Фридрих Незнански
Избор на оръжие (5)

4.

Частната детективска агенция „Глория“ заемаше апартамент от няколко стаи във високия партерен етаж на шестетажната сграда отпреди революцията на „Неглинка“, недалече от Сандуновските бани. На табелката до стъклената врата пишеше само името на агенцията и номера на лиценза. Нямаше никакви други обяснения — „конфиденциални услуги, охрана, издирване на изчезнали“ и всички останали задачи, с които се занимаваха домораслите руски детективи.

Отначало Турецки реши да отиде с ладата, но после се отказа: „Неглинка“ беше в центъра, току-виж попаднеше в задръстване или старата бричка решеше да угасне на най-неподходящото място. И позна: вместо за четиридесет минути с кола, той стигна до центъра с метрото за четвърт час и тръгна към „Глория“ свеж, а не изнервен и плувнал в пот, изпитваше полузабравено чувство на задоволство, че изглежда добре в белия си летен костюм, че са му толкова удобни мокасините „Саламандър“ (единствената покупка, която направи по време на злополучния симпозиум в Гармиш), и че изобщо всичко е наред. А за неприятностите не трябваше да мисли, беше имал и по-големи, а сегашните едва ли щяха да са последните.

Беше дошъл десет минути по-рано от уговорения час. Денис го чакаше пред входа на сградата. Той беше пълно копие на Слава Грязнов, с двайсет години по-млад и без петнайсетте килограма излишно тегло — висок риж мъжага с хитра физиономия. Денис беше видимо развълнуван. И това беше съвсем обяснимо: човек не се среща всеки ден с такива величия като Дорофеев. В облеклото обаче не бе проявил никаква почит към високопоставения гост: беше по дънки и маратонки, но иначе с нова прическа, явно бе ходил в моден фризьорски салон.

— Защо не сте си сложили свястна табелка? — попита го Турецки. — Какво е „Глория“? Погребална агенция? Или фирма за колбаси? Иди, че разбери. Да беше писал поне: детективски услуги и охрана.

— С охрана вече не се занимаваме — обясни Денис. — Много главоболия, пък и невинаги контролираш ситуацията. Държим само трима души за важни чужденци. Постепенно ще се преориентираме към икономическите структури.

— Че какви услуги можете да им предложите вие?

— Най-ценните. Информация. Искате ли да ви разведа да видите как сме се обзавели?

— Добре, покажи — съгласи се Турецки. — Само че вече е време да казваш не „ние“, а „аз“.

— Трудно ми е да свикна. Елате…

Обстановката в „Глория“ не дразнеше окото с показен разкош, но и не можеше да се нарече бедна: навсякъде бе застлано с мокет и килими, черно-бели мебели, маркова техника. Най-напред влязоха в малък хол, който служеше за приемна. Директорският кабинет бе отделен от него с плъзгаща се врата от алуминиева дограма, до която висяха за украса кашпи с кичести увивни растения. В дъното на коридора имаше друга стая, претъпкана със специална апаратура: свързочна, подслушвателна, най-различни електронни и лазерни чудесии, за които Денис нищо не каза, пък и Турецки не попита. Най-голямото помещение бе отделено за компютърна зала. Всички компютри бяха от най-висш клас. Пред един от тях седеше двайсет и няколко годишен шишко с червена фланелка и гонеше по екрана танкове и самолети с такава скорост, че на Турецки му се премрежиха очите.

— Хубаво развлечение — отбеляза той.

— Тренировка на пръстите и ума — възрази Денис. — Това е Максим. Тази пролет завърши Бауманския институт. Бог на компютрите. За него е фасулска работа да проникне и през най-сложната защита. Какво е положението, Макс? — обърна се той към младежа. — Има ли нещо ново за Народната банка?

— Ей там! — кимна Макс към компютърната разпечатка до принтера. — Прикрили са се чрез ДЕЗ, с драйвър „Дискрет систем“ във файла „Конфиг. сис“, с парола от шест до четиридесет знака. И си мислеха, че ще могат да спят спокойно. — Той се засмя, без да откъсва поглед от екрана.

— Разбра ли какво ти каза? — попита Турецки.

— Почти нищо — отговори Денис, като преглеждаше разпечатката. — Знаете ли, чичо Саша, какви вицове си разправят? „Отварям схемата, а там вместо петнайсети транзистор стои седемнайсети.“ И се превиват от смях.

— Наистина е смешно — не съвсем уверено каза Турецки.

— Елате да изпушим по една цигара — предложи Денис. — След пет минути ще пристигне Дорофеев, а секретарят му помоли да не пушим пред него, защото бил алергичен към тютюневия дим.

