Фридрих Незнански
Избор на оръжие (35)

3.

На другата сутрин Турецки седеше в тесния като клетка кабинет на Пономарьов и внимателно четеше ксерокопията, които той бе извадил през нощта от документите в личния сейф на Дорофеев.

Те не бяха много. Заверените от централния нотариат на Претория заявления на Джоан Никитина и нейните деца — Константин, Пол и Олга, че ще претендират за наследството, оставено от И. К. Никитин, както и заявлението на Екатерина Никитина от Санкт Петербург. И най-важното — писмена заповед на отдела за международноправни отношения в московския градски съд, издадена въз основа на тези заявления, която задължаваше Народната банка да замрази вложените на името на Никитин 124 милиона долара до момента, когато излезе решението на съда как ще се процедира с откритото наследство. При това положение губеха сила всякакви пълномощни за разпореждане с влога, ако Никитин е дал такива на трети лица. А евентуалните претенции от кредитори трябваше да бъдат разгледани от същия съд, който щеше да се занимава с делото за наследството.

— Как е успял да се свърже толкова бързо с Претория? — попита Турецки.

— По Интернет. При това информацията веднага се разпечатва на принтера, без да се записва нито на дискета, нито на твърдия диск. Така че в паметта на компютъра не остават никакви следи от тези разговори. Според вас какво значи всичко това?

— Че шефът ви е или изключително смел човек, или е просто кръгъл глупак.

Пономарьов поклати глава.

— Не. Само не и глупак. Всичко друго, но не и глупак.

— Добре, сега ще проверим. Искате ли да присъствате на разговора ми с него?

Пономарьов се позамисли, след което решително отказа.

— Помолихте ме да счупя яйце и аз го счупих. А дали ще правите омлет или нещо друго — това си е ваша лична работа…

Служителят в приемната на Дорофеев посрещна Турецки така, сякаш го виждаше за пръв път. Дори има наглостта да го попита за името, макар че досега се бяха виждали най-малко шест-седем пъти.

— Зле си с паметта, синко. Не ти ли е малко рано за склероза? — попита Саша. — Името ми е Турецки. Александър Борисович. Старши следовател от Главна прокуратура на Русия. Съветвам те да го запомниш. Всичко се случва. Току-виж някога ти потрябва.

— Имате ли уговорена среща с господин Дорофеев?

— Не.

— Боя се, че той няма да може да ви приеме. Днес графикът му е претоварен.

— Все пак го попитай — препоръча му Турецки. — Кой знае защо имам чувството, че ще ми отдели една-две минути от скъпоценното си време.

Младежът сви рамене, демонстрирайки, че възпитанието не му позволява да влиза в пререкания при подобно нахалство и изчезна зад високата полирана дъбова врата на кабинета. След секунди излезе:

— Господин Дорофеев ви очаква.

— Видя ли, а ти казваше, че нямало да ме приеме…

При появата на Турецки генералният директор на Народната банка дори не се понадигна от мястото си, нито пък подаде ръка да се здрависа, само се облегна назад в резбованото си кресло и с жест го покани да седне.

— Вчера преведох останалата сума по сметката на „Глория“ и уведомих директора й за прекратяването на взаимоотношенията ни. Агенцията има ли някакви претенции към Народната банка?

— Абсолютно никакви — отговори Турецки.

— В такъв случай каква е причината за вашето посещение? И за настойчивостта, с която сте поискали да се срещнем? Разполагам само с четири минути.

— Можете да прекъснете нашия разговор в момента, когато ви се стори, че той е излишен. И аз няма да възразя.

— Слушам ви.

— Получили сте заповед от отдела за международно-правни отношения на московския градски съд да блокирате влога на Никитин във вашата банка.

— Откъде ви е известно това?

— Вчера при мен идва бившата съпруга на Никитин от Санкт Петербург и ми разказа за посещението на някакъв служител на съда и за разговора му с дъщеря й. От съда потвърдиха, че са ви изпратили такава писмена заповед.

— Да. И аз съм задължен да я изпълня. Такъв е законът.

— Известно ми е, че лично вие сте настояли за издаването на тази заповед.

— Дори няма да ви питам как сте го узнали. Вече съм наясно, че имате доста обширни канали за информация. Всъщност не съм съвсем сигурен, че те винаги са законни. Да, така е. Смятате, че съм постъпил неправилно, така ли?

— Напротив. Не само смятам постъпката ви за правилна, а дори и за високоморална. Макар че у някои особено ревностни защитници на морала биха могли да възникнат известни съмнения по този повод. Аз обаче нямам такива.

— Радвам се, че одобрявате действията ми. Какъв е тогава проблемът?

