Нищо особено — но не спря записа.

Очевидно бръмбарът се включваше само при звука на гласове, паузите между разговорите се отбелязваха с кратко щракане.

— С какво мога да ви услужа, господине? Стая ли искате?

— Да. По възможност апартамент. За един месец.

— Няма проблем. Паспортът ви, ако обичате.

— Имате ли охраняем паркинг? Бих искал да оставя колата си.

— Слезте долу. А междувременно аз ще оформя документите. Кажете, че сте от номер шестстотин трийсет и четвърти. За нашите клиенти паркингът е безплатен.

Щракане.

— Оттук, господине… А там е изходът. Най-добре през двора, по-близо е.

— Да ви оставя ли ключовете?

— Не-не. И заключете колата.

Щракане.

— Ей, човече, я погледни тая работа тук! Чуваш ли какво ти казвам? Купи я, евтино я давам. Само за двайсетачка, чиста аванта!

— Но това е тухла. Дори половинка.

— Тухла, ама каква — за подложка! Огнеупорна, счупване няма. А не се стискай де! Двайсетачка, какво й плащаш! Спасявай ме, братле!

— Парите ми са само в банкноти по петдесет хиляди рубли.

— Няма нищо. Ще ти върна. Дай петдесетарката, ей сега получаваш рестото…

— Първо стоката.

— Каква стока? Та това е тухла. Дори половинка.

— Нали я купих.

— А? А-а! На, вземи. Шегаджия. А рестото сега ти го…

Пауза. Шум от падащо тяло.

— Задръж си рестото…

Щракане.

— Това пък какво беше? — попита Турецки.

— Дребен мошеник, от местните. Вася Бика.

— И Никитин го е убил?

— Не. Но ще полежи един месец в болницата.

Ах ти, Хари Никитин! За втори път вече през този ден Турецки се изненадваше от действията на непознатия. Същински полковник!

— А по-нататък какво става?

— Нищо особено. Настанява се в хотела, дава си сакото на химическо чистене. — Бурбона изключи касетофона. — Изпълних ли желанието ви?

— Да, благодаря.

— Да тръгваме тогава.

— Просто така? Без свещеник? Без барабан?

— Затваряй си устата! Шегичките бяха дотук, шибано ченге!

— Така ли? — насмешливо попита Турецки. — По-добре да беше казал на сивите си плъхове да не играят карти, ами да си гледат мониторите.

Бурбона пребледня и сякаш стана друг човек. Къде се беше дянал почитателят на Щирнер и любителят на Балзак?! Изправи се заплашително, така изглеждаше още по-прегърбен, а в провисналите му като на горила ръце липсваше само дълга финска кама. Но преди да е успял да направи дори крачка към вратата, на терасата дотича пазачът, дежурещ при асансьора.

— Ченгета!

— Къде?

— Навсякъде! Специални части! Завардили са всички изходи!

— Колекторът също е блокиран — подсказа Турецки.

— Крият ли се? — попита Бурбона.

— Не! Най-нахално стоят! И чакат.

— Какво?

— Мен — отново се обади Турецки. — Ако след пет минути не сляза, ще ви атакуват. С теб е свършено, Бурбон.

— Аз съм чист!

— А Бицепса?

— Къде е Бицепса? Какъв Бицепс? Няма труп — няма дело.

— Но пазачите ти са тук.

— Че аз какво общо имам с тях? Охрана на дружеството. Аз тук съм само консултант.

— Е, при такива операции всичко се случва. Може случайно да те застрелят. Хората от спецчастите са млади, горещи глави. Схващаш ли ситуацията? Заповядай на плъховете си да изчезнат от пътя ми. Обуздай и помиярите си. Доскоро, Бурбон!

Без да се обръща, Турецки влезе в салона, прибра от писалището портфейла, снимките на Никитин и документите си и се отправи към асансьора по празния, мъртвешки стихнал коридор. Дворът също беше празен. Турецки мина през вратата на пропуска и се озова в здравата прегръдка на полковник Грязнов.

— Ех и ти, Саша! Бива си те! С тебе човек направо може да получи инфаркт! Целия МУР изправи на нокти. Как си?

— Добре. Само дето имам чувството, че съм се омацал в лайна до ушите.

Дотича Денис:

— Чичо Саша, когато онова говедо поиска да ви вземе часовника, направо щях да припадна. Край, мисля си, отиде връзката. Вие подавахте информация като същински Щирлиц. „Бронирана врата. Асансьор. Капак на пода. Колектор.“

Турецки свали от китката си металната каишка с часовник „Слава“ и я даде на Денис.

— Прибери си предавателчето.

Денис още не можеше да се успокои:

— А когато другият каза: „Ами. «Слава». Евтиния!“ Да знаеше само, че тази евтиния струва осем хиляди долара.

Към тях се приближи командирът на специалния отряд.

— Е какво, другарю полковник, отбой ли?

— Отбой. Връщайте се. Благодаря.

— Все пак да ги бяхме прибрали, а?

— Все някога ще ги приберем.