В един без три минути пред „Глория“ спря нов милиционерски форд, от който слезе полковник Грязнов. Двамата с Турецки тъкмо се поздравиха и започнаха да си приказват, когато зад служебния форд меко закова тежка сребриста лимузина с тъмни стъкла и емблемата на „Мерцедес“. Шофьорът отвори на Дорофеев задната врата, придружи го до агенцията и понечи да влезе след него в директорския кабинет, но Денис го спря:

— Изчакайте в хола. Тук безопасността на вашия шеф е гарантирана. Заповядайте, Иля Наумович. Позволете да ви се представя: Денис Грязнов. Може да ме наричате просто Денис.

Дорофеев се поспря колебливо.

— Предполагах, че ще разговарям с Вячеслав Иванович Грязнов. Препоръчаха ми го като сериозен партньор.

— Вячеслав Иванович Грязнов е ето там, запознайте се. Той основа „Глория“, но сега е заместник-директор на Московската криминална милиция. През последните шест месеца аз движа всички случаи на агенцията, но винаги разчитам на съветите му.

Дорофеев и Грязнов-старши се ръкуваха.

— А това е Александър Борисович Турецки, старши следовател от Главната прокуратура — представи го съвсем официално Денис. — В момента Александър Борисович е в отпуска и ние го използваме за консултант.

Турецки се понадигна от креслото и леко кимна. Със същото кимане отговори и Дорофеев. Очевидно присъствието на Грязнов-старши и на Турецки разсея всичките му съмнения и той се отпусна в предложеното от Денис кресло.

— Преди да преминем към деловия разговор, искам да ви попитам нещо — продължи Денис, заемайки мястото си зад директорското бюро. — Вашият телохранител ви е и шофьор, така ли?

— Обикновено да.

— Позволете да ви дам безплатен съвет. Вие правите една доста типична грешка. Телохранителят трябва да се занимава само със своята работа: да контролира обстановката и да преценява всяка промяна в нея. От него няма почти никаква полза, ако седи зад волана, защото цялото му внимание е ангажирано с пътната обстановка.

— Благодаря — кимна Дорофеев. — Ще го имам предвид.

— И така, какво ви води в нашата агенция?

Добре се справя, нахалникът му с нахалник, помисли си Турецки. Любезно, но с подчертано достойнство. Вижте ни, ние сме най-добрите.

— Разбирате ли, попаднах в една доста деликатна ситуация… — започна Дорофеев.

Денис го прекъсна:

— Извинете, но трябва да ви предупредя, че разговорът ни се записва. После ще бъде разпечатан.

— Защо?

— За да го анализираме по-късно, ако се наложи. Практиката показва, че участниците в един разговор възприемат не повече от половината от всичко казано. Проучването на стенограмата дава възможност да се запълнят празнотите.

— Интересно наблюдение. Аз също водя важните си преговори със стенограма. А останалите…

— Никой не може предварително да е сигурен кое ще се окаже важно и кое — не.

— Вероятно сте прав. Трябва и аз да въведа такава практика. Та преди пет дни към мен се обърна един човек с перспективно инвестиционно предложение — продължи Дорофеев, като старателно подбираше думите си. — Той иска Народната банка чрез една от нашите холдингови компании да купи концесия за разработката на едно рудно находище и акции от голямо рудодобивно предприятие.

— Кое? — пожела да уточни Денис.

— Бих предпочел да не го споменавам. Този господин е гражданин на САЩ, името му е Никитин. Игор Константинович. Ето визитната му картичка… Той имал информация, че през следващия месец акциите на това предприятие ще се повишат най-малко сто пъти.

— На каква сума възлиза цялата сделка?

— Не можем ли да минем без подробности? — попита Дорофеев.

— Изключено — поклати глава Денис. — В противен случай, Иля Наумович, ще се наложи да се обърнете към друга агенция. Ние работим с клиентите си само при условие, че те имат пълно доверие в нас.

Добър ход, отбеляза си Турецки.

— Предполагам, че от ваша страна това наистина е необходимо — каза банкерът след известен размисъл. — Надявам се, че на свой ред и аз ще мога да разчитам, че тази изключително конфиденциална информация няма да стане достояние на трети лица?

— Налага се да повярвате на думата ми. Имали сме случаи, наистина доста редки, когато не сме успявали да се справим със задачата, но нито един от нашите клиенти не може да се оплаче, че оттук е изтекла някаква информация.