— Иска ми се да разбера защо сте го направили. С други думи, дали сте човек с рядко срещана, дори бих казал — с изключителна смелост, или пък изобщо не разбирате характера на създалата се ситуация.

— А каква е тя според вас?

— Веднага щом човекът, представящ се за Никитин, узнае, че сметката му е блокирана, аз не бих дал за живота ви дори една копейка от старите — с които навремето си купувахме кибрит. Разбирам, че семейството ви вече не е в Ларнака, а на друго, по-сигурно място. Но сега вече става въпрос не за вашето семейство, а за живота ви. Нищо чудно не просто да бъдете убит, а преди това да бъдете подложен на изтезания, с което да ви заставят да деблокирате сметката.

— Не може да си позволи подобно поведение. Ще го арестуват.

— Може да го направят съучастниците му по негова заповед.

— Той няма съучастници, те са задържани от МУР и са сложени под сигурна охрана.

— До вчера и аз бях убеден в това. Снощи беше взривена колата ми, паркирана в двора на моето жилище, тъкмо когато се качвах, за да отида на Ленинградската гара. А през това време мъжът, представящ се за Никитин, беше в апартамента си в хотел „Космос“.

— Така ли? И вие бяхте в нея?

— Да.

— И тя се взриви?

— Точно така.

— А как успяхте да оцелеете?

— А кой ви каза, че съм оцелял? Аз се взривих заедно с любимия си автомобил. И в момента с вас разговаря моят дух. Моето, така да се каже, астрално тяло.

— Шегичките ви са доста мрачни — отбеляза Дорофеев.

— Нямам основания да съм весел. А вие — още по-малко.

— Знаете ли, Александър Борисович, аз не съм смел човек, както благоволихте да се изразите. Но въпреки това много трудно могат да ме уплашат.

— Все пак ще опитам. Всъщност четирите минути свършиха…

— Продължавайте, слушам ви много внимателно.

— Имате ли представа кой е човекът, представящ се за Никитин и какви хора стоят зад гърба му?

— Струва ми се, че имам.

— А аз съм сигурен, че нямате. Преди години ръководството на КГБ е внедрило в най-близкото обкръжение на Иванов-Корееца най-малко трима професионални разузнавачи с голям опит в агентурната работа. Не е изключено в процеса на работа тези трима души да са завербували и внедрили още хора — и то не един или двама, а значително повече. Основания за подобно твърдение ми дава начинът, по който е бил ликвидиран Корееца при инсценираното сбиване в затвора на Атланта. Фактът, че Корееца и Ермолаев-Бурбона бяха убити по едно и също време на две различни места, показва само едно: че тези хора са се почувствали достатъчно силни, за да заграбят бизнеса на Корееца или по-голямата част от него. И те го направиха. Единият от тях, подполковникът от запаса Мостовой, е арестуван и ще бъде изправен пред съда за убийството на двама души. Вторият — бивш майор от държавна сигурност — е шефът на фирма „ЕКСПО импорт-експорт“ и живее в Щатите под името Майкъл О’Конър. А главният от тримата, полковникът от КГБ Борзов, е човекът, организирал убийството на истинския Никитин в Ню Йорк, и възнамерява под негово име да реализира комбинацията с „Норилски никел“.

— Защо го смятате за главен? — попита Дорофеев.

— Защото той се зае с осъществяването на цялата комбинация. Спомнете си за какви суми става дума. На никого не е могъл да повери толкова много пари. Ние имаме всички основания да подозираме, че именно той е издал заповедта за убийството на Корееца и Бурбона. Както виждате, Иля Наумович, имате си работа не с бандити, не с мафиоти, а с много по-опасни хора — с истински първокласни професионалисти, притежаващи огромен опит в агентурната работа и необременени от никакви морални скрупули или чувство за служебен дълг. Нещо повече, в момента Борзов има контакти със служители от ФСС. Не е изключено точно от тях да си завербува нови помощници. Най-малкото един вече е завербуван — онзи, който взриви колата ми.

— И сте напълно убеден, че Борзов-Никитин е главната фигура?

— А нима не успях да убедя и вас? — отговори Турецки на въпроса с въпрос.

— Да, май сте прав — съгласи се Дорофеев. — Значи, ако при ареста този Борзов окаже съпротива и бъде убит, проблемът ще бъде решен в основната си част?

— Той няма да окаже съпротива. Няма оръжие. И не е глупак. Знае, че за подправения си паспорт може да бъде осъден максимум на половин година. Ако преди това бившите му колеги не го измъкнат. Или сегашните.