Баретите се пръснаха по колите. Ладите и бронирани джипове един след друг изчезваха в тунела към вътрешния двор, сподирени от погледите на служителите на външнотърговско дружество „Възход“, долепили лица към огледалните стъкла.

— Прибираш ли се? Или идваш с мен? — попита Грязнов-старши. — Наредил съм на моите хора да прегледат в компютъра всички произшествия през седмицата и да извадят ония, които имат някаква връзка с Норилск.

— Намериха ли нещо?

— Да.

— Непременно ще дойда, но по-късно — обеща Турецки. — А сега трябва да идем с Денис в Народната банка, при Дорофеев.

— Защо? — поинтересува се Денис.

— Да му дадем отчет. Нали е наш клиент. Трябва да го предупредим, че сделката му с Никитин е привлякла нездрав интерес от най-малко две страни.

— Едната е Бурбона. А другата?

— Онзи, който му е предал поздрави от Корееца и чийто бръмбар Бурбона е подменил със свой.

— Кой може да е това?

— Това е може би най-важният въпрос. Засега ще го наречем „мистър Хикс“.

— Е, добре, оправяйте се. — Грязнов-старши намести едрото си тяло върху седалката на служебния форд и замина. Турецки и Денис излязоха зад ъгъла, където той бе скрил малкия си фиат, в случай че се наложи да проникнат в сградата на „Възход“ и се започне престрелка.

— Моите момчета ходиха в „Космос“ — започна да разказва той, докато изкарваше колата на улица „Лесная“. — Разговаряха с камериерката. Тя решила да не дава сакото на химическо чистене, а да го изчетка сама, защото е било съвсем леко изцапано. Започнала да го чисти и се убола. Карфицата била бодната откъм опаката страна на ревера, точно при извивката. Изхвърлила я в боклука. Така че сега Бурбона ще слуша какво си говорят скитниците на някое сметище. Разбира се, ако булдозерите не са я затрупали надълбоко под боклуците… Но най-важното е, че намерихме форда на Никитин. На платения паркинг във Внуково…

— Случайно ли го открихте?

— Как случайно? Специално го търсихме. Направих си такава сметка: ако не е заминал с колата, а е тръгнал с влак или самолет — значи е оставил форда някъде. Обиколихме всички гари и летища. И го намерихме. Оставил го е преди два дни, в петнайсет и трийсет. Разбрахме го от копието на квитанцията. А в осемнайсет от Внуково излита самолет за Норилск. Полет хиляда двеста четиридесет и седми. Но сред пътниците нямаше Никитин.

— Сигурен ли си? — попита Турецки.

— Да. Момчетата на два пъти провериха списъка. Дори го преписаха за всеки случай. Няма нито един Никитин… Какво ще кажете?

Турецки не отговори. Като видя намръщеното му лице, Денис реши да не го пита повече, за да не му пречи да мисли. Но Турецки се бе сетил за нещо съвсем друго.

Зад прозорците на колата се нижеха многолюдни тротоари, редици от магазинчета, претъпкани с вносни дреболии, сергии с книги, вестници, плодове, цветя, тоалетна хартия, цигари и всевъзможни други стоки. Примамливо сияеха рекламите на ресторанти и барове, авторитетно проблясваха на слънцето с бронза и позлатата си фирмените табели на банки и големи търговски предприятия. В Москва цареше оживление, сякаш градът се бе пробудил от дългогодишен сън. По улиците й вече го нямаше онова мъртвило, което навремето изненадваше неприятно всеки чужденец. В сравнение с чистите тротоари на европейските градове, а дори и със затрупания с боклуци, задимен и прашен, но оживен по всяко време на денонощието Кайро, Москва изглеждаше направо жалка. Но както един архитект вижда зад пищната фасада конструкцията на сградата, така и Турецки долавяше зад уличното оживление зловещата сянка на Бурбона и приятелите му от престъпния свят.

Да, всичко бе изкупено, разграбено, поделено и подчинено, здраво свързано едно с друго от наглата корупция и престъпността. От най-дребния търговец, собственика на павилион за закуски, който плащаше рекет на Бицепса, до бившия и.д. главен прокурор на Русия, който сега гледаше света през решетките на Лефортово, дори до големия политик Станкевич, обявен за федерално издирване. И ако тези престъпни връзки, обхванали цялата конструкция на живота в нова Русия, изведнъж изчезнеха, може би наистина всичко щеше да рухне и да погребе под развалините си плахата надежда за по-хубави времена? Не, едва ли. Вероятно за секунда щеше да се поразклати, да изохка като човек, на когото вадят прогнил зъб, и животът щеше да продължи. Самотният саксофонист в подлеза ще престане да се озърта страхливо, банкерът ще захвърли в килера ненужната му вече бронирана жилетка.

Но и това не може да стане отведнъж. Трябва да се оре и да се оре. Години наред. Десетилетия. И за онзи, който върви след плуга, има само една утеха: окото му се плаши, но ръката му е твърда.

„Господи, дай ми мъдрост и сила да направя онова, което мога да направя, да не се захващам с онова, което не мога, и винаги да виждам разликата между двете…“

Денис спря колата до плътната желязна ограда на Народната банка и каза:

— Пристигнахме.