— Ще бъда принуден да се задоволя с вашите гаранции. Находището, за което стана дума, е Имангда. Имангдинското медно-никелово находище е на сто и двайсет километра северно от Норилск. То е добре проучено и се смята за безперспективно. Рудодобивното предприятие е концернът „Норилски никел“. А общата стойност на сделката, предложена от господин Никитин, е сто двайсет и четири милиона долара.

Денис едва не ахна от удивление.

— И котировката на акциите на този концерн ще се вдигне сто пъти? Мащабен проект. Изключително голям. И защо представлява интерес за Народната банка?

— Първо, самият договор — започна да обяснява Дорофеев. — Ние получаваме определен процент за банковите услуги. Но това не е най-важното. Известно време сумата ще се намира на наша сметка, без да сме длъжни да плащаме лихви по нея. А ние ще я пуснем в оборот, ще даваме краткосрочни кредити срещу петдесет-шейсет процентна лихва. Това се наричат „къса позиция“. И най-важното — ще можем да вземем участие в борсовата игра, предложена от господин Никитин, като вложим в нея и свои средства.

— Колко?

— Около сто милиона.

— Рубли?

Дорофеев презрително се усмихна:

— Не, разбира се. Долари.

— Какво дава основание на господин Никитин да е сигурен, че курсът на акциите на „Норилски никел“ ще направи такъв рязък скок? — продължи да разпитва Денис.

— Той е твърде добре информиран. Основните страни-производителки на никел са Русия, Канада и Южноафриканската република. На първо място е Русия. И деветдесет процента от руския никел дава норилският концерн. Господин Никитин оглавява най-голямата геологопроучвателна експедиция в ЮАР. Преди това пет години е работил в Канада. Следователно е наясно какво е положението там. А доста време преди това, от седемдесета до седемдесет и четвърта година, е работил в Норилската комплексна геологопроучвателна експедиция — точно в Имангда. Така че неговата информираност не буди съмнение. Но въпреки това той не представи никакви доказателства в подкрепа на думите си. Според него сумата, която влага в проекта, е най-сигурната гаранция за достоверността на прогнозите му.

— И това обяснение ви удовлетвори?

— Общо взето, да. Макар че бих предпочел, естествено, по-подробни сведения. Направи ми впечатление на сериозен и твърде предпазлив бизнесмен, който няма да рискува толкова пари без основателни причини.

— Ако операцията с акциите излезе успешна, как смята господин Никитин да се разпореди с получената печалба? Ще я преведе обратно по сметката си в Дойчебанк?

— Не, специално го попитах. Иска да създаде съвместно предприятие за допълнително проучване и разработка на Имангдинското находище. Цялата печалба трябва да бъде вложена в рудодобивна техника, в строежа на шосе и железопътна линия от Имангда до Норилск, в инфраструктурни проекти. Дори посочи името на фирмата, с която е водил преговори за доставка на оборудването. Това е нюйоркската компания „ЕКСПО импорт-експорт“.

— Но нали казахте, че Имангда е добре проучена и се смята за безперспективна? Какъв е смисълът да се инвестират пари в нещо, което няма бъдеще?

— Попитах го и за това. Отговори ми, че си имал основания. Реших да не настоявам за по-конкретен отговор. В края на краищата парите са си негови.

— Имате въпрос ли, Александър Борисович? — попита Денис, забелязал нетърпеливия жест на Турецки.

— Да. Банален, но необходим за изясняването на ситуацията. Господин Дорофеев, колко може да печели ръководителят на една такава крупна експедиция в ЮАР?

— Към двеста хиляди долара.

— Месечно?

— Годишно. Това е приблизително толкова, колкото получава президентът на САЩ.

— Сто двайсет и четири милиона долара не могат да се спестят дори с такава заплата. Би трябвало да работиш… Колко? — Турецки извади бележника и набързо пресметна. — Шейсет и четири години. Ако не харчиш нищо.

— Разбрах смисъла на въпроса ви. Дали това не са мръсни пари, които иска да изпере в Русия, нали? Не. Те са преведени по наша сметка от Франкфуртския филиал на Дойчебанк…

— Значи вече са преведени? — уточни Турецки.

— Да, вчера получихме потвърждение по факса. А в Дойчебанк са преведени от Чеиз Манхатън банк. И двете банки са много големи и стабилни, имат широка информационна мрежа. Никога не биха се забъркали с мръсни пари. Попитах господин Никитин откъде е намерил толкова огромна сума. Отговори ми, че играе на борсата от много години, дори ми каза името на своя борсов посредник. Рей Мафърти от Нюйоркската фондова борса.

— А вие обадихте ли се на тоя Мафърти?

