Фридрих Незнански
Избор на оръжие (34)

2.

Още преди много години Турецки бе забелязал, че московчанки и ленинградчанки — вече трябваше да казва жителки на Санкт Петербург — се обличат по съвсем различен начин. Е, младите носеха, кажи-речи, еднакви дрехи, но в стила на по-улегналите жени се чувстваше голяма разлика. Облеклото на московчанките беше някак по-фрапантно и скъпо, но и сякаш по-стандартно и еднообразно. В Петербург по-рядко можеха да се видят скъпи кожени палта от норка, френски и канадски екстравагантни полушубки, а и по-малко накити от злато и скъпоценни камъни. Но затова пък тоалетите на повечето жени от старата столица се отличаваха с някаква изисканост, с финес, което показваше ако не ръката на първокласен моделиер, то във всеки случай желанието на жените да се придържат към най-добрите образци на европейската мода. При това те не я копираха сляпо, а възприемаха тенденцията, линията и същината на модното направление.

Така беше облечена и Олга Николаевна. На пръв поглед нищо особено: вталено сиво костюмче от лека материя с дълга пола и копринена гарнитура от по-тъмен цвят на маншетите и джобовете, едно-две подходящи бижута и съвсем дискретен грим. И въпреки това, като си припомни най-хубавите тоалети на Ирина, Турецки си помисли, че редом с Олга Николаевна любимата му съпруга определено губи по точки.

Ирина направи още кафе, сервира на масата всички запаси от бисквити и готови сладки, отвори кутия шоколадови бонбони и остави Никитина и Турецки насаме, като се извини, че е време да слага Нинка да спи.

— Имате много мила съпруга — отбеляза Олга Николаевна. — И чудесна дъщеричка. Тя успя да ми разкаже, че вие не сте вие, а параходът „Турецки“. И че на този параход е много весело, когато не сте отплавали за дълго и надалече.

— Получихте ли снимката на Игор? — попита Турецки. — Още същия ден я преснимах и ви я изпратихме.

— Получих я. Благодаря. Не се среща често такава коректност сред журналистите… Извинете, Александър Борисович, че си позволих да ви обезпокоя. Домашния ви телефон ми го дадоха в редакцията на „Нова Русия“. А съпругата ви ми каза, че сте на някакво много важно съвещание и беше така любезна да ме покани да ви изчакам. Защо ме излъгахте, Александър Борисович?

— Моля за извинение. Но просто реших, че така ще бъде по-добре. Посещението на следовател от Главна прокуратура можеше безпричинно да ви разтревожи. Още повече че същия ден дойдох при вас по-скоро като журналист, а не като следовател.

— Друго имах предвид. Защо не ми казахте, че Игор е мъртъв?

— Тогава и аз самият не знаех. Честна дума. Нещо повече, аз бях съвсем сигурен, че човекът, чиито снимки ви показах, е вашият бивш съпруг. За смъртта на Игор узнах чак на следващия ден.

— Как е загинал?

— Игор е бил убит в един парк в предградията на Ню Йорк.

— Кой го е извършил?

— Бандити от руската мафия.

— Защо?

— За да се възползват от честното му име и от резултатите от проучванията му в Имангда. Ние знаем кой е убиецът. И той ще си понесе наказанието.

— Ще си понесе наказанието… Но Игор вече го няма… Къде е погребан?

— В Претория. Джоан го е транспортирала дотам… Съзнавам, Олга Николаевна, че каквото и да ви кажа в момента, ще прозвучи неуместно. Случвало ми се е да загубя много добри приятели и свои близки. И ми е познато това чувство на безпомощност пред загубата. Човек вече нищо не може да промени, смъртта е безвъзвратна. В такива случаи животът ни се струва безсмислен. Но животът е свято нещо, божествен дар за хората. Вие имате дъщеря, внук. Игор живее в тях. И във вас. Нямате право да го забравяте. Това е вашият дълг пред паметта на този прекрасен и храбър мъж.

Олга Николаевна го слушаше внимателно.

— Благодаря… Не се безпокойте за мен. И все пак съм ви благодарна за топлите думи.

Тя запали още една цигара.

— А вие как узнахте за смъртта на Игор? — попита Турецки.

— Това е странна история. Всъщност аз дойдох при вас заради нея… Вчера, когато бях на работа, у дома е идвал някакъв млад мъж, който се представил за адвокат и показал документите си. Катерина беше сама вкъщи с детето, така че тя е разговаряла с него. Той й казал, че след смъртта на Игор Константинович Никитин, Катя като негова пряка наследница трябва да подпише някаква декларация, че ще претендира за своя дял от наследството. Дъщеря ми не съобразила веднага, че става дума за баща й — детето беше болно и в момента нещо е мрънкало. Изобщо взела, че подписала. Разказа ми всичко това вечерта, когато се прибрах от работа. Отначало и аз не разбрах нищо, дори я накарах да повтори разказа си за случилото се два-три пъти. Накрая като че взех да проумявам. Но все пак не мога да си обясня много неща. За какво наследство става дума? Защо мястото, където е открито наследството, е Москва — така е казал мъжът, струва ми се, — а не Претория, където живееше и работеше Игор? И въобще какво значи всичко това? Разбрах, че отговор на всички тези въпроси бих могла да получа само в Москва. И дойдох при вас…

— Ходихте ли при някой адвокат?