— Но при ареста може да възникне непредвидена ситуация…

— При която все пак да му теглят куршума, така ли? — довърши Турецки. — За тази работа, Иля Наумович, ще трябва да потърсите услугите на някой престъпник. Нито един началник от МВР или ФСС, дори най-високопоставеният, не би поел отговорността да издаде подобна заповед. И дори да го направи, нито един служител на органите на реда няма да се съгласи да я изпълни. Защото това е убийство. А ние все пак сме служители на закона. Иначе работата ни губи всякакъв смисъл. Бандитите ще изпълнят поръчката ви, не се съмнявам. Но след това в Народната банка ще засмърди на затворнически клозет… И вие чудесно го знаете.

Дорофеев се замисли. Лицето му придоби познатия разсеян, дори добродушен израз, клепките с руси ресници бяха леко притворени, само ноздрите лекичко потрепваха.

Накрая той проговори:

— Доколкото разбирам, този Борзов е проблем и за вас? Какъв по-точно?

— Той е организаторът на няколко престъпления. За това сме абсолютно сигурни, но не разполагаме с никакви доказателства. Можем да открием, но това ще ни отнеме много време.

— Не се съмнявам, че сте обсъждали този проблем подробно. Стигнахте ли до някакъв що-годе приемлив вариант за решаването му?

— Да. Но за съжаление на практика неосъществим.

— И какъв е той?

— Правителството на Съединените щати се обърна към нашето правителство с искане Борзов да им бъде предаден като криминален престъпник. Нюйоркската полиция разполага с доказателства, че той е взел участие в убийството на истинския Никитин.

Дорофеев махна с ръка.

— Екстрадиция! Тя може да се проточи цяла година.

— Не е съвсем така — възрази Турецки. — Той е гражданин на САЩ. Няма да е екстрадиция, а предаване на един американски престъпник на американската полиция. Това вече не е въпрос на междудържавни отношения, а на сътрудничество между правозащитните органи на нашите две страни. Сътрудничество, което между другото всячески се поощрява от руската страна.

— Това е доста интересен обрат на проблема — констатира Дорофеев. — Защо не реализирате този план?

— Операцията ще бъде успешна само при едно условие: ако всичко се извърши много бързо. Максимум за два-три часа. Арестът на Борзов-Никитин, предаването му на американците и незабавното му извеждане от страната, за да няма възможност да се свърже със своите съучастници или покровители от ФСС.

— Разполагате ли с копие от американското искане за предаването на Никитин?

— Да, в МУР е. Искате ли да го получите?

— И то незабавно.

Турецки набра номера на Грязнов:

— Слава, при тебе ли е копието от искането да бъде върнат Никитин в Щатите? Чудесно. Прати го по факса в Народната банка на Дорофеев… В момента съм при него… Незабавно… Защо ли? После ще ти разкажа.

— Та какво все пак ви пречи да проведете тази операция с необходимата експедитивност? — повтори Дорофеев.

— Трябва ни силна подкрепа от върховете. Ние я нямаме.

— Ами Фьодоров от Съвета за сигурност?

— Не е от неговата компетенция.

— А заместник главният прокурор Меркулов?

— Още по-малко. Дори главният едва ли би могъл да помогне с нещо.

— Самият акт на арестуването на Борзов-Никитин ще представлява ли някакъв проблем?

— Никакъв.

— Кога могат да пристигнат американците да си го приберат?

— Веднага, щом нашият консул им издаде входни визи.

— Как възнамеряват да транспортират задържания до Щатите?

— Тази сутрин разговарях по въпроса с началника на отдел „Убийства“ в нюйоркската полиция, лейтенант Кейт Уилсън. Тя смята, че е най-добре да се използва военнотранспортен самолет от силите на НАТО с американски екипаж. Няколко такива ескадрили са на база в Германия.

— Значи ще трябва да се вземе разрешение от нашите ВВС за влизане на натовски самолет във въздушното пространство на страната и за приземяването му на някое от краймосковските ни летища, нали така?

— Да. И това ми изглежда най-трудната част от проблема. Трябва ни пряка връзка с ръководството на ВВС или с Министерството на отбраната.

Дорофеев записа нещо в дебелия си настолен бележник.

— Друго? — попита той.

— Вероятно при предаването на Борзов на американците ще трябва да присъства служител от посолството на САЩ, както и служител от нашето Министерство на външните работи. Все пак това е официална процедура.

— Е, тая част от проблема все някак ще я решим.

— А останалите?

Дорофеев не успя да отговори. Влезе секретарят му и сложи на бюрото получения от Грязнов факс. Дорофеев внимателно го прочете и го прибра в кожената папка със златист монограм. Побарабани върху нея с късите си пръсти, покрити с рижи косъмчета, вдигна слушалката на един от телефоните и набра трицифрен номер.

— Дорофеев. Трябва да се срещнем… Идвам след петнайсет минути. Да тръгваме — кимна той на Турецки и стана от креслото си.

— Къде?

— В Кремъл.