— Още на другата сутрин след нашия разговор. Той потвърди, че господин Никитин е един от неговите клиенти. Предусещам следващия ви въпрос: доколко успешни са борсовите операции на господин Никитин, нали? Не мога да ви кажа. Дори не рискувах да попитам Мафърти. Борсовата тайна е светая светих на бизнеса. Задоволяват ли ви моите отговори, господин Турецки?

— Напълно.

— Какво знаете за господин Никитин? — отново се намеси в разговора Денис.

— Сведенията, с които разполагам, са предимно за живота му в Русия. — Дорофеев извади лист от една кожена папка със златист монограм. — Роден е през четиридесет и шеста година в Ленинград. Бащата е счетоводител, а майката — учителка. През четиридесет и осма баща му умира от тежките рани, които е получил в края на войната. Майката го последва доста по-късно, през седемдесета — годината, когато Никитин завършва Ленинградския университет. Разпределен е на работа в Норилск, норилската експедиция. През седемдесет и четвърта година е уволнен, тъй като срещу него е възбудено наказателно дело по член седемдесети, алинея първа…

— Прословутия седемдесети! — обади се Грязнов-старши. — Антисъветска агитация и пропаганда. И на колко е бил осъден?

— На николко. Тогавашният норилски прокурор, името му е Ганшин, отказал да подкрепи обвинението срещу него. Никитин е имал право да поиска да бъде възстановен на работа, но е предпочел да се върне в Ленинград. Работил е като огняр и пазач на шлеп. Не е прекъснал дисидентската си дейност. В края на седемдесет и пета година отново е бил съден по същия член. Съдът е постановил да бъде изпратен на принудително лечение в психиатричната клиника в Чистополе. Диагнозата е бавно протичаща шизофрения.

— Позната история — отбеляза отново Грязнов.

— След половин година е освободен — продължи да чете от листа Дорофеев. — Написва и разпространява като самиздат книгата „Наказателна психиатрия“. През седемдесет и шеста е осъден по същия член на три години лишаване от свобода и последващо заточение за пет години. Във връзка с бурните протестни митинги на Запад в негова защита след две години е бил изгонен от страната и лишен от съветско гражданство. По едно и също време с Кузнецов, Гинсбург и други известни дисиденти. САЩ му дават статут на политически емигрант и го пускат в страната. Пет години след това получава американско гражданство. Какво още? Женен и разведен. Оженил се е в Норилск през седемдесет и първа година за Олга Николаевна Новикова, студентка от Ленинградския университет, която е била на практика. През седемдесет и трета им се ражда дъщеря, Екатерина. През седемдесет и шеста, малко преди последното арестуване, се развежда с жена си, тя е подала молбата. Не се знае дали през всичките тези години е поддържал връзки с бившата си съпруга и продължава ли да ги поддържа. Заповядайте. Може да ви послужи. — Дорофеев подаде листа на Денис.

— Как се сдобихте с тази информация? — попита Турецки.

— Събра я по мое нареждане началникът на нашия отдел за охрана Анатолий Андреевич Пономарьов. Предполагам, че е използвал старите си връзки. Той е бивш генерал-майор от КГБ.

Турецки и Грязнов-старши се спогледаха. Дорофеев забеляза това и сметна за необходимо да допълни:

— Служил е в девето управление, правителствена охрана. Когато започнало разформирането на КГБ, му предложили длъжност във ФСС, но с доста голямо понижение. Той отказал и се пенсионирал. Препоръчаха ми го като изключително свестен човек и опитен професионалист.

— Колко души работят във вашия отдел за охрана? — поинтересува се Денис.

— Около трийсетина. Добри професионалисти.

— Защо се обърнахте към нас, а не възложихте на тях да „осветят“, както казваме ние, вашия клиент?

— Интересуват ме всички подробности от живота на Никитин в Щатите, Канада и ЮАР. А тази информация не може да се намери в Москва. Вероятно ще се наложи вие или ваши сътрудници да пътуват в чужбина. Не мога да командировам Пономарьов, той не говори английски. Тук има и още един сериозен проблем…

— Ако не възразявате, ще се върнем към този проблем малко по-късно — прекъсна го Денис и насочи разговора към друг въпрос. — Кажете ни, Иля Наумович, ако Никитин се беше обърнал със същото предложение не към вас, а към „Московски недвижими имоти“ или към Мостбанк, някой от тях щеше ли да се заинтересува от проекта?

— Със сигурност.

— А защо той дойде именно при вас?

— Очевидно, защото Народната банка има безупречна репутация.

— Ако по някакви извънредни причини в резултат на непредвидени обстоятелства вашата банка претърпи загуби, да речем, от осемдесет и четири милиона долара, това ще я доведе ли до фалит? — попита Денис.