— Не, реших да поговоря първо с вас. Вие можете ли да ми обясните как стоят нещата?

— Ще се опитам… Доколкото си спомням нещата от наследственото право, дъщеря ви Катя, съпругата на Игор — Джоан, и децата им Константин, Пол и Олга, се явяват негови преки наследници. С равни права. Ако някой от наследниците се откаже от своя дял, той се разпределя поравно между останалите претенденти. А наследството е открито в Москва, защото Игор Никитин има влог в Народната банка, който възлиза на сто двайсет и четири милиона долара. Превел е тук тези пари, за да ги вложи в разработването на Имангда.

— Сто двайсет и четири милиона долара?! — недоверчиво възкликна Олга Николаевна. — Откъде у него толкова пари?

— Той е получавал добра заплата в Претория и доста сполучливо е играл на Нюйоркската фондова борса.

— Но… тези пари са на семейството му. Ние нямаме право на тях. Ще накарам Катка да си изтегли декларацията.

— Ще престъпите неговата последна воля и дори ще оскърбите паметта му. Спомнете си, че той постоянно ви е изпращал пари — от Щатите и от Канада. Така ли беше?

— Да.

— А между другото, в Щатите той е живял от социална помощ за безработните, която е възлизала само на около триста долара месечно. Е, плюс талони за храна и наем за жилището. В Канада на първо време също е печелил не повече от петстотин-седемстотин долара. И дори при тези малки доходи той е намирал възможност да ви помага. Защото е чувствал Катя за свое дете точно толкова, колкото Олга, Костя и Пол.

— Но… сто двайсет и четири милиона — това са страшно много пари!

— Нека това да не ви безпокои. Първо, половината от тях ще получи Джоан — като съвместно придобито имущество. Голяма част от парите — не знам точно колко процента — ще прибере нашата грижовна държава като данък върху наследството. А останалите пари по решение на съда ще бъдат разпределени между Джоан, Катя, Оля, Пол и Константин. И това решение ще излезе не по-рано от половин година от деня, когато е открито наследството. Това се прави, с цел да се даде време на другите наследници, ако се появят такива, да предявят своите права. Така че с онази част от наследството, която се полага на Катя, няма да може да си купи дори вила в Майами. Нито пък яхта. Но надявам се, ще стигне да осигури на вашето семейство един що-годе охолен живот, да отгледате внука си и да му дадете добро образование.

— Но защо е било необходимо да искат от Катя документ, че претендира за наследството, щом — както казвате — тя и бездруго има права над него?

— Това вече е из областта на юридическия формализъм. Предполагам, за да се блокира сметката на Никитин и да се опази наследството от евентуално посегателство върху него от страна на трети лица. Може би е дал на някого пълномощно да се разпорежда с неговата сметка. Или пък е сключил някакви сделки.

— Но нали по тези сделки трябва да се правят разплащания?

— Всички подобни въпроси ще бъдат решени от съда.

— А аз какво да правя? — объркано попита Олга Николаевна.

— Нищо. Ще благодарите на съдбата, че ви е срещнала в живота с мъж като Никитин, който е станал баща на вашата дъщеря.

— Умеете да бъдете убедителен.

— Само когато аз самият съм убеден. А сега случаят е точно такъв.

— Кога е загинал?

— Късно вечерта на четиринайсети юли. В края на август стават четиридесет дни от смъртта му. Направете му панихида и се помолете за него, ако умеете да се молите на Бога.

Олга Николаевна се позамисли и каза:

— Ще се науча… Благодаря ви, Александър Борисович. Време е да тръгвам. Влакът ми е след два часа.

— Да ви откарам до гарата — предложи Турецки.

— Недейте, ще стигна с метрото.

— Не ме лишавайте от удоволствието да прекарам още известно време във вашата компания.

Тя се усмихна:

— Е, щом искате…

Във вестибюла Турецки помогна на Олга Николаевна да си облече шлифера, сложи си якето и извика на Ирина:

— Излизам за малко. Ще откарам Олга Николаевна до Ленинградската гара и веднага се връщам.

Ирина излезе да изпрати гостенката:

— Добър път, Олга Николаевна. Заповядайте пак, когато дойдете в Москва.

— Благодаря ви за гостоприемството, Ирина. Имате прекрасен съпруг.

— Да — съгласи се тя. — Понякога му се удава да е такъв.