Докато Дорофеев даваше някакви нареждания на секретаря, Турецки слезе на първия етаж. Пред стаята на охраната го чакаше Пономарьов.

— Как мина? — попита той. — Глупак ли е?

— Не. Прав сте. Може да е всичко друго, но със сигурност не е глупак…

Сребристата лимузина на Дорофеев влезе в Кремъл през Спаската порта и спря пред сградата, където се помещаваше президентската администрация.

Дорофеев се обърна към Турецки:

— Нали няма да се обидите, ако ви помоля да ме изчакате в колата? Ако се наложи вашето присъствие, ще ви се обадя. Но мисля, че то няма да е необходимо, всичко е достатъчно ясно. Почерпете се с нещо от барчето. Не се стеснявайте. Асортиментът е добър за всеки вкус.

Той натисна някакво бутонче. Откъм предната седалка плавно изскочи малък барплот, върху който бяха подредени десетина бутилки с различни напитки.

Турецки поогледа етикетите и отговори:

— С удоволствие ще ви почакам. Можете да не бързате. Това тук ще ми стигне за известно време.

Бодигардът се усмихна.

Дорофеев изчезна във входа на сградата. Турецки си наля „Джони Уокър“ в масивна кристална чаша, отпи от нея голяма глътка и с удоволствие запали цигара.

— Шефът не обича да се пуши в колата — деликатно му напомни бодигардът.

Турецки небрежно махна с ръка:

— Нищо, ще го преглътне някак.

Напрегнато се питаше при кого ли беше отишъл банкерът. Но така и не можеше да намери отговор на този въпрос.

Дорофеев се забави не по-малко от час. През това време Турецки успя да изпразни почти една четвърт от бутилката „Джони Уокър“, да изпуши няколко цигари и дори да се поразходи из Кремъл. Но навън го спираха служители на охраната, кажи-речи, на всяка крачка и му искаха документите, така че в края на краищата той бе принуден да седне отново в лимузината.

Най-после Дорофеев се появи. Бодигардът почтително отвори пред него задната врата на мерцедеса.

— В МУР — подхвърли Дорофеев на шофьора и пак натисна някакъв бутон, при което задната част на купето бе изолирана със звуконепроницаемо стъкло. — Всичко е наред — съобщи той в отговор на въпросителния поглед на Турецки. — Входните им визи вече са при нашия консул в Ню Йорк. И с ВВС всичко е съгласувано: военните диспечери ще дадат на самолета въздушен коридор. На директора на МУР ще бъде заповядано да започва подготовката на операцията. Така че вече можете да викате американските си приятели.

— Не казахте най-важното: има ли разрешение Борзов-Никитин да бъде предаден?

— Естествено. Всъщност това беше най-лесната част. Трябва да ви кажа, Александър Борисович, че ми харесва как работите. Не бихте ли искали да станете началник на отдела за охрана в нашата банка?

— Не — отговори Турецки, без да се замисля.

— Защо? Ще получавате много добра заплата. Десет пъти по-висока от тази, която ви дават в прокуратурата.

— Двайсет пъти — поправи го Турецки.

— Тъкмо затова.

— Имате си началник на отдела.

— Мястото му скоро ще се оваканти.

— Ще направите грешка. Анатолий Андреевич Пономарьов е истински професионалист, той си гледа работата най-добросъвестно и никога не е работил за вашите конкуренти.

На „Петровка“ Турецки слезе от лимузината и се качи в кабинета на полковник Грязнов. Тук вече седяха началникът на трети отдел майор Софронов и началникът на втори отдел подполковник Яковлев, и оживено обсъждаха заповедта на директора на МУР във връзка с арестуването на Борзов-Никитин.

— Какво става, Саша? — попита Грязнов, когато Турецки влезе в кабинета.

Яковлев, Софронов и Грязнов изслушаха с напрегнато внимание разказа на Турецки за срещата му с Дорофеев.

— Излиза, че е решил всички проблеми за по-малко от час, а? — попита Яковлев. — С кого ли в Кремъл е разговарял?

— Мисля, че най-малко със съветника на президента по въпросите на националната сигурност, а може и с този за отбраната — предположи Турецки. — Но не е изключено да е било и някоя по-важна птица.

— Гледай ти! — възкликна Грязнов.

— Костя Меркулов вече ми каза, че с това дело тепърва ще си имаме големи главоболия — напомни Турецки. — Изглежда, ще се окаже прав.

Грязнов въздъхна.

— Е ще си имаме, какво толкова. Няма да ни е за пръв път. А сега да помислим как да проведем акцията така, че всичко да мине по мед и масло… Кога пристига твоята Кейт Уилсън?

— Мисля, че утре привечер.

— Тогава да вземем този момент за отправна точка и да започваме…