„Откъде пък я взе тая сума — точно осемдесет и четири милиона долара“, озадачи се Турецки. Но Дорофеев явно разбра и се намръщи.

— Защо ми задавате този въпрос?

— После ще ви обясня. Сега бих искал да чуя отговора ви.

— Не. Ще бъде тежък удар за нас, но нищо повече. Би я довело до фалит, ако историята се разчуе. Всички вложители биха поискали незабавно да изтеглят парите си, а те са в обращение. И това би погубило не само Народната банка, но и цялата финансова система на Русия. Нашата банка е една от нейните опори.

— Разкажете ми, ако обичате, за вашия договор с франкфуртската фирма „Трейдинг интернешънъл“.

Дорофеев изненадано се приведе напред.

— Откъде знаете за него?

— Ще ми позволите ли да не ви отговоря? Имаме си професионални тайни. Ще ви кажа само едно: входът във вашата компютърна мрежа е защитен чрез системата ДЕЗ с драйвер „Дискрет систем“. Това е ниво Б-2. Дори един хакер от средна ръка може да открие кода ви. И ако по-рано никой не е правил подобни опити, в което не съм съвсем сигурен, то е само защото никой не се е интересувал да проникне в компютърната ви мрежа.

— А доколкото разбирам, вие сте се поинтересували?

— Преди да се срещнем с даден клиент, ние правим справка за него. Също както и вие сте проверили агенцията — избягна Денис прекия отговор.

— Но не съм прониквал във вашите компютри.

— Не бихте и успели. При нас нивото на сигурност е А-1. Препоръчвам ви и вие да минете на него. Никъде по света няма абсолютно сигурни кодове, но нашият може да бъде разбит само от трима-четирима хакери в целия свят. А в Москва е само един от тях и той работи при нас. Както виждате, Иля Наумович, аз съм откровен с вас. Надявам се и вие да бъдете откровен с мен.

Май набързо му видя сметката, помисли си Турецки, забелязал как помръкна и сякаш провисна кръглото добродушно лице на банкера.

— Какво точно бихте искали да знаете? — попита Дорофеев.

— Всички подробности. Как успяха да ви изпързалят?

— Това е един от най-неприятните спомени в живота ми. Преговорите с „Трейдинг къмпани“ водихме почти цяла година. После подписахме в Москва предварителен договор за намерения. Ставаше въпрос за доставка на нефтено оборудване, така наречените инсталации „лифтинги“, които дават възможност от нефтените пластове да се извличат не двайсет, двайсет и пет процента нефт, а до деветдесет процента. Надявам се, не е необходимо да ви обяснявам колко важно беше да получим подобно оборудване за Тюмен и Самотлор? И не само за там. Та три месеца по-късно отидох във Франкфурт за подписването на окончателния договор. Разбира се, предварително бяхме изяснили, че такава фирма действително съществува и има сметка в Дойчебанк. Малко бях озадачен от обстоятелството, че директорът на франкфуртския филиал Шпилер не познава президента на компанията — Райнер, но когато видях офиса на фирмата, всичките ми съмнения се разсеяха. Заведоха ме в голям офис в деловия център на Франкфурт, първата част от преговорите с Райнер проведохме в кабинета му, а за подписването на договора той ме покани в дома си. Стар замък на двайсетина километра от града, огромен салон с камина, прислуга, вечеря на свещи. Откара ме с ролс-ройса си до стълбата на самолета. И с една дума, подписахме договора.

— Със замъка и ролс-ройса май напълно ви е убедил, а? — попита Денис, който слушаше разказа на банкера с нескрит интерес. Също както Грязнов-старши и Турецки.

— Може и така да се каже — съгласи се Дорофеев. — Ние преведохме парите по сметката на фирмата и зачакахме доставката на инсталациите. Те обаче не пристигнаха. На няколко пъти се обаждах на Райнер и всеки път той се оправдаваше с някакви непредвидени обстоятелства. А после телефонът му престана да отговаря. Позвъних в замъка. Там казаха, че не познават никакъв Райнер, а замъкът е бил нает за три седмици от някой си Фогелщайн. Офисът също е бил взет под наем малко преди да започнем преговорите с Райнер. Фактически това е всичко.

Денис поклати глава.

— За пълното проучване на този ваш партньор щяхте да платите само един процент от сумата на сделката. Защо не се обърнахте към професионалисти?

Банкерът леко сви рамене.

— Предполагах, че имам достатъчно добър усет за хората.