Когато слязоха долу, Турецки помоли Олга Николаевна да излезе на улицата и да го почака пред входа на сградата, след което обясни:

— Колата ни е в двора, до една огромна непресъхваща локва и навсякъде е кал като в миргородски балнеосанаториум, ще си изцапате обувките. Ще запаля и минавам да ви взема.

Отвори вратата, по навик пъхна ключа в стартера и дръпна скоростния лост, за да го постави в неутрално положение. Както обикновено, лостът заяде. Без да се качва в колата, Турецки натисна педала на съединителя и изключи от скорост. Посегна да завърти ключа в стартера и видя на слабата светлина от улицата на мокета под седалката да проблясва нещо като стоманена спирала. Дори не точно я видя, а по-скоро долови блясъка с някакво шесто чувство. И в този момент, както често му се беше случвало при подобни случаи, времето сякаш спря. Секундите се проточиха едва ли не като минути. А той разполагаше с не повече от три секунди — точно толкова, колкото с три скока да се озове на улицата зад ъгъла на сградата, където пред входа стоеше Олга Николаевна, да я изблъска по-назад и да се притисне заедно с нея до стената.

В същия миг се чу експлозия. Не особено силна. Около двеста грама тротил. Дори не пострадаха прозорците от първия етаж.

Турецки почака трийсетина секунди, след което предпазливо надникна иззад ъгъла: сред миргородската кал гореше колата му.

— Какво беше това? — попита Олга Николаевна, смаяно ококорила очи.

— Това ли? Как да ви обясня… Това по-рано беше моята кола, която от време на време дори вървеше. И то не особено охотно. Боя се, че вече извървя своя път.

Олга Николаевна поклати глава.

— Имам усещането, че Москва е станала доста шумен град. Все пак у нас в Питер е малко по-спокойно.

— Сега ще хванем едно такси и ще ви изпратя до гарата — каза Турецки.

Олга Николаевна решително отказа:

— Не, недейте, ще ида с метрото. Вие трябва да се приберете вкъщи и да успокоите жена си. Мисля, че в момента тя има нужда от това. Още веднъж ви благодаря за всичко. И довиждане.

Към догарящата жигула вече приближаваше пожарникарска кола. Веднага след нея в двора влезе патрулка със святкащ син буркан. Турецки мълчаливо я проследи с поглед, махна с ръка и се качи вкъщи.

Ирина го посрещна разтревожена.

— В двора май нещо избухна. Ти видя ли какво стана?

— Случайно.

— Какво?

— Ирина, как мислиш, кое е по-хубаво: да си имаме кола, която ту върви, ту не върви, или да си нямаме никаква?

— Сто пъти съм ти казвала, че нямаме нужда от кола.

— Е, заветното ти желание се изпълни: сега вече нямаме кола.

Ирина му хвърли един бърз поглед и както си беше по пантофи и халат, се втурна към междинната площадка на стълбището. Оттам през прозореца се виждаше дворът. Турецки запали цигара и бавно я последва.

— Какво гори? — попита Ирина.

— Нашата кола.

— Която преди това избухна?

— Лекичко.

— А ти къде беше през това време?

— Къде, къде! — ядоса се Турецки. — Извън нея, разбира се. Ако бях вътре, сега нямаше да стоя до тебе.

Тя заби нос в рамото му и се разплака.

— Саша! Миличък! Докога ще продължава всичко това?

— Сега вече взе да говориш като жената на поп Авакум. „Докога, отче, ще теглим туй тегло?“

— И какво й отговорил той?

— Като истински мъж й казал: „До свършека на дните си, майчице, чак дорде склопим очи!“…

— Турецки, моля те, не отплавай надалече от нас — умолително каза Ирина. — И недей да потъваш! Чуваш ли?

— Няма — обеща той. — Защото аз не съм параход, а ледоразбивач. Може би дори броненосец. И Шести американски флот няма да може да ме потопи. Още повече че сега сме в приятелски отношения.

Ирина въздъхна и обърса една сълза с ръкава на халатчето си.

— Да вървим да вечеряме… броненосецо „Турецки“!

Но преди да седне на масата, той набра домашния номер на началника на службата за охрана на Народната банка.

— Анатолий Андреевич? Турецки ви безпокои. Извинете, че се обаждам по това време, но работата е спешна.

— Телефонът ми подслушва ли се? — попита Пономарьов.

— Не. След нашия откровен разговор вече не се налага. Помните ли какво беше казал английският разузнавач за пържените яйца?

— Е, и?

— Трябва да се счупи още едно яйце.

— Александър Борисович, карай направо и без да го увърташ. Какво да направя?

— Да надникнете в един сейф и да прегледате документите вътре. Те са се появили там снощи или тази сутрин.

— За какво става въпрос?

— Документи от отдела за международно-правни отношения в московския градски съд.

— И какво има в тях?

— Точно това трябва да разберете. И то е пряко свързано със сигурността на Народната банка и лично на вашия шеф.

— Разбрано, ще го направя. Елате при мен в банката утре сутринта.

— В девет съм при вас — каза Турецки и затвори.