— Не допускате ли вероятността господин Никитин също да е узнал за тези осемдесет и четири милиона и да е дошъл при вас именно защото е бил сигурен, че при вашето положение на драго сърце ще приемете предложението му?

— Сега вече в нищо не съм сигурен.

— И затова се обърнахте към нас?

— Включително и затова.

— Да се върнем към вашия проблем. Какъв е той?

— Господин Никитин пристигна в банката направо от Шереметиево. Но още след първите няколко думи ме предупреди, че кабинетът се подслушва.

— От кого?

— Не знаеше.

— И какво му е дало основание да мисли така?

— Не ми обясни. Каза само, че е сигурен в това.

— Точно така ли се изрази: „Кабинетът се подслушва“? — намеси се в разговора Турецки.

— Не. Той изобщо не го каза, а го написа в настолния ми бележник.

— Какво точно написа?

— „Подслушват ни.“ На глас си говорехме за съвсем незначителни неща, въпросите за естеството на предложението му аз пишех в бележника, а Никитин ми отговаряше по същия начин. Но така ни беше много трудно, затова той предложи да продължим разговора в хотел „Космос“, където смята да отседне. Отидох в „Космос“ след един час, както се бяхме уговорили, узнах от портиера къде е настанен Никитин и се качих при него.

— Сега, ако обичате, по-подробно — помоли Турецки. — Кой номер е стаята? Какво правеше той, когато влязохте?

— Всъщност не е стая, а апартамент на шестия етаж. Разопаковаше багажа си. Помоли ме да почакам за момент, извика камериерката и й даде сакото си за химическо чистене, изцапал го случайно на слизане от колата на паркинга. След като момичето си отиде, каза: „Сега вече можем да поговорим спокойно.“ Основното вече го знаете. Продължихме да обсъждаме най-различни подробности: кога ще бъдат преведени парите по наша сметка, кога да започнем изкупуването на акции…

— Кога? — попита Турецки. — След като получите парите от Дойчебанк?

— Не. Той каза, че допълнително ще ми съобщи кога започва реализацията на проекта. И това ще стане приблизително в течение на един месец. Изказа увереност, че през този месец акциите на „Норилски никел“ ще паднат още повече.

— И защо смята така?

— Въз основа на собствената си информация. Тази тенденция лесно може да се проследи. Служителите в отдела за анализ провериха ситуацията с никела по световните пазари. Ето подробния доклад, с диаграми и всички изводи. — Дорофеев извади от папката и сложи пред Денис още няколко листа, скрепени с кламер. — В общи линии това е положението. През последните три-четири години производството на никел постепенно намалява, цените на фондовите борси растат, а акциите на норилския концерн „губят теглото си“, както казваме ние. При номинал двеста и петдесет рубли и котировка приблизително сто и четиринайсет хиляди, системният спад на курса за седмица представлява приблизително хиляда и петстотин до две хиляди рубли.

— Нещо не ми е съвсем ясно — отбеляза Турецки. — Цените на никела растат, а акциите на най-големия производител падат. Защо?

— Себестойността на норилския никел е твърде висока и непрекъснато се повишава. Причината е, че рудните жили там са твърде надълбоко. Шахтите вече навлязоха на дълбочина над два километра. Влияние оказват и миньорските стачки, работниците настояват за увеличение на заплатите и подобряване на условията на труда. Впрочем напоследък стачките спряха.

— Продължавай — кимна Турецки на Денис.

— Та какъв е всъщност вашият проблем? — попита Денис.

— Преди да си тръгне от кабинета ми, господин Никитин написа в бележника да изгоря записките ни. Към края на разговора в хотела той попита дали съм го направил. Отговорих му, че съм ги накъсал на ситни парченца и съм ги изхвърлил в кошчето. При себе си нямам нито пепелник, нито запалка, а не ми се щеше да искам от служителите си, това можеше да събуди у тях ненужно любопитство. Никитин доста се разтревожи и настоятелно ме посъветва да се върна в банката и да изгоря всички късчета. Отначало не придадох голямо значение на думите му и се прибрах у дома. Но когато се сетих колко бе разтревожен, и аз започнах да се безпокоя. Извиках колата и се върнах в банката. Но…

— Не намерихте парченцата в кошчето — подсказа Турецки.

— Да — потвърди банкерът. — Пазачът ми каза, че след като съм си отишъл, в кабинета ми е влизал само Пономарьов, началникът на отдела за охрана.

— Ясно — проговори Денис. — Не го ли попитахте лично защо е влизал?

— Не. Реших да се обърна за съдействие към професионалисти. Към вас. И както изглежда, не съм сбъркал.

— Защо не го направихте веднага, а чакахте цели пет дни?

— Искаше ми се да видя каква информация за Никитин ще ми достави Пономарьов.

— И така, какво следва от всичко казано дотук: вие искате от нас две неща — да проучим детайлно новия ви партньор и да изясним за кого от конкурентите ви работи Пономарьов. Кои са ваши конкуренти?

Банкерът беше крайно лаконичен:

— Всички останали банки.

— Е добре, приемаме да работим за вас. Знаете какви са нашите условия, те са еднакви във всички агенции: един процент от сумата на договора, плюс разходите за изпълнението на задачата. Петдесет процента се дават в аванс, а останалите петдесет — след приключването на работата. Ще подготвя договора и утре ще ви го изпратя за подпис.

Хич не е зле, помисли си Турецки. Един процент от сто двайсет и четири милиона прави милион и четвърт в зелено! Виж ти, браво, „Глория“! Ясно е откъде са се взели всички тези компютри и специални техники.

— Споразумяхме се. — Дорофеев стана.

— Момент — спря го Денис. — Какво впечатление ви направи господин Никитин?

— Добро. Представителен мъж, буди уважение. Невъзмутим. Изглежда по-млад от своите петдесет години, но е съвсем побелял.

— Побелял ли? — неочаквано се заинтригува Грязнов-старши, който вече бе започнал нетърпеливо да поглежда часовника си.

— Да — потвърди банкерът. — Като Клинтън. Или като нашия президент. Бяла коса, загоряло лице, сиви очи — това прави външността му доста ефектна. Можете да се уверите сами, нашите хора му направиха няколко снимки. Тайно, разбира се.

Дорофеев сложи на масата три снимки голям формат: Никитин се качва в колата, вътре във форда, на някаква московска улица.

— Вашите хора са го следили? — попита Турецки.

— Да, но не са засекли никакви контакти. А вчера са го изгубили, не е пренощувал в „Космос“, макар че апартаментът му не е освободен. Ако нямате повече въпроси към мен, аз ще тръгвам.

Денис стана да го изпрати, а Турецки и Грязнов се заеха да разглеждат снимките.

— Е, как мина? — попита Денис, когато се върна.

— Професионално — одобри Турецки.

— Моята школа! — не без самодоволство вмъкна полковник Грязнов.

— И така, чичо Саша, заемате ли се със случая? Моите хора са на заплата плюс премиални, а на вас ще даваме по сто долара.

— На месец? — попита Турецки.

— На ден.

— Май за първи път досега ми предлагат случай, в който няма трупове. Дори ми изглежда странно: такива луди пари — сто милиона в зелено — и да няма нито един труп.

— Май вече има — възрази Грязнов-старши. — Дори може би не само един. Преди пет дни наши служители са следили със скрита камера един тип на Шереметиево-2. Джебчия по прякор Очиларя. Гледах записа. На него е засечена среща между Очиларя и този белокос мъж. Уж джебчията случайно се е блъснал в него. Но Никитин е заявил на милиционера, че не му е изчезнало нищо. Та сега ми хрумва, че може би Очиларя не е имал за цел да пребърка джобовете му, а тъкмо обратното.

— Какво искаш да кажеш? — не разбра Турецки.

— Ами помисли. Спомни си, че Никитин е написал в бележника „подслушват ни“, а не „кабинетът се подслушва“. Има ли разлика?

— Има. Макар и малка.

— Голяма. За онзи, който е наясно.

— „Кабинетът се подслушва.“ „Подслушват ни“… Значи предполагаш, че Очиларя му е лепнал бръмбарче? И Никитин го е намерил?

— „Подслушват ни“ — повтори Слава Грязнов.

— Как?

— Добър въпрос.

— Слава, Костя Меркулов казва за мен, че бълвам невероятни хипотези като автомат за понички, но сега ти ме задмина.

— Само защото знаеш по-малко от мен. Същата нощ, някъде към два и десет, Очиларя е бил убит. Ладата му се е блъснала с камаз на празно шосе на четири километра от аерогарата. Съдейки по следите, камазът рязко е навлязъл в насрещното платно и е блъснал челно ладата на Очиларя. Изчезнал от местопроизшествието, на сутринта го намериха изоставен на пътя за Петербург. Силно смачкана предна броня със следи от боята на ладата. Изясни се, че предишната вечер е бил откраднат от автобазата, когато шофьорът слязъл да си подпише пътния лист. В сводките това е минало като пътнотранспортно произшествие. Но в действителност нещата изобщо не стоят така.

— Сигурен ли си?

— Стопроцентово. Моите хора успяха да снемат пръстови отпечатъци от кормилото на камиона. Били са изтрити, но набързо и тук-там е останало нещо. Успяхме да ги проверим и се оказа, че зад волана е бил Гъсока, човек на Бурбона, шефа на химкинската групировка. Признат бандит. Те държат цялото Шереметиево. Гъсока вече от почти една година е в списъка за федерално издирване. Все още ли се съмняваш?

— Това е нишка, можем да се хванем за нея — съгласи се Турецки след кратък размисъл. — А вторият труп?

— За него още не съм сигурен, макар че имам известни подозрения. Ще проверя и ще ти кажа. А сега да тръгвам, че сигурно вече са се скъсали да ме търсят.

— Какво мислите за всичко това, чичо Саша? — попита Денис, след като вратата се затвори зад Грязнов-старши.

Турецки позабави отговора си.

— Изобщо не ми харесва.

— Генералът от КГБ ли?

— И той. Как така ще следят Никитин три дни, без да засекат с кого се среща? Значи не са го следили през цялото време. Или пък Пономарьов не е разказал всичко на банкера. Невъзможно е тоя хубавец три дни да не общува с никого. В такъв случай какво е правил в Москва? И дори не това е най-важното. Твърде просто изглежда всичко. Доверчив банкер. Генерал от КГБ в оставка, работещ за конкуренцията. Също като в детско блокче: свържи точките с молив и оцвети картинката. И тази картинка май се опитват да ни я пробутат заедно с боичките. Прекалено заповеднически казват: точно с тези цветове ще оцветяваш. А най не ми харесва самият Дорофеев. Той не е от хората, които можеш да заблудиш с някакъв си стар замък и ролс-ройс. Не му вярвам. Нито пък, че не е знаел за теб и очаквал да си има работа само със Слава. Не му вярвам дори, че нашето присъствие на този разговор го е изненадало. Не знам защо, но да пукна, ако мога да му повярвам.

Денис възкликна с възхищение:

— Ама каква интуиция имате, чичо Саша!

— Благодаря. Да нямаш още информация по случая, която да не знам?

Денис извади от настолната папка фирмена бланка на „Глория“ с компютърна разпечатка, подаде я на Турецки и обясни:

— От Народната банка.

Файл „Глория“. Еднолична частна фирма. Детективско-охранителна агенция. Лиценз № 01934 от 15 август 1994 г. Основател и първоначален собственик е бившият служител на Московската криминална милиция полковник Вячеслав Иванович Грязнов. От януари 1996 г. собственик на агенцията е Денис Андреевич Грязнов, племенник на Вячеслав Иванович, роден през 1968 г., живял по-рано в гр. Барнаул. Специализация: охрана на важни лица, предимно чужденци, информационни услуги, издирване на изчезнали лица, консултантски услуги, системи за охранителна сигнализация и наблюдение, електронна техника за радиовръзка и звукозапис, средства за наблюдение и проследяване, откриване на технически канали за изтичане на информация. Връзки: заместник-директорът на МУР полковник В. И. Грязнов, началникът на втори отдел (убийства) подполковник Владимир Николаевич Яковлев, старши следователят при Главна прокуратура на РФ старши юридически съветник Александър Борисович Турецки, заместник главният прокурор по следствената дейност на РФ, държавният юридически съветник втори клас Константин Дмитриевич Меркулов, бившият директор на МУР, експерт към Съвета за сигурност на РФ генерал-майор Юрий Иванович Фьодоров и др. Справката подготви А. А. Пономарьов.

Турецки върна разпечатката на Денис.

— Значи съм бил прав.

— Как мислите, дали е знаел, че имаме информация за договора с „Трейдинг интернешънъл“? — попита Денис.

— Струва ми се, че не. Май за него това беше истинска изненада. И то крайно неприятна.

— Но защо тогава дойде при нас?

— Може би ни е отредил някаква роля в замисъла.

— На агенция „Глория“?

— По-скоро на МУР и главна прокуратура. Колко души можеш да отделиш за случая?

— Колкото трябва.

— Нека да пресметнем. Двама по петите на Пономарьов, още двама за Дорофеев, а ако се появи Никитин — и за него двама. Утре трябва да се провери кабинетът на Дорофеев за бръмбари. Ако има — да не се пипат. И при всички случаи да поставим наши. А, да не забравим и апартамента на Никитин в „Космос“. Домашните телефони на Пономарьов и Дорофеев…

— Заемате ли се с този случай, чичо Саша? — повтори въпроса си Денис.

— Как заемам ли се?! — учуди се Турецки. — Мисля, че вече се